Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1232 от 16.11.2026, Окръжен съд - Перник

Съд
Окръжен съд - Перник
Дело
Въззивно частно гражданско дело 895/2026
Вид
Определение № 1232
Подписан
16.11.2026
В сила
16.11.2026
Състав
МИХАИЛ АНГЕЛОВ АЛЕКСОВ, ЛИДИЯ ЛЪЧЕЗАРОВА ПЕНЕВА-СТОИЛОВА, МАРИЯ ВЕНЦИСЛАВОВА МИЛУШЕВА

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1232 гр. Перник, 16.11.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИХАИЛ АНГ. АЛЕКСОВ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

ЛИДИЯ Л. ПЕНЕВА-СТОИЛОВА като разгледа докладваното от ЛИДИЯ Л. ПЕНЕВА-СТОИЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20261700500895 по описа за 2026 година взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 - чл. 278 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 9194 от 10.11.2026 г. на И. О. З. и А. О. С., чрез процесуалния им представител адв. С. А., против Определение № 3777/20.10.2026 г., постановено по гр. д. № 11231/2026 г. по описа на Районен съд гр. Перник, II - ри граждански състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната подадената от жалбоподателите искова молба против Й.Д.Д. и „Дива агри“ ЕООД.

В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт като се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е определил предмета на предявените искове и вследствие на това е приложил неправилно разпоредбите на чл. 124, ал. 4 и чл. 130 ГПК. Твърди се, че с исковата молба не се цели установяване на отделен факт с правно значение, а установяване на несъществуването на обвързващо наемно правоотношение между ищците и ответниците за периода след 01.10.2026г., респективно непротивопоставимостта на сключения между ответниците договор за наем от 08.11.2022 г. за остатъка от уговорения десетгодишен срок. Релевират се доводи, че спорът относно действието на договора за наем спрямо определени лица представлява спор за съществуването или несъществуването на правоотношение по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК като обстоятелството, че търсеното установяване е ограничено до определен период от време не променя характера на претенцията. Поддържа се също, че ищците имат правен интерес от предявените искове, доколкото след извършена доброволна делба са придобили изключителна собственост върху процесните недвижими имоти по отношение, на които съществува вписан десетгодишен договор за наем, сключен преди прекратяването на съсобствеността. Според жалбоподателите това обстоятелство създава правна несигурност относно обвързващото действие на договора и правото на наемателя да продължи ползването на имотите след 01.10.2026 г.

Оспорва се също изводът на районния съд, че въпросът за срока на договора за наем може да бъде разрешен като преюдициален в производство по ревандикационен иск, но не и чрез самостоятелна установителна претенция. При условията на евентуалност се поддържа, че ако първоинстанционният съд е счел исковата молба за неясна относно предмета на търсената защита е следвало да даде указания за отстраняване на нередовностите по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на Районен съд гр. Перник за продължаване на съдопроизводствените действия.

Окръжен съд - Перник, след като се запозна с доводите в частната жалба и материалите по делото, намира за установено следното:

1

Частната жалба е подадена от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. При установяване на спазването на срока по чл. 275, ал. 1 ГПК въз основа на данните за връчването и подаването на жалбата същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

От данните по делото се установява, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба с рег. № 36606/13.10.2026 г., на И. О. З. и А. О. С., чрез адв. А. против Й.Д.Д. и „Дива агри“ ЕООД, с която са предявени установителни искове във връзка с действието на договор за наем на земеделски недвижими имоти от 08.11.2022 г. с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 229, ал.3, във вр. с ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 32 ЗС.

В обстоятелствената част на исковата молба ищците твърдят, че са притежавали по 1/6 идеална част от седемнадесет земеделски имота /надлежно описани в обстоятелствената част на исковата молба/, находящи се в землището на с. ***, община ***, докато ответникът Й.Д.Д. е притежавал 1/2 идеална част от същите имоти. На 08.11.2022 г. последният е сключил договор за наем за срок от десет години с представляваното от него дружество „Дива агри“ ЕООД, по силата на който е предоставил ползването на имотите на дружеството. Поддържа се, че към момента на сключване на договора, ответникът Й.Д.Д. не е притежавал повече от половината от общите вещи, поради което не е разполагал с необходимото мнозинство по чл. 32, ал. 1 ЗС за вземане на решение относно тяхното управление. Ищците се позовават и на разпоредбите на чл. 229, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, като твърдят, че договорът за наем не може да им бъде противопоставен за срок, по- дълъг от три години.

На 26.01.2026 г. между ищците, ответника Й.Д.Д. и третия съсобственик Ц. О. М. е сключен договор за доброволна делба, по силата на който съсобствеността върху имотите е прекратена. В резултат на делбата А. О. С. е получила в изключителна собственост поземлени имоти с идентификатори *** и ***, а И. О. З. - поземлени имоти с идентификатори *** и ***, всички находящи се в землището на с. ***, община ***. С исковата молба ищците са поискали да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че договорът за наем от 08.11.2022 г. има действие спрямо тях за срок от три години, считано от 01.10.2023 г. до 01.10.2026 г., по отношение на получените в дял недвижими имоти.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са недопустими, тъй като с тях се цели установяване на факт с правно значение, а именно срокът, в рамките на който договорът за наем има действие по отношение на ищците. Посочил е, че съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК установяването на факти с правно значение чрез самостоятелен иск е допустимо единствено в изрично предвидените от закона случаи, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице. Приел е също, че въпросът за срока, през който ищците са обвързани от наемния договор би могъл да бъде разгледан като преюдициален в производство по ревандикационен иск срещу наемателя, но не и като самостоятелен предмет на установителна защита. По тези съображения районният съд е върнал исковата молба на основание чл. 130 ГПК.

Окръжен съд гр. Перник, в настоящия му съдебен състав, намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК предмет на установителен иск може да бъде съществуването или несъществуването на право или правоотношение, когато ищецът има правен интерес от търсената защита. Разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК допуска установяването на факти с правно значение чрез самостоятелен иск единствено в случаите, изрично предвидени в закон.

Разграничението между двете хипотези се определя от действителния предмет на търсената съдебна защита, изведен от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. В правната теория и съдебната практика липсва противоречие по въпроса свързан с преценката за допустимост от съда, като единодушно се приема, че съдът следва да съобрази не само фактическите твърдения, на които ищецът основава претенцията си, но и конкретния правен резултат, чието установяване иска със сила на пресъдено нещо. В този смисъл макар правната квалификация на иска да се определя от съда, това правомощие не включва възможността съдът да подмени заявения от ищеца предмет на делото с друг, който е различен от действително предявения.

В настоящия случай от формулирания петитум на исковата молба се установява, че ищците са поискали да бъде признато за установено, че договорът за наем от 08.11.2022 г. има действие спрямо тях за срок от три години, считано от 01.10.2023 г. до 01.10.2026 г. Ето защо непосредственият предмет на иска по чл. 124 ГПК е установяване продължителността на правното действие на конкретния договор за наем спрямо ищците, което е определена чрез началния и крайния момент на периода, през който същите считат, че са обвързани от него. Посоченият срок не представлява самостоятелно право или правоотношение, а обстоятелство, относимо към обхвата на правните последици на договора. Установяването на продължителността на неговото действие 2 предполага предварителна преценка на редица правнорелевантни обстоятелства, включително качеството на наемодателя като съсобственик, обема на притежаваните от него права, приложимостта на правилата за управление на съсобствената вещ, правното значение на извършената впоследствие доброволна делба и действието на договора спрямо лицата, придобили изключителна собственост върху отделни имоти. Всички тези въпроси са относими към преценката дали наемателят разполага с противопоставимо на собствениците основание за ползване на имотите. Те обаче не превръщат искането за самостоятелно установяване на срока на договора в иск за установяване на правоотношение по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК.

Обстоятелството, че от установяването на определен срок могат да произтекат правни последици за страните не е достатъчно, за да обоснове допустимостта на самостоятелна установителна претенция. Именно защото фактите с правно значение могат да обуславят възникването, съществуването, изменението или прекратяването на субективни права, законодателят е ограничил възможността за самостоятелното им установяване до изрично предвидените случаи. В противен случай ограничението по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК би било лишено от самостоятелно приложно поле, тъй като всеки правнорелевантен факт би могъл да бъде представен като обстоятелство, от което зависи съществуването на определено правоотношение. В този смисъл е и трайно установеното в съдебната практика разбиране, че всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение може да бъде установен в производството относно това правоотношение, но не и чрез самостоятелен установителен иск, когато законът не предвижда изрично такава възможност. Това разрешение е изрично съобразено в Определение № 436 от 11.06.2012 г. по ч. гр. д. № 386/2012 г. на ВКС, IV г. о. В същата насока следва да бъде съобразено и изложеното в Определение № 2097 от 11.07.2023 г. по гр. д. № 366/2023 г. на ВКС, III г. о., където е разгледан въпросът за допустимостта на самостоятелен установителен иск относно срока на сключен договор за наем. ВКС приема, че установяването на този срок не е сред изрично предвидените от закона хипотези на установителни искове за факти с правно значение. Изложени са и съображения за липса на правен интерес от отделното установяване на срока на договора, доколкото въпросът за основанието на ответника да държи имота вече е бил обсъден в производство по ревандикационен иск. За пълнота следва да се отбележи, че макар в посочения случай да е било налице и проведено производство по осъдителен иск, което представлява различие спрямо настоящата фактическа обстановка това обстоятелство не променя принципното разграничение между предмета на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и този по чл. 124, ал. 4 ГПК. В случая не се установява законова разпоредба, която да допуска самостоятелен установителен иск за определяне на срока, през който договор за наем има действие спрямо лица, които не са страни по него, поради което и изводите на първостепенния съд в атакувания акт са правилни.

Неоснователно е възражението в частната жалба, че предявените искове следва да бъдат квалифицирани като отрицателни установителни искове за несъществуване на наемно правоотношение между ищците и ответниците след 01.10.2026 г. Действително в частната жалба се поддържа, че целта на предявените искове е да бъде установена липсата на обвързващо действие на договора за наем спрямо ищците за остатъка от уговорения срок. Тези доводи обаче не могат да бъдат разглеждани откъснато от действително формулираното в първоначалната искова молба искане. Предметът на делото се определя от изложените в исковата молба обстоятелства и заявения петитум, а не от последващото тълкуване на търсената защита, направено в производството по обжалване на акта за връщането . В първоначалната искова молба ищците са поискали установяване на положителното обстоятелство, че договорът за наем има действие спрямо тях за конкретно определен тригодишен период. Това искане не е тъждествено на самостоятелна отрицателна установителна претенция за несъществуване на наемно правоотношение след 01.10.2026 г. Макар твърдяното ограничаване на действието на договора да предполага определени правни последици за периода след тази дата, съдът не може единствено въз основа на предполагаемия практически резултат от иска да приеме, че е сезиран с различна по предмет претенция. Приемането на противното би означавало съдът да изведе самостоятелен предмет на установяване, който не е заявен по надлежния процесуален ред и по този начин да измени границите на търсената защита. Подобен подход би противоречал на диспозитивното начало в гражданския процес, съгласно което именно ищецът определя предмета на делото, а съдът дължи произнасяне в неговите рамки.