Определение № 205 от 31.05.2024, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 205 гр. Пловдив, 31.05.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно частно търговско дело № 20245001000245 по описа за 2024 година

Производството е по чл.274 и сл. от ГПК във връзка с чл.248 ал.3 от ГПК.

С определение №260087/14.02.2024г., постановено по т.д. №119/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, е оставена без уважение молба с вх. № 260208/15.01.2024г., подадена от „М.“ АД, чрез адв. Н. Т., с искане да бъде изменено постановеното по т.д.

№119/2021г. определение

№

260672/12.12.2023г. в частта за разноските.

Определението е обжалвано от „М.“ АД, чрез адв. Н. Т..

Жалбоподателят счита, че обжалваният съдебен акт е неправилен, постановен в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е необоснован. Изложени са подробно съображения и доводи, че при определяне на размера на разноските, сторени за заповедно производство, приложение следва да намери разпоредбата на чл.7 ал.7 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /Наредбата/, а не разпоредбата на чл.6, т.5 от Наредбата, която неправилно е приложена от окръжния съд. Наведено е и бланкетно оплакване, че цитираното от окръжния съд Решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С - 438/22г. не намира приложение в настоящия случай. Иска се отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да бъдат присъдени разноски за заповедното производство 1 съгласно чл.7 ал.7 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ответник - жалбата „Б.Д.“ АД не е представенил отговор в срока по чл.276 ал.1 от ГПК и не изразява становище по частната жалба.

Като се запозна с приложените към делото доказателства, Апелативният съд намира частната жалба за допустима – като подадени в срок и от легитимирана страна, съдържаща необходимите реквизити и насочени спрямо определение, което подлежи на обжалване. Като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните /съдържащи се и в молбата по чл.248 от ГПК и становището на „Б.Д.“ АД, изразено в писмения отговор по тази молба/, с оглед предметните предели на въззивното обжалване, намира следното:

Производството по т.д. №119/2021г. по описа на ПОС е образувано по предявен установителен иск от „Б.Д.“ АД срещу „М.“ АД с правно основание чл.422 от ГПК. С протоколно определение от 28.11.2023г. производството по делото е прекратено, като съдът е указал, че по искането на ответника за разноски ще се произнесе в закрито заседание. Това е сторил с определение №260672/12.12.2023г.

Съобразявайки прекратяването на исковото производство по чл.422 от ГПК, окръжният съд е присъдил разноски в тежест на ищеца - „Б.Д.“, в общ размер от 6 250лв., за адвокатско възнаграждение, от които 150лв. за заповедното производство по ч.гр.д. № 10148/2020г. по описа на Районен съд - Пловдив и 6 100лв. за исковото производство по т.д. № 119/2021 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. /Съдът е редуцирал разноските за исковото производство към минималния размер, предвиден в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а по повод разноските, сторени в заповедното производство се е позовал на разпоредбата на чл.6, т.5 от Наредбата – редакцията преди изм. ДВ бр.88/04.11.2022г./.

Обжалваното определение е постановено по молба по чл.248 ал.1 от ГПК, заявено от адв. Н. Т., пълномощник на ответника в първоинстанционното производство – „М.“ АД, за изменение на постановеното по делото определение №260672/12.12.2023г. в частта за разноските, с искане - да се присъдят разноски за заповедното производство съобразно разпоредбата на чл.7 ал.7 от Наредба №1/09.07.2004г. за 2 минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Решаващите мотиви на първостепенния съд за неоснователност на искането по чл.248 ал.1 от ГПК се свеждат до следното: Прието е, че процесуалното действие по подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не се характеризира с фактическа и правна сложност, но ако длъжникът, респективно процесуалният му представител е проявил активно поведение и е отправил мотивирани небланкетни възражения, му се дължи възнаграждение, макар и минимално, с оглед характера на производството. Посочено е, че в Наредба №1/2004г. не е определен минимален размер на адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл.414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение, поради което същото следва да се определи по аналогия при съобразяване на извършеното процесуално действие. По отношение на това процесуално действие съдът е приложил по аналогия чл.6, т. 5 от Наредба №1/9.07.2004г. /приложима в редакцията, действаща към 23.12.2020г. - датата на депозиране на възражението в съда/ - изготвяне на книжа и молби, за което е предвидено минимално възнаграждение в размер на 50лв. Преценено е и процесуално действие по изготвяне на молбата по чл.420 от ГПК и възражението по чл.414а от ГПК, при което за заповедното производство е преценено и присъдено адвокатско възнаграждение общо в размер на 150лв.

