Решение № 157 от 22.07.2025, Районен съд - Павликени

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. Павликени, 22.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕВЕЛИНА КАРАГЕНОВА при участието на секретаря Митко Михайлов като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА КАРАГЕНОВА Гражданско дело № 20254140100085 по описа за 2025 година

Постъпила е искова молба от адв. Ц. Д. от ***АК като пълномощник на М. Ц. Д. от гр. П. по предявен установителен иск против „***“ АД гр. Ш.. В исковата молба е посочено, че между ищцата и ответника е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит от разстояние № ***/19.12.2024 г., по силата на който й е предоставена сума в размер на 1000 лв. главница за срок от 24 месеца, с лихва от 567.28 лв. при лихвен процент 36%, ГПР 42.58 % или общо дължима сума по кредита 1567.28 лв. Ищцата твърди, че е усвоила сумата от 1000 лв. и че я дължи ведно с лихва за забава. Сочи, че съгласно чл.

1 ал. 11 от договора към кредита следва да се представи обезпечение поръчител или банкова гаранция и че в част III т. 4.3 е записано, че при неизпълнение в срок 3 дни от подписване на договора, кредитополучателят заплаща неустойка 2835.52 лв. От погасителния план е видно, че ищцата дължи сумата 4402.80 лв., включваща главница, лихва и неустойка при месечна погасителна вноска от 183.45 лв. Счита, че сключеният договор противоречи на закона и морала, сключен е при неравноправни условия, клаузите в него не са индивидуално договорени, а е сключен при ОУ предварително определени от ответника. Счита, че договорът е сключен при нарушение на чл. 10 ал. 1 чл. 11 ал. 1 т. 7-12, т. 10, чл. 12 ал. 1 т.7-9 от ЗПК, 1 което право договора недействителен. В общата дължима сума е включена неустойка за неизпълнение на задължение за заплащане на обезпечение и по този начин е заобиколена разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР Не е посочена общата дължима сума, изискването на чл. 20 и сл. от ОУ се явяват неосъществими от потребителя и тези изисквания целят обогатяване на кредитора. Сочи, че в уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и че на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД клаузата в чл. 1 ал. 5 в договора е нищожна. В случая договореният фиксиран ГЛП е 36% и надхвърля значително размера на законната лихва при сключване на договора при определения от БНБ основен лихвен процент / 2.95%/ и 10 пункта надбавка.

Уговорена е такса за продължаване на кредита в т.10 от договора в размер на 30% от непогасената главница съгласно чл. 29 от ОУ и други такси и комисионни като такса за събиране на просрочени задължения, които са в противоречие с изискването на чл.10а ал.4 от ЗПК и чл. 10а ал. 2 от ЗПК.

Твърди, че тези такси са свързани с усвояване и управление на кредита и не следва да се иска заплащането им. Сочи, че това е и противоречие с чл. 3 пар 1 и чл.4 от Директива 93/13/ЕИО. Моли съда да признае за установено в отношенията между страните , че сключеният помежду им Договор за предоставяне на потребителски кредит от разстояние №***/19.12.2024 г. е недействителен. Претендира за направени по делото разноски.

В дадения на ответника срок е постъпил писмен отговор от ответника. Твърди се, че искът е неоснователен и недоказан. Твърди, че искът е допустим, не е неоснователен. Сочи, че предвидената в договора хипотеза не е договорно задължен да претендира подобна неустойка. Договорът е сключен от разстояние по ред, уреден в ОУ, общодостъпни на сайт www.***.bg, а комуникацията между страните е осъществена по инициатива на клиента чрез действия по кандидатстването за кредит с попълване на електронна заявка: ищцата е попълнила заявление с посочване на идентификационни данни, ел. адрес, желания размер на кредит, условия , при които желае да ползва кредита, и начин на усвояване на сумата, след което й е изпратена преддоговорна информация и СЕФ. След натискане на бутона „Вземи парите“ на потребителя се предоставя възможност да изтегли проект на договор за потребителски кредит и ако е съгласен със съдържанието, може да натисне бутон „Подпис“. След одобрение на заявката, на ел поща на ищцата са 2 изпратени автоматично проект на договор за потребителски кредит- кредитна линия,сключен от разстояние ***19.12.2024 г. с приложение 2 погасителен план, СЕФ и ОУ с посочени дължими от ищцата суми,заявен размер на главница,брой и размер на месечни вноски,падеж, размер на лихвения процент на кредита, ГПР, изискване за представяне на обезпечение. След запознаване с тези документи, ищцата е натиснала бутон „Подпис“ и е изразила недвусмислено съгласие за сключване на договора.Посочва, че неустойка за непредставяне на обезпечение не е начислявана и събирана, но счита, че тази клауза отговаря на действащото законодателства: тя е самостоятелно съглашение, обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит и за нейната действителност се прилагат разпоредбите на ЗЗД, уговорена е за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение и е процент от заетата сума като се дължи единствено за периода,в който заемателят реално не е предоставил обезпечение. Счита, че тази неустойка стимулира изпълнението и превентира допускане на неизпълнение като няма законово изискване за нейния размер, който може да бъде намален, а не да се обявява цялата клауза за недействителна, освен това правилно е включена в падежните вноски. Моли да бъде отхвърлен предявения иск.

