Решение № 87 от 09.04.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 87 гр. Велико Търново, 09.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (А)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

ИРЕНА КОЛЕВА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от МАЯ ПЕЕВА Въззивно гражданско дело № 20244000500533 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 168/06.08.2024 г. по гр.д. № 129/2024 г. на Окръжен съд Ловеч са отхвърлени предявените на основание чл. 2б ЗОДОВ искове от В. Г.

С. против Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 25011 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и на сумата от 5001 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 19.09.2023 г. до окончателното изплащане, които обезщетения са претендирани за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателно производство по пр.пр. № 2108/2018 г. по описа на РП Ловеч, ДП № 178/2018 г. по описа на ОДМВР Ловеч в разумен срок, съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията.

Жалба против горното решение е постъпила от В. Г. С., като същото се обжалва изцяло. В жалбата са наведени доводи за неправилност и недопустимост на постановения акт. Мотивите на съда касаят активната процесуална легитимация на ищеца по иск по чл. 2б ЗОДОВ за нарушаване на правото му на разглеждане в разумен срок на пр.пр. № 2108/2018 г. на РП Ловеч. Тези мотиви касаят не съществото на спора, а допустимостта на иска.

За настоящия спор е от значение, че по жалба на един гражданин 1 прокуратурата не е смогнала да постанови окончателен акт в продължение на повече от шест години и така да ориентира гражданина каква е позицията на държавата по депозираната от него жалба. Ищецът е сезирал прокуратурата с жалба за извършено престъпление, като не е получил правосъдие по жалбата си, независимо дали в негова полза или не, а не защото е имал определени правни претенции спрямо процесните имоти по наказателното производство.

Установяването на гражданските права на ищеца, свързани с имуществените му претенции към предмета на твърдяното престъпление по чл. 209 НК не са предмет на настоящия спор. В случая няма значение дали жалбата ще бъде уважена, дали ще бъде констатирано наличие на престъпление, дали ще бъде привлечено някое лице като обвиняем и дали в патримониума на ищеца би настъпила промяна. За пълнота следва да се отбележи, че втората фаза на производството по делба не е приключила. Твърди се, че след като държавата го е третирала като пострадало лице, информирала го е за хода на наказателното производство, давала му е възможност да обжалва прекратяване на наказателното производство, той има пълната активна процесуална легитимация за подаде иск по чл. 2б ЗОДОВ. Към момента наказателното производство не е приключило, поради което е недопустимо гражданския съд да отменя качеството на пострадало лице на ищеца.

Първоинстанционният съд е надвишил своите правомощия, като е пререшил въпрос, по който има влязло в сила съдебно решение. По същата прокурорска преписка е налице влязло в сила решение по гр.д. № 7938/2021 г. на РС Плевен, с което РС Ловеч е осъден да заплати на ищеца сумата от 900 лв. за забавяне за разглеждане на ЧНД № 235/2020 г. по описа на РС Ловеч. Това частно наказателно дело е заведено срещу първото по ред постановление за прекратяване на наказателното производство. Следователно с влязло в сила решение е прието, че ищецът е пострадало лице и като такъв е получил обезщетение във връзка с нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на наказателното му дело. С оглед на това е неправилно да се разисква отново дали той има качеството на пострадало лице, което е активно легитимирано да иска приключване на воденото по негова жалба досъдебно производство в разумен срок. Счита, че са налице всички предпоставки искът му да бъде уважен както по отношение на имуществените, така и по отношение на неимуществените вреди, за които претендира обезщетение.

Отправено е искане за отмяна на постановеното решение и постановяване на ново, с което да бъдат уважени предявените искове изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е депозирала отговор по жалбата, но в съдебно заседание представител на Прокуратурата на Република България заема становище за нейната неоснователност.

Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу 2 подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава.

Пред Районен съд Ловеч е предявен иск от В. Г. С. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 5000 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, които неимуществени вреди са причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по пр.пр. № 2108/2018 г. на РП Ловеч. Изложени са обстоятелства, че ищецът е подал жалба за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, в която сочи, че е пострадал от това престъпление, тъй като са му причинени имуществени вреди вследствие на умишлено извършена нищожна сделка от лице – несобственик, в резултат на която привидно и незаконосъобразно е прехвърлена собствеността на недвижими имоти, съсобствени на ищеца и на други лица. Образувано е ДП № 178/2018 г. на ОДМВР Ловеч, към момента неприключило. Твърди, че досъдебното производство е образувано за съвсем различно деяние от посоченото от него, а същевременно по твърдяното от ищеца престъпление не е провеждано разследване. Досъдебното производство три пъти е прекратявано от прокурора, отменяно от съда. Счита, че отказът на прокуратурата да приключи наказателното производство в разумен срок му е причинило неимуществени вреди под формата на стрес, отчаяние, загуба на доверие в институциите, постоянно емоционално напрежение.