Не се споделя приетото от окръжния съд, че в случая по аналогия би следвало да се приложи разпоредбата на чл.6, т. 5 от Наредба №1/9.07.2004г.

– за изготвяне на книжа и молби. Нормата на чл.7 ал.7 от Наредбата изрично предвижда в производство по издаване на заповед за изпълнение адвокатското възнаграждение да се определя по правилата на ал.2, на база половината от стойността на претендираните суми. Нормата е ясна и конкретна и не може да се тълкува стеснително. Употребеният израз „в производство“ недвусмислено сочи, че същата норма е приложима двустранно – не само по отношение на заявителя в заповедното производство но и по отношение на длъжника.

Аргумент в тази насока е и задължителната съдебна практика - т.12 от ТР №4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. №4/2013г., с която е прието: съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното 3 производство.

При преценката обаче относно приложението на чл.7 ал.7 от Наредба №1/9.07.2004г. следва да се съобрази и наднационалната съдебна практика, а именно – решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., на което само се е позовал окръжният съд. Цитираното решение е постановено по повод преюдициално запитване по приложението на Наредбата. Според посоченото в п.37 от решението, националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на правото на Съюза, като при необходимост сам взема решение да остави без приложение всяка национална правна уредба, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, какъвто директен ефект има нормата на чл.101, пар.1 от ДФЕС. В този смисъл в п.39 от решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. е посочено, ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл.101, пар.1 от ДФЕС, във вр. с чл.4, пар.3 от ДЕС – което е намерило израз и в п.1 от диспозитива на решението.

Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване задължително за всички съдилища по смисъла на чл.633 от ГПК, означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и в приложение на разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК, съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Националният съд не само може, но е и длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително, когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Ето защо бланкетно изразеното възражение на жалбоподателя, че решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. в случая не намира приложение, е изцяло неоснователно, като се има предвид и разпоредбата на чл.633 от ГПК. Приетото в решението на СЕС е напълно приложимо към заповедното производство и най-вече към процесуалните действия, които могат да се предприемат или са дължими от длъжника. След връчване на заповедта за изпълнение длъжникът може да възрази по реда на чл.414 от ГПК, за което процесуалните действия – в случая на процесуалния 4 представител, се изразяват в попълване на утвърден образец на възражение от министъра на правосъдието, който се връчва на длъжника и съдържа указания за попълването му. Процесуалните действия по подаване на възражение по чл.420 от ГПК; жалби по чл.419 от ГПК, възражение по чл.414а от ГПК, съответно – оказаната правна помощ за тези действия, се съобразява в съответните производства. Процесуалната норма – чл.414 ал.1 от ГПК не изисква изобщо обосноваване на възражението. Правната защита и съдействие, оказана от процесуалния представител, упълномощен от длъжника в рамките на заповедното производство, по проучване на спора ще намери израз в защитата по исковото производство – по чл.422 от ГПК. Но защитата по самото заповедно производство, изразяваща се в попълване на утвърден образец от възражение по чл.414 ал.1 от ГПК, което възражение не е необходимо да се обосновава, не се характеризира с фактическа и правна сложност. Ето защо в случая съдът не само може, но и е длъжен, с оглед приетото в решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., да присъди разноски - адвокатско възнаграждение, заплатено за оказаното процесуално представителство в заповедното производство, под минимума, предвиден в чл.7 ал.7 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както правилно е процедирал и окръжният съд.

По изложените съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение, като правилно, следва да бъде потвърдено.

Водим от изложеното, Пловдивският апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №260087/14.02.2024г., постановено по т.д. №119/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молба с вх. №260208/15.01.2024г., подадена от „М.“ АД, чрез адв.

Н. Т., с искане да бъде изменено постановеното по т.д. №119/2021г. определение № 260672/12.12.2023г. в частта за разноските.

Определението подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.

Председател: _______________________

5

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6