Решение № 6590 от 02.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6590 гр. София, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100505497 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 14117 от 19.04.2023 г., постановено по гр. д. № 10743/2022 г. по описа на СРС, 138-ми състав, частично са уважени предявените от „Агенция за С. на В.“ ЕАД, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.9 ЗПКр вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като е признато за установено, че С. М. И. дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА С. НА В.“ ЕАД, сумата от 1796, 12 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № PLUS – 17011259/13.05.2019 г., сключен с кредитора БНБ П.П.Ф. С.А., клон България, което вземане е прехвърлено с договор за продажба на В. /цесия/ от 19.08.2019 г. и Приложение № 1 към него от 10.08.2020 г. в полза на „ АГЕНЦИЯ ЗА С. НА В.‘‘ ЕАД, ведно със законната лихва от 29.09.2021 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение от 04.11.2021 г. по гр.д. № 56197/2021 г. по описа на СРС, 138-ми състав, като главният искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1796, 12 лв. до пълния предявен размер от 2867,41 лв., както и е отхвърлена акцесорната претенция за лихва за забава за периода от 21.06.2019 г. до 29.09.2021 г., както и акцесорната претенция по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 446,40 лв., представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2019 г. до 01.03.2022 г.

Със същото решение ответницата С. М. И. е осъдена да заплати на „Агенция за С. на В.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 63,86 лв., представляващи разноски в заповедното производство и сумата от 206, 94 лв. – разноски в хода на производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение, в частта с която предявените искове са уважени е подадена въззивна жалба от ответницата С. М. И., в която са изложени оплаквания за неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че 1 съдът неправилно е приел, че между страните по делото е сключен договор за заем, по силата на който ищецът “Агенция за С. на В.та“ й е предоставил парични средства, тъй като по делото не са представени доказателства, въз основа на които да бъде направен извод за съществуващи между страните облигационни правоотношения. Счита, че ищецът не е изпълнил задължението по чл. 99 от ЗЗД за уведомяване за извършената цесия, поради което и прехвърлянето на В.та няма действие спрямо нея, като в допълнение на това поддържа, че процесният договор за цесия е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗПК, доколкото в договора за потребителски кредит не е изрично предвидена възможност за прехвърляне на В.та. Сочи, че договорът за потребителски кредит не е обявен за предсрочно изискуем.

Счита, че съдът неправилно е извършил служебно прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен с банка, която не е страна по спора и останалата дължима сума по договора. С оглед изложеното, моли да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец „ Агенция за С. на В.“ ЕАД, чрез пълномощника си И. Н., с надлежно учредена власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Излага правни доводи, че лицето е било уведомено за извършената цесия преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. преди подаването на исковата молба. Поддържа, че в дори в конкретния случай да се приеме, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗПК, то същото няма за последица нищожност на договора за цесия. Моли съда да остави жалбата без уважение и присъди направените по делото разноски.

Решението в частта, с която предявеният иск за главница за разликата над уважения размер от 1 796, 12 лв. до пълния предявен размер от 2 867,41 лв., заедно с дължимата законна лихва за забава за периода от 21.06.2019 г. до 29.09.2021 г., както и акцесорната претенция по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 446,40 лв., представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2019 г. до 01.03.2022 г., са отхвърлени, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, която е освободена от заплащане на държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

От представените по делото писмени доказателства се установява наличието на 2 сключен договор за потребителски кредит PLUS – 17011259 от 13.05.2019 г., между “БНБ П.П.Ф.“ С.А., като кредитор и С. М. И. – кредитополучател, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателят кредит в размер на 3000 лв., която сума е следвало да върне чрез 48 равни вноски, включително начислените лихва, такси и застрахователна премия с край падежна дата за заплащане на задължението до 20.05.2025 г.

От представения по делото рамков договор за продажба и прехвърляне на В. от 19.08.2019 г., сключен между “БНП П.П.Ф.“ и “Агенция за С. на В.“ ЕАД и Приложение № 1 от 10.08.2020 г. към него се установи прехвърляне на процесните В. от цедента “БНП П.П.Ф.“ в полза на цесионера “Агенция за С. на В.“ ЕАД. В тази връзка, въззиваемият “Агенция за С. на В.“ ЕАД е материалнолегитимиран да претендира заплащане на процесните В., доколкото същите са му били прехвърлени по силата на договора за цесия.

