Решение № 196 от 26.07.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 196 гр. Казанлък, 26.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЕТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДЕЯН Г. ИЛИЕВ при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА ИВ. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от ДЕЯН Г. ИЛИЕВ Административно наказателно дело № 20245510200658 по описа за 2024 година Обжалвано е Наказателно постановление № ТКО-4 от 08.04.2024 на Директора на ОПУ-С.З.. Жалбоподателят „Ш.“ ООД, гр. К., недоволен от наложеното му наказание, моли съда да го отмени. Оспорва извършеното нарушение по същество и излага оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила.

В с.з. жалбоподателят се представлява от адв. А. Й., която моли съда да отмени НП като незаконосъобразно. Подробни съображения са били изложени както в жалбата, така и в писмена защита. Претендира за разноски по делото в размер на 600 лв.

Въззиваемата страна, редовно призована в с.з. чрез Началник отдел „Административно обслужване“ в ОПУ-С.З. А.Т. оспорва подадената жалба и моли съда да потвърди. Подробни съображения са били изложени в писмена защита.

Претендира за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Съдът, като извърши цялостна проверка на констативния акт (АУАН) и Наказателното постановление (НП), взе предвид становищата на страните, и прецени заедно и поотделно събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Жалбата е неоснователна.

Административно-наказващият орган (АНО) е приел за установено, че на 1

14.11.2023 г. при извършена проверка на ПП **, км. *** вдясно по посока на растящия километър, дружеството-жалбоподател експлоатирал пътен обект ресторант „К. х.“ и пътна връзка към него в обхвата на пътя и обслужващата зона без да притежава необходимото разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътна връзка към него съгласно Наредбата за специално ползване, с което е нарушило чл. 26, ал. 2, т. 2, б. „б“ от Закона за пътищата“.

Описаната фактическа обстановка се установява от АУАН № ТКО-4 от 29.11.2023 г., писмо № 53-00-1549 от 23.11.2023 г. на ОПУ-С.З., констативен протокол, заповед № РД-11-199 от 20.02.2024 г., заповед № РД-11-783 от 30.08.2022 г., договор за наем от 01.02.2017 г., акт № **** за държавна собственост на недвижим имот, скица на имот с № ***** в землището на гр. К., писмо с рег. № 53-00- 507 от 17.04.2024 г. на ОПУ-С.З., писмо № 53-00-1442 от 02.11.2023г. и писмо № 53-00-36 от 11.01.2024 г. и показанията на св. М. А., които кореспондират помежду си.

Основното възражение по същество, изложено от адв. Й. в жалбата, в писмената защита и в с.з. е, че жалбоподателя като наемател на търговския обект не е наказателно отговорен по нормата на чл. 26, ал. 2, . 2, б. „б“ от Закона за пътищата.

Безспорно от Договор за наем от 01.02.2017 г. е видно, че наемодател на Комплекс „К. х.“, в който попада ресторант „К. х.“ е „Р. п.“ АД, гр. К., а наемател дружеството-жалбоподател. От договорът се установява, че негов предмет са имоти, построени в поземлен имот № ******.

По делото е приложена Скица № ***** от 07.02.2003 г., от която се установява, че собственик на поземления имот № ***** са били към 07.02.2003 г. Държавно лесничейство и „Р. д.“ АД, но нито договорът, нито скицата установява чия собственост са сградите, построени в поземления имот.

Съгласно § 1, т. 6 от ДР на ЗП „Обслужваща зона" е земната повърхност встрани от края на обхвата на пътя, в която се въвежда разрешителен режим на ползване на имотите от техните собственици или от лицата с предоставено право на ползване.

Действително въз основа на договора за наем може да се направи извод, че жалбоподателят не е собственик на ресторант „К. х.“, но по силата чл. 228 от ЗЗД, ресторантът като наемен обект по договора е бил предоставен за временно ползване на жалбоподателя.

