Решение № 432 от 04.07.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 432 гр. София, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Николай Метанов

Валентин Бойкинов при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно търговско дело № 20241001000412 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от "Лено"АД, чрез процесуалния представител адв. Ц. К. срещу Решение № 118/22.01.2024г. постановено по търг.дело № 28/2023г. на СГС, ТГ, 21с-в, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Р. М. Г., в качеството му на солидарен и ипотекарен длъжник искове по чл. 422 ГПК, в. с чл.79, ал.1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за установяване въз основа на Договор за заем Бизнес кредит- Клиентски № 6311/25.04.2019г. на вземанията на "Лено"АД за главница в размер на 24 871,61 евро и за възнаградителна лихва в размер на 8 538,57 евро, дължими за периода от 26.07.2019г. до 09.11.2020г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 47251/2021г. на СРС, 179с-в, както и в частта, с която е отхвърлен иска за главница срещу С.

П. Г. за разликата над 24 861,96 евро до пълния предявен размер от 24 871,60 лева.

Твърденията са, че решението на съда в обжалваната от "Лено"АД част е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост поради съображенията, които са подробно изложени във въззивната жалба.

Сочи се във въззивната жалба, че тълкуване на разпоредбите на чл.1 и чл.2 от ЗКНИП ставало ясно, че регламентираните с този закон правила за сключване на кредит ще са приложими само тогава, когато кредитът е предоставен от финансова институция на 1 потребител, какъвто случай според жалбоподателя не бил настоящият, поради което и правилата на този закон не били приложими.

Поддържа се, че след като по делото се е доказало, че процесният договор за кредит има за предмет предоставяне на парични средства на търговското дружество „Марджента СПГ“ЕООД, а не на което и да е физическо лице, то трябвало да се заключи, че по отношение на него няма да се приложими правилата регламентирани в ЗКНИП и дори той действително да противоречи на някоя императивна норма от този закон, това не го опорочавало и не можело да доведе до неговата нищожност.

Освен това, поддържа се, че и дори и да се приемело, че ответникът Р. Г. имал качеството на потребител, то неговите права като такъв не били нарушени, поради това, че видно от приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице ССЕ се установявало, че съгласно посочената в закона формула и при така договорените параметри на кредита, годишният процент на разходите възлизал на 30.6050 %, което е много по-малко от предвидения в чл.29, ал.9 от ЗКНИП максимално допустим размер. Това идвало според жалбоподателя да покаже, че правата и законните интереси на солидарния и ипотекарен съдлъжник Р. Г. във връзка с процесния договор за бизнес кредит, са напълно защитени и съответстващи дори и на по-строгите нормативно установени изисквания спрямо договорите, сключвани с потребители.

Решението се оспорва и в частта му, с която исковете срещу С. П. Г. са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 24 871,61 евро като са неправилни според жалбоподателя изводите на съда, че сума в отхвърления размер не било доказано да е била отпусната на кредитополучателя.

Искането към съда е да се отмени обжалваното решение в обжалваните части и вместо него да се постанови друго, с което да се уважат предявените искове.

В срока по Чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от насрещните страни Р. Г. и С. Г..

В съдебно заседание процесуалният им представител адв. В. е заявил искане да се потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно.

Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Въззивната жалба е процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирана страна, имаща право и интерес от обжалване, насочена е срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.

За установено от фактическа страна, настоящият състав намира следното:

Между страните не се спори, а и се установява от представения по делото и приет 2 като доказателство Договор за заем Бизнес кредит – Клиентски № 6311/25.04.2019 г., подписан между ищеца „Лено“АД, в качеството му на заемодател, ответникът „Марджента СПГ“ЕООД, в качеството му заемополучател, както и от ответниците физически лица – Р.

Г. и С. Г., като солидарни длъжници, се установява, че с него ищецът се е задължил да предостави в заем на заемополучателя в максимален размер от 25 000 евро, които да бъде предоставен на два етапа, като първо се отпуска сумата от 1 396,66 евро, от която 1 326,10 евро се удържат от заемодателя за погасяване на таксите по административно обслужване, включваща услугите и разходите по проучване, изготвяне на документи за учредяване на обезпечение, нотариални такси и други услуги във връзка с отпускане на кредита, а част в размер на 70,56 евро се превеждат по сметка на Адванс експерти оценки за извършване на пазарна оценка на предложения като обезпечение недвижим имот. Остатъкът от сумата до пълния размер на заемната сума се предоставя по посочена в договора сметка на заемополучателя в срок от три работни дни след учредяване на ипотека върху недвижим имот, собственост на солидарния длъжник Р. Г., описан в т.4.1 от договора и представянето на доказателства за учредяването й и липсата на други тежести, които да са противопоставими на кредитора.