Неоснователни в тази връзка са оплакванията на въззиваемата за липса на възникнали облигационни правоотношения с ищеца “Агенция за С. на В.“ ЕАД, тъй като наличието на такива не се и твърди в производството, а ищецът извежда материалната си легитимация, позовавайки се на процесния договор за цесия.

Към исковата молба е било приложено уведомление, че вземането е прехвърлено, подписано от цесионера, както и нотариално заверено пълномощно (л. 23 от делото на СРС), по силата на което „Агенция за С. на В.“ ЕАД е упълномощена от цедента “БНП П.П.Ф.“ да извършва уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Поради което и съдът приема, че с връчване на исковата молба и приложените към нея книжа, длъжникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия, в каквато насока е константната практика на ВКС.

Настоящият състав на съда намира за неоснователно и оплакването, касаещо липсата на обявена предсрочна изискуемост на договора за кредит. Когато в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение се претендират суми въз основа на твърдяна предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо кредиторът да е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В конкретния случай предсрочната изискуемост на кредита не е била обявена преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, но следва да бъде съобразено, че изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба, поради което и е породило правно последици с връчването на препис от исковата молба и приложенията на нея на ответницата – кредитополучател. В тази връзка обявяването на кредита за предсрочно изискуем представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда в рамките на претендираните суми.

По отношение на оплакването относно нищожността на договора за цесия на основание чл. 26, ал. 1 ЗПК следва да бъде посочено, че същото не е било своевременно наведено в срока по чл. 131 ГПК, поради което и същото се явява преклудирано като направено за първи път във въззивното производство.

От заключението по допуснатата ССчЕ, неоспорена от страните, и която съдът намира за обективно и компетентно дадено и кредитира с доверие, се установява, че чистата предоставена сума по договора за кредит е в размер на 2895, 00 лв., като ответникът е погасил 1098, 88 лв. от размера на предоставената сума и непогасено е останало вземането в размер на 4923, 20 лв., включващо главница в размер на 2867, 41 лв. и възнаградителна лихва в размер на 2055, 79 лв.

СРС е приел, че клаузите на процесния договор за заплащане на такса ангажимент и застрахователна премия са неравноправни и като такива са нищожни на основание чл. 146 от ЗЗП, поради което и с оглед на разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не дължи други лихви и разходи по кредита.

Решението на съда в частта, с която предявените искове са отхвърлени поради нищожност на процесните клаузи на договора за кредит не е обжалвано от ищеца, поради което и 3 същото е влязло в сила. В тази връзка, нищожността на процесните клаузи от договора за потребителски кредит е установена със сила на пресъдено нещо, поради което и настоящият състав на съда е обвързан да приеме, че същите са нищожни.

С оглед на прогласената нищожност на клаузите от договора и установената дължимост единствено на чистата стойност по кредита, погасената от ответницата въззивник в настоящото производство сума в размер на 1098, 88 лв. следва да бъде отнесена към погасяване на задължението за връщане на чистата сума по кредита, възлизаща в размер на 2895, 00 лв., при съобразяване на което обстоятелство следва че кредитополучателят дължи сума в размер на 1796, 12 лв.

В тази връзка е и възприетото в Решение по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. на СЕС, на което се е позовал първоинстанционният съд. Съгласно обективираното в него член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора. Решението на СЕС е задължително за националния съд на основание чл. 633 ГПК, поради което и в съответствие със закона и цитираното Решение на СЕС СРС е достигнал до извод за изхода на спора съобразявайки го с даденото с него тълкуване.

Изведеното от съда на Европейския съюз относно правилото за прихващане в конкретния случай цели да препятства възможността заемодателят да се облагодетелства неоснователно за сметка на длъжника – потребител, поради което и същото е изцяло в полза на потребителя, като има за последица защита в по-голяма степен правата на икономически по-слабата страна – каквато в конкретния случай се явява ответницата. Неоснователно в тази връзка е оплакването на въззивницата за неправилно извършено от СРС прихващане, тъй като същото е в съответствие с даденото от СЕС задължително тълкуване, и от друга страна - е и в интерес на ответницата, имаща качеството на потребител.