С отговора на исковата молба се оспорва претенцията, в значителни периоди от време делото се е намирало в съдилищата по жалби, в което време не може да бъде извършвано разследване. По отношение на образуването на досъдебното производство се сочи, че прокурорът е независим в преценката си дали е извършено престъпление и каква е правната му квалификация, без да е обвързан от мнението на лицето, по чиято жалба е образувано наказателното производство. Излага се, че ищецът няма качеството на жертва.

Претенцията за неимуществени вреди е прекомерна.

В проведеното първо съдебно заседание на 07.12.2023 г. по образуваното гр.д. № 1357/2023 г. на Районен съд Ловеч гражданско дело ищецът е направил искане за изменение на основание чл. 214 ГПК на предявения иск, като е увеличил цената на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от 5000 лв. на 5100 лв., и е предявил претенция за имуществени вреди в размер на 4586,83 лв., като с определение е допуснато изменение на иска в този смисъл.

С последващо изменение на иска, допуснато с определение в съдебно 3 заседание от 28.02.2024 т. по гр.д. № 1357/2023 г. на РС Ловеч е увеличен искът за неимуществени вреди на 25011 лв. и искът за имуществени вреди на 5001 лв., след което делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд Ловеч.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че воденото наказателно производство няма характеристиките на такова за определяне на гражданските права на ищеца В. С.. Установяването на неговите права в собствеността относно земеделските земи, произтичаща от наследяване, е от компетентността на гражданския съд и не е обусловено от изхода на наказателното производство, образувано за конкретното престъпление по чл.

209 НК или за другите такива, за чието разследване се настоява в жалбите на ищеца до прокуратурата и съда. Спорът за квотите в съсобствеността е решен с влязлото в сила съдебно решение по допускане на съдебната делба, в което производство са коментирани отказът от наследство и разпоредителната сделка, сочени като предмет на проверка от ищеца в наказателното производство. Наказателното производство не се явява определящо нито за вещните, нито за облигационните права на ищеца, поради което е прието, че той няма легитимацията за претендира за нарушение на чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС. С оглед на това предявените искове за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди са отхвърлени.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че съдебното решение е недопустимо в частта, в която съдът се е произнесъл по иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди. Обективните и субективни предели на правния спор се очертават от ищеца с исковата молба.

Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като наведените фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум са определящи за вида и правната квалификация на предявения иск. Последваща промяна в предмета на спора по инициатива на ищеца е допустима при спазване на предвидените в чл. 214 ГПК правила за изменение на иска и в хипотезата на чл. 212 ГПК за предявяване на инцидентен иск. Изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК може да се отнася до основанието на иска или до самото искане, или да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно. Във всички случаи обаче изменението не може да засяга едновременно първоначално заявеното в исковата молба основание на иска и формулираното във връзка с него искане, тъй като това води до промяна в предмета на първоначално въведения спор и допустимостта му е отречена по правилото на чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК. По аргумент на посилното основание от чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК промяна в предмета на спора не може да се постигне и чрез едновременно прибавяне на ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, доколкото по този начин се постига ефектът на предявяване на нов иск след образуване на делото.

Съгласно чл. 210, ал. 1 ГПК обективното съединяване на искове срещу един и същ ответник е възможно само с първоначалната искова молба, но не и с последваща по време на разглеждане на делото.

4

В конкретния случай Районен съд Ловеч е сезиран с иск против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв., ведно със законна лихва, за нарушение на правото на ищеца на приключване и решаване в разумен срок на посоченото наказателно производство. Исковата молба не съдържа твърдения за извършени от ищеца плащания за адвокатска защита по водените в рамките на наказателното производство съдебни дела. В исковата молба не е формулиран и петитум за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Отсъствието на твърдения за извършени разходи за адвокатска защита по водените производства, които суми представляват имуществена вреда за ищеца в резултат на конкретно неправомерно поведение на ответника, и искане за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, налага извода, че с първоначалната искова молба не е предявен осъдителен иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, това е извършено за пръв път в първото съдебно заседание от страна на процесуалния представител на ищеца, и с приемането му за съвместно разглеждане, сторено по реда на чл.

214, ал. 1 ГПК, е разширен недопустимо предметът на делото, въведен с първоначалната искова молба. Тъй като не са били налице процесуалните предпоставки за предявяване и разглеждане на иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в рамките на вече образуваното производство, не е следвало да бъде допускано изменение от районния съд в този смисъл, или при допуснато вече изменение, производството в тази част е следвало да бъде прекратено. С оглед правомощията на въззивния съд да се произнася по допустимостта на решението в обжалваната част служебно, съгласно чл. 269 ГПК, настоящият състав счита, че постановеното първоинстанционно решение в частта, в която съдът се е произнесъл по иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 5001 лв., като недопустимо следва да бъде обезсилено и производството по делото в тази част – прекратено.