Следователно жалбоподателят като ползвател на обекта може да бъде задължено лице за разрешителен режим за ползване ако останалите елементи от фактическия състав на нарушението са също налице.

От т. 4 и т. 7 на Акт за държавна собственост се установява, че ресторантът бил бивша собственост на ГТП „Зд. х.“ – К. поне от 25.01.1966 г. по данните за стария акт за собственост № ***** от същата дата.

2

Следователно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата касае задължения за новия собственик на вече изградени крайпътни обекти, от което следва, че тя не се отнася за ползвателите на обслужваща зона и обхват на пътя, какъвто ползвател е дружеството-жалбоподател. От тази разпоредба дружеството-жалбоподател като ползвател не може да черпи благоприятни последици в настоящото производство.

Основен въпрос по делото е да се прецени дали ресторантът като част от Комплекс „К. х.“ представлява крайпътен обект. Закона за пътищата не е въвел точни критерии за крайпътен обект като конкретно разстояние от пътя. Разпоредбите на § 1, т. т. 7, 8 и 9 от ДР на ЗП, касаещи понятията обслужваща зона, специално ползване на пътищата и крайпътни обслужващи комплекси дават широки критерии за крайпътни обекти. Тези разпоредби ги определят като земни повърхности в близост до пътя с изградените пътни връзки към тях. В ЗП няма и легална дефиниция за пътна връзка и с какво връзката се разграничава от понятието за път по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗП. От тази гл. точка по смисъла на тези понятия дори самостоятелен обект визуално и значително отдалечен от пътя може да се приеме за крайпътен обект или за крайпътен обслужващ комплекс по см. § 1, т. 9 от ДР на ЗП.

Следователно като предназначение по см. на договора Комплекс „К. х.“, ведно с обектите в него, вкл. и като наименование, представлява крайпътен обслужващ комплекс, поради което за ползването на прилежащата между него и пътя обслужваща зона подлежи на разрешителен режим за ползването на зоната или обхвата на пътя.

По делото не се установиха доказателства, че жалбоподателят е притежавал необходимото разрешение.

При правилно установената от АНО фактическа обстановка изводът му, че жалбоподателят е нарушил разпоредбата на чл. 26, ал. 2, т. 2, б. „б“ от ЗП е правилен.

Съгласно тази разпоредба за дейности извън специалното ползване на пътищата без разрешение се забраняват в обхвата на обслужващите зони експлоатацията на търговски крайпътни обекти, какъвто е ресторанта „К. х.“.

За извършеното нарушение АНО е наложил наказание по съответната санкционна норма на чл. 54, ал. 1 от ЗП – имуществена санкция в размер на 3000 лв.

Наказанието е в минимален размер. Разпоредбата на чл. 54, ал. 1 от ЗП е препращаща към чл. 53, ал. 1 от ЗП, която от своя страна препраща към всички хипотези на т. 2 на чл. 26, ал. 2 от ЗП. АНО е съобразил тези разпоредби в съответствие с чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН.

Следователно НП се явява законосъобразно и издадено в съответствие с материалния закон.

Жалбоподателят в съдебното производство прави няколко възражения за 3 нарушения на процесуалните правила.

Първото. За нарушение на чл. 40, ал. 1 от ЗАНН – съставяне на АУАН в отсъствието на нарушителя.

Съдът не споделя възражението.

От актът се установява, че същият е бил съставен в присъствие на нарушителя, но той е отказал да го подпише и получи. Съставянето в негово присъствие се установява от показанията на свидетелите М. А., Н. М. и Д. Д.

