Решение № 260018 от 18.01.2021, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ № 260018 гр. Пловдив 18.01.2021 г.

ПЛОВДИВСКИ

ОКРЪЖЕН СЪД търговско отделение,

ХVІІ т.с., в публично заседание на

17.12.2020 г. в състав

СЪДИЯ : АНТОНИЯ РОГЛЕВА при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ТОДОРОВА, като разгледа докладваното от съдията т.д.№ 1083/2019 г. по описа на ПОС, намира за установено следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 538 от ТЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът

Е.Б.С. ЕГН ********** от ****, моли да се признае за установено по отношение на ответника И.Б.Б. ЕГН ********** ***, съществуването на задължения на ответника, за които е издадена заповед за изпълнение № 4916/24.07.15 г. по ч.гр.д. № 9216/15 г. на Пловдивски районен съд, а именно:

- Сумата 28

600 евро, дължима по запис на заповед от 12.01.2011 с падеж 09.11.2012 г.

- законна лихва върху сумата, считано от 23.07.2015 /датата на подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение/ до окончателното им изплащане Претендира присъждане на разноски, вкл. за заповедното производство.

Ответникът И.Б.Б. моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Подробни съображения се излагат и в писмена защита, депозирана от процесуалния му представител – адв. И.М.. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и наведените от страните доводи, намира за установено следното