Решение № 1863 от 21.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1863 гр. Пловдив, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330117141 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба подадена от Е. Д. Ш. срещу „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД и „Кредит Гаранция“ ЕООД, с която се предявяват субективно кумулативно съединени искове:

- За признаване за установено по отношение на ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, че договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,

- За признаване за установено по отношение на ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД, че договор за възлагане на поръчителство от ** г., сключен между страните, е нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД, В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. ищецът е сключил с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който му била предоставена сумата в размер на 1000 лева, при лихвен процент от 36,00 % и ГПР в размер на 42,45 %. При сключване на договора ищецът следвало да избере опция „обезпечение“, поради което сключил с ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство, по силата на който дължал възнаграждение в размер на 1014,20 лева, разсрочено. От правна страна се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото в същия не бил посочен правилно размера на ГПР. Посочва се, че възнаграждението за поръчителство представлявало скрито възнаграждение и разход по кредита, поради което следвало да бъде включено в ГПР. По този начин същият нараствал на 597,73 %, респ. бил в много по-висок размер от определение по чл. 19, ал.4 ЗПК. В договора липсвало и разписване на методиката за изчисляване на ГПР, което водело до неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. По отношение на договора за предоставяне на гаранция се посочва, че същият е противоречи на добрите нрави, доколкото е ответникът „Кредит Гаранция“ ЕООД е свързано лице със заемодателя. Също така възнаграждението по договора за поръчителство се дължало, независимо дали ищецът добросъвестно изпълнява 1 своите задължения. Поради изложеното се предявяват исковите претенции.

Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, с който се оспорват предявените искове като неоснователни. Посочва се, че ищецът е имал възможност да посочи дали желае договорът за кредит да бъде обезпечен или не, като сам е избрал да сключи договора за предоставяне на гаранция. Оспорва се, че в ГПР следва да бъде включено възнаграждението по посочения договор, доколкото същото възниквало след сключване на договора за кредит. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

В указания срок е постъпил отговор от ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Признава се, че на ** г. ответното дружество е сключило с ищеца договор за възлагане на поръчителство, по силата на което поело задължение да отговаря солидарно за всички задължения на ищеца по договор за кредит от ** г. Възразява се, че в исковата молба липсват съображения поради каква причина ищецът счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен. Същият по съществото си представлявал договор за услуга. Поради изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени като в полза на ответника да се присъдят разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Между страните няма спор, а и от представените към исковата молба договор за потребителски кредит № 101009737 от ** г. и Договор за възлагане на поръчителство от ** г. се установява, че между ищеца и „Кеш Кредит Мобайл“ЕАД е сключен договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, по който е предоставена заемната сума от 2000,00 лева, с фиксиран лихвен процент от 36 % и ГПР в размер на 42,45 %. За обезпечаване на вземанията по договора за кредит, между ищеца и „Кредит Гаранция“ ЕООД е сключен Договор за възлагане на поръчителство от ** г., по силата на който ответникът се е задължил да отговаря солидарно за задълженията по договора за потребителски кредит, а ищецът – да му заплати сумата в размер на 1014,20 лева възнаграждение – разсрочено с всяка вноска.

При така установеното между ищеца от една страна и всеки от ответниците е възникнало облигационно отношение, съответно между ищеца и „Кеш Кредит Мобайл“ЕАД по силата на договор за заем, а между ищеца и „Кредит Гаранция“ЕООД по силата на договора за предоставяне на поръчителство.

По отношение на договора за кредит:

Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски 2 кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

От прочита на договора се кредит, се установява, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него не е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя, доколкото техните размери не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на лихвено плащане по договора за потребителски кредит, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Последното обстоятелство не само, че не се оспорва от „Кеш Кредит Мобайл“ЕАД, но и изрично се признава с оглед изявленията в отговора на искова молба.

Действително, възнаграждението за предоставената на поръчителство не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, за да бъде гарантиран неговият интерес от обезпечение на кредита. Съдържанието на клаузите за предоставяне на поръчителство и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налагат извод, че по своето същество те представляват неотменимо изискване към потребителя и не му предоставят избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Така в действителност възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. Това не е сторено и в резултат ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, като последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, като посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури забранено допълнително възнаграждение.

Изложеното до тук обосновава извод, че процесният договор за 3 потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Неспазването на посоченото изискване самостоятелно води до предвидените в чл. 22 от ЗПК последици, поради което и на основание същата разпоредба, договорът за потребителски кредит следва да се прогласи за недействителен, респективно предявеният срещу този ответник иск, като основателен, следва да се уважи.

По отношение на договора за възлагане на поръчителство:

Съгласно чл. 1 от този договор поръчителят „Кредит Гаранция“ЕООД поема задължение да отговоря солидарно за всички задължения на ищеца съгласно сключения договор за потребителски кредит. Следователно договорът за възлагане на поръчителство е акцесорен и единствено основание за сключването му е договорът за кредит, съответно предвиденото в него задължение за предоставяне на поръчителство. Ето защо, предвид недействителността на договора за кредит и доколкото от постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение по заема, чрез поемане на поръчителство, липсва и основание за сключването на договора за възлагане на поръчителство. Отделно от това следва да се посочи, че коментираният договор за възлагане на поръчителство по начало е лишен от основание, тъй като с него не се предоставя услуга в полза на потребителя. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „Кеш Кредит Мобайл“ЕАД, цялото възнаграждение за него е поето от потребителя, като при случай на плащане от поръчителя, по общите правила възниква задължение на потребителя към „Кредит Гаранция“ ЕООД за сумата изплатена към „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така сключеният договор за възлагане на поръчителство се явява нищожен, поради липса на основание, съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД, съответно и този предявен иск е основателен.

По разноските:

С оглед крайния изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски се дължат на ищеца. Доказателства за извършени такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 100,00 лева, равняващи се на 51,13 евро, които следва да му бъдат присъдени.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на Е. Ш.

– адв. Г..

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските 4 възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.