В т.2.3 страните уговорили заплащането на фиксирана възнаградителна лихва от 27 % на година, която се начислява ежемесечно върху неизплатената главница по заема на дневна база 1/360 част от годишния размер, като заемополучателят се задължил да върне заема в срок от 120 месеца от дата на сключване на договора съгласно подписан погасителен план /т.2.4, б.“а“/, като в т.2.3, б.“h“ е постигнато съгласие за възстановяване на 77 % от заплатените към момента на пълното погасяване на заема възнаградителни лихви, при условие, че заемът е ползван повече от 24 месеца от датата на отпускане на сумата и заемодателят е изпълнявал точно и срочно всичките си задължения, а в случай на погасяване на задълженията в срок до 90 дни от датата на подписване на договора и при същите условия за точно изпълнение се възстановява цялата платена възнаградителна лихва / т.2.3, б.“i“/.

Страните уговорили и неустойка за забавено изпълнение на което и да било имуществено или неимуществено задължение на заемателя по договора, както и при предсрочна изискуемост, в размер на 0,27 % на ден забава върху сбора от цялата непогасена част от главницата по заем и натрупалата се до момента на съответния ден на забавата договорна лихва до окончателно погасяване на задълженията, като неустойката е дължима и наред с уговорената възнаградителна лихва за периода на предсрочна изискуемост. В т.4.4 букви, б.“b“ страните уговорили, че заемополучателят заплаща всички разноски на заемателя за удовлетворяване на правата му в случай на неизпълнение чрез извънсъдебни или съдебни производства, и в частност разходи и разноски по изплащане на покана или нотариална покана за предсрочна изискуемост в размер на 1,5 % от размера на заема, но не по- малко от 250 евро за всяко лице – заемополучател, солидарен или ипотекарен длъжник, а в случай че заемодателят възложи на трето лице извършването на извънсъдебни действия за събиране на просрочени парични вземания по договора, заемателят дължи възстановяване 3 на разноските по възлагането в размер на 27, 5 % от цялата дължима сума към момента на възлагането, като тези „такси, разходи и разноски“ се начисляват еднократно с първото действие, основание за възникването им и независимо от тяхната повторяемост.

По делото е представено и е прието като доказателство в заверен препис искането за отпускане на заема, което е от 25.04.2019 г. и изхожда от „Марджента СПГ“ЕООД, представлявано от ответника С. Г..

По делото са представени и са приети доказателства за заплащането от страна на ищеца на възнаграждение за оценка на имот в полза на Адванс Експертни Оценки ООД на 12.08.2019 г. в размер на 396 лв., като част от общо плащане в размер на 2246 лв., доказателства за учредяването на 25.04.2019 г. уговорената в заемния договор договорна ипотека в полза на ищцовото дружество от ответника Р. Г., като на 10.05.2019 г. сумата от 458 94,13 лв., равностойна на 23 465,30 евро е преведена от ищеца на ответника „Марджента СПГ“ЕООД.

По делото са представени и са приети като доказателства и 3 броя придружителни писма, с които на всеки от ответниците е връчена чрез съдебен изпълнител покана за обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по договора заем от 25.04.2019 г., които спор няма, а и се установява, да са получени на 09.11.2020г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна :

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба на ищеца доводи повтарят изцяло същите аргументи, които вече са били изтъкнати в производството пред първоинстанционния съд, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното :

Основните оплаквания, които са направени от ответника Р. Г. в хода на първоинстанционното производство са за нищожност на договора за кредит, който е сключен в нарушение на императивните разпоредби на Закона за кредитите на недвижими имоти на потребители, които регламентират неговата форма и съдържание. Настоящият съдебен състав също както и първоинстанционният съд счита че тези доводи и възражения на ответника са основателни.

Разпоредбата на чл. 38 от ЗКНИП предвижда, че "когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен".

Нарушаването на останалите изисквания на чл. 24 от същия закон нямат за последица неговата недействителност. В процесния случай се установява, че преобладаващата част от всички изисквания на закона са спазени: договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител - по един за всяка от страните ; договорът се сключва за срок от 10 години ; посочен е общия размера на отпуснатия кредит, както и това, че предпоставка за неговото усвояване е учредяване от страна на кредитополучателя на реално обезпечение - ипотека върху 4 недвижим имот ; към договора е бил изготвен погасителен план, в който е посочено, че длъжникът ще погасява само вноски по уговорената договорна лихва, а по отношение на главницата е налице гратисен период, като същата следва да се заплати след изтичане на десет годишния погасителен срок; лихвеният процент по договора е фиксиран и определен на 27 % на годишна база; в т. 3.1 е посочена общата дължима сума по кредита.

При сключването на договора обаче е нарушена разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, което обуславя извода за нищожност на сключения между страните договор. В договора не е посочен годишен процент на разходите по кредита, както и липсва подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя/такава информация няма както в договора и ОУ към него, така и в предоставената от страна на кредитора преддоговорна информация/.

Разпоредбата на чл. 39 от ЗКНИП предвижда, че "когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита". За прилагане на последиците на тази разпоредба не е необходимо ищецът да е навел като евентуално основание връщането на сумата като платена при първоначална липса на основание, респ. да е изменил основанието на иска до приключване на първото по делото с.з. Налице е служебно задължение на съда да постанови връщане на получената сума, равняваща се на общия размер на кредита, с което действие не се нарушава диспозитивното начало.