С известие за доставяне с дата 27.11.23 г. дружеството-жалбоподател е получило покана за съставяне на акт с № 53-00-1549 от 23.11.2023 г., на която управителят Д. Д. се е отзовал. Това се установява от показанията на св. Ст. С., на който г-н Д. му казал, че отива да му съставят акт. Свидетелят установява, че това се е случило през м. декември и, че актът бил връчен вече. Съдът не дава вяра на този свидетел, тъй като получената покана лично от г-н Д. установява, че актът ще бъде съставен на 14.11.2023 г., а не през м. декември, а освен това свидетелите Н. М. и Д. Д. установяват, че г-н Д. се е явил на датата в поканата, съставен му е бил акт, но той отказал да го подпише и получи, което било отразено в акта (отказа от подписване) с подписа на св. М. и в бележка към акта, удостоверено с подписа на посочените свидетели (отказа от получаване). Съдът отбелязва, че по арг. на противното на чл. 43, ал. 5 от ЗАНН, когато нарушителят откаже да подпише акта, актосъставителят няма задължение да му го връчва, затова бележката за отказ от получаване е без правно значение за процедурата по издаване и връчване на АУАН.

Второто. Констативният протокол бил съставен без присъствието на представител на дружеството и не се доказало, че той бил връчен наред с показаната за съставяне на акт според показанията на актосъставителя.

Съдът не приема възражението.

Констативният протокол не е процесуален документ. По своя характер значението му се свежда до един вид предварителна проверка, от която се прави преценка дали е налице нарушение и необходимост от започване на производство. За тази предварителна проверка АНО не е длъжен да уведомява никакви заинтересовани лица или да се позовава на констативния протокол, нито да го връчва, тъй като административнонаказателното производство започва със съставянето на акта (чл. 36, ал. 1 от ЗАНН). В тази част показанията на актосъставителя може и да са недостоверни, но това няма правно значение, нито от това могат да се правят генерални изводи за неизвършване на нарушението.

Третото. Не е бил спазен чл. 40, ал. 3 от ЗАНН поради липса на изрично отбелязване, че свидетелите по акта не са присъствали на установяване на нарушението.

4

В АУАН е отбелязано, че свидетелите Д. Д. и Н. М. са свидетели по съставянето на акта, с което разпоредбата на чл. 40, ал. 3 от ЗАНН е била спазена. Наличието на свидетели очевидци е според обстоятелствата, при които е констатирано нарушението, а неговото извършване подлежи на доказване с всички допустими доказателствени средства.

И четвъртото. Налице е изтекла давност по см. на чл. 34, ал. 1, б. „в“ от ЗАНН за административнонаказателно преследване във връзка с предишна проверка за поставена реклама (писмо 53-00-1442 от 02.11.2024 г.) и във вр. § 3 от ПЗР на Наредбата за специално ползване.

Съдът не приема възражението.

Нарушението е от вида на продължените, които траят непрекъснато.

По силата на договора за наем от 01.02.2017 г. дружеството-жалбоподател се явява ползвател на обекта и съответно на обслужващата зона, от което възниква задължението му да не я ползва до даване на разрешение. Наредбата е била приета през 2001 г., т.е. доста по-рано от сключването на договора и създава 3-месечен гратисен период за ползване без разрешение. Ето защо § 3 от ПЗР на Наредбата не е приложим към настоящия случай.

При извършената служебна проверка съдът не установи допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при съставянето на акта и издаването на НП, нерелевирани от жалбоподателя.

Следователно НП следва да се потвърди като законосъобразно и обосновано.

Относно претенцията на страните за разноски и възнаграждения.

Съдът счита, че претенциите са неоснователни. По делото не е участвал юрисконсулт за да се присъжда юрисконсултско възнаграждение. Отделно, максималното допустимо юрисконсултско възнаграждение по чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ е 150 лв. При потвърждаване на НП не се присъждат разноски на жалбоподателя за адвокат.

Водим от горните мотиви съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № ТКО-4 от 08.04.2024 на Директора на ОПУ-С.З., с което на „Ш.“ ООД, гр. К., ЕИК ******* е било наложено административно наказание ИМУЩЕСТВЕНА САНКЦИЯ в размер на 3000 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщението пред Административен съд гр. С.З..

5

Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________ 6