Съдът намира, че е предявен иск по чл.124 ал.1 от ГПК вр чл.26 ал.1 пр.1 и 3 ,вр чл.22 и 23 от ЗПК,вр чл.8 от ЗПФУР.

Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между страните е сключен договор за кредит №***/19.12.2024 г. = от разстояние. Ответникът по делото е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, който може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства и има качеството на кредитор по смисъла на чл.

9 ал. 4 от ЗПК. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своя професионална дейност и се явява потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК. Ищцата има качеството на потребител, тъй като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума по договора за търговска или професионална дейност.

Не се спори и че ищцата е получила сумата от 1000 лв. главница за срок от 24 3 месеца, с лихва от 567.28 лв. при лихвен процент 36%, ГПР 42.58% или общо дължима сума по кредита 1567.28 лв. От погасителния план е видно, че ищцата дължи сумата 4402.80 лв., включваща главница,лихва и неустойка при месечна погасителна вноска от 183.45 лв.

Ищцата твърди, че е усвоила сумата от 1000 лв. и че я дължи ведно с лихва за забава. Сочи, че съгласно чл. 1 ал. 11 от договора към кредита следва да се представи обезпечение поръчител или банкова гаранция и че в част III т. 4.3 е записано, че при неизпълнение в срок 3 дни от подписване на договора, кредитополучателят заплаща неустойка 2835.52 лв. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което за него важат разпоредбите на ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.7-12 и ал. 2, мл. 12 ал. 1 т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен като липсата на всяка една от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК-изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване на договора с последица, че заемателят дължи връщане само на чистата сума по кредита, без да връща лихва и други разходи. Следва да се посочи също, че разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски кредит се прилагат и разпоредбите на чл.143-148 от ЗЗП. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват потребителя. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора.

4

Изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК е, че договорът трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислен към момента на сключване на договора за кредит като се вземат предвид допускания, използвани при изчисляването му. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита-настоящи и бъдещи: лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размера на ГПР и общо дължимата сума по кредита. В посочената величина на ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Налице е нарушение, тъй като в договора за кредит кредиторът се е задоволил единствено с посочване на общата като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР като липсва ясно разписана методика на формиране ГПР - кои компоненти включва и как се формира посочения в договора ГПР, няма яснота и как е формиран фиксирания годишен лихвен процент, как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него потребителски кредит. Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обосноват избор дали да сключи договора. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см на чл. 11 т. 10 от ЗПК е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването на договора за потребителски кредит. Същевременно посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, водещо до неравноправна клауза за общия размер на сумата,която следва да плати потребителя по смисъла на чл. 4 параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.В случая неточно посочения ГПР се явява в нарушение на чл. 23 от ЗПК и потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и разноски.

По отношение на уговорената договорна възнаградителна лихва съдът намира, че тя противоречи на добрите нрави. При формиране на размера на 5 лихвата по заема обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.В съдебната практика се приема, че максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително е, ако тя не надвишава с повече от 3 пъти законната такава /за обезпечени кредити е 2 пъти/. Следва да се отбележи, че принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10 ал. 2 от ЗЗД, но максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които, изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона-чл.26 ал.1 от ЗЗД. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно трайно установената съдебна практика, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем /напр. ипотека, залог/, противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо отношение страна по нея. В настоящия случай клаузата в договора, установяваща размера на договорната възнаградителна лихва в посочения размер-почти половината от сумата по кредита- накърнява договорното равновесие между страните, противоречи на добрите нрави, в разрез е с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна.Нищожните договорки не произвеждат никакво действие, 6 следователно лихвата по процесния потребителски кредит не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.