Решение № 4583 от 08.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4583 гр. Пловдив, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20265330103340 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. А. Я. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 21, ал.1 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, обективирана в раздел III, т. 3 от Допълнително споразумение към Договор за потребителски кредит № ***/*** г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна като противоречаща на ЗПК и добрите нрави, заобикаляща чл. 19, ал.4 ЗПК и нарушаваща чл.11, т.9и т.10 от ЗПК.

В исковата молба се излага, че на *** г. между страните е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1 200 лева, при фиксиран лихвен процент от 50,95 % и ГПР в размер на 63,80. В раздел III, т. 3 от Допълнително споразумение към Договор за потребителски кредит № ***/*** г. била уговорена неустойка в размер на 600 лева в случай, че клиентът не предостави обезпечение съгласно чл. 10 от Общите условия, която неустойка била разсрочено към месечната вноска по кредита. От правна страна се излагат съображения, че неустойката се явява нищожна, доколкото излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

По съществото си същата представлявала скрито възнаграждение, което следвало да бъде включено в ГПР. Доколкото това не било изпълнено, се достигало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция.

Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който 1 се изразява становище за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че неустойката отговаря на принципите за добросъвестност, поради което не се явява в противоречие с добрите нрави. Същата не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото представлявала задължение, което е възникнало вследствие на неизпълнение на задълженията на ищеца. Нямало как и ответникът да я включи в ГПР, доколкото към датата на сключване на договора, същият не знаел дали тя ще възникне като вземане. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена, като в полза на ответника се присъдят разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства, а именно, че на *** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1 200 лева, при фиксиран лихвен процент от 50,95 % и ГПР в размер на 63,80, както и че в раздел III, т. 3 от Допълнително споразумение към договора за кредит била уговорена неустойка в размер на 600 лева в случай, че клиентът не предостави обезпечение съгласно чл. 10 от Общите условия. В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита.

По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в раздел III от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит.

Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално води до оскъпяване на кредита и значително надхвърля пет пъти размера на законната лихва, предвид размера на главницата – 1 200 лв., срока на договора и стойността на неустойката от 600 лв., който е 50 % от главницата. Доколкото посочения в договора ГПР е 63, 80 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна база положително ще надвиши законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на 2 добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза ще се присъди сумата от 50 лв. /25, 57 евро/ - разноски за държавна такса. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от ***, като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 15/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на А., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от С. р. с.), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Същите постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от С. р. с.. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на а. услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид, липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство 3 е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на *** следва да се определи възнаграждение в размер от 150 евро, което да бъде заплатено от ответника.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Д. А. Я. с ЕГН ********** и „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, че клаузата, обективирана в раздел III, т. 3 от Допълнително споразумение към Договор за потребителски кредит № ***/*** г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752 ДА ЗАПЛАТИ на Д. А.

Я. с ЕГН ********** сумата от 25, 57 евро - разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752 ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на а. С. Н. от АК – П. сумата от 150 евро, представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4