Определение № 15767 от 22.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15767 гр. София, 22.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Г, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Ст. Адова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно частно гражданско дело № 20261100505377 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.2, вр. с чл. 248, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от ответника „Лено“АД, ЕИК 203217465,срещу Определение №5836/10.02.2026 г. по гр. д №73297/2024 г. по описа на Софийски районен съд, с което съдът е оставил без уважение молба за изменение на Решение №20634/13.11.2025 г. по гр.д. №73297/2024 г. по описа на Софийски районен съд.

Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е стигнал до извод за прекомерност на претендираното от дружеството адвокатско възнаграждение. От една страна, това се дължало на погрешния извод на съда, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъществена защита срещу един предявен иск, докато в действителност с исковата молба били предявени два отделни осъдителни иска в условията на кумулативност - един за имуществени и един за неимуществени вреди, като на осн. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа, минималният размер на адвокатското възнаграждение по всеки един от исковете било в размер на 1,000 лева. Претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 3,800 лв. се явявало основателно дори и над минимума, тъй като процесуалният представител е следвало да извърши действия съгласно два предявени иска и да проведе адекватна защита спрямо 1 тях. На следващо място, в противоречие със съдебната практика и в нарушение на чл. 254 ГПК, съдът не бил мотивирал формирания от него извод за прекомерност на адвокатско възнаграждение.Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде присъден пълния размер на сторените от дружеството разноски, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата към него.

Насрещната страна В.М.-П.а не взема становище по жалбата.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Частната жалба е депозирана от легитимирано лице – ответник в производството – срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в рамките на законоустановения срок за обжалване. Жалбата е редовна и процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С решението по делото са отхвърлени предявените от В.Т.М.-П., ЕГН **********, от град София, срещу „ЛЕНО“ АД, ЕИК 203217465, със седалище в град Пловдив, искове с правно основание по чл. 403, ал. 1 ГПК и чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да ú заплати, както следва: 350,00 лева за обезщетение за нанесените вреди от допуснато обезпечение по ч.гр.д. № 41810/2024г. на СРС за периода м.07.2024г.-м.10.2024г., изразяващи се в невъзможност да ползва запорирана сума от 4752,30 лева, които вреди са съизмерими със законната лихва и натрупаната инфлация в страната за този период, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба /10.12.2024г./ до окончателното изплащане на сумата; 150,00 лева за нанесени неимуществени вреди – изживяно безпокойство, злепоставяне и опетняване на доброто име на ищцата, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба /10.12.2024г./ до окончателното изплащане на сумата.

С решението В.Т.М.-П., е осъдена да заплати на „ЛЕНО“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 400 лева, представляваща разноски по делото пред районния съд. В мотивите си, съдът е посочил, че наведеното от ищцата възражение за прекомерност на заплатения от ответника адвокатски хонорар от 3 800 лв., е основателно. Посочил е, че дело не се отличава с никаква фактическа, процесуална и правна сложност, нито е изисквало повишена степен на интензивност на професионални усилия от страна на 2 процесуалния представител на ответника. Защитаваният материален интерес бил малък, като делото е приключило в две съдебни заседания при събрани писмени доказателства в неголям обем и разпит на само един свидетел. Съдът е приел, че съответното на правната и процесуална тежест на спора възнаграждение възлиза на 400 лв. и именно разноски за посочената сума следва да се присъдят на ответната страна.

В срока за това е постъпила молба от ответника „Лено“ АД с искане да бъде изменено постановеното по делото решение в частта за разноските, като в полза на ответника бъдат присъдени в пълен размер претендираните от него разноски за адвокатско възнаграждение от 3 800 лева.

С обжалваното определение молбата е оставена без уважение, като съдът е препратил към изложените в решението мотиви.

Въззивният съд намира определението за правилно.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.

След постановяване на посоченото решение, съдебната практика трайно възприе, че минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /сега - Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.)/, не следва да обвързват съда, произнасящ се по възражение за прекомерност на заплатено от страната адвокатско възнаграждение. В този случай, както и когато определя адвокатско възнаграждение при предоставена от адвоката безплатна правна 3 помощ, съдът следва да съобразява вида на спора, материалния интерес, обема на предоставената защита и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Процесният граждански спор е с предмет два обективно съединени иска с общ с материален интерес от общо 500 лв. и не се отличава с фактическа и правна сложност. Делото е решено в рамките на две о.с.з., като в рамките на съдебното дирене са събрани писмени доказателства и е проведен разпит на един свидетел.

Като съобразява всички изложени фактори, съдът намира, че действително определеното от СРС адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. е справедливо и адекватно на фактическата и правна сложност на делото, на материалния интерес по него и на обема и характера на извършената от процесуалния представител защита на ищеца.

Обстоятелството, че в обжалваното определение съдът е препратил към изложените вече в решението мотиви, не прави акта немотивиран и не е основание за неговата отмяна.

Ето защо, частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Поради изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Лено“АД, ЕИК 203217465, срещу Определение №5836/10.02.2026 г. по гр. д №73297/2024 г. по описа на Софийски районен съд, с което съдът е оставил без уважение молба за изменение на Решение №20634/13.11.2025 г. по гр.д. №73297/2024 г. по описа на Софийски районен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

4

2. _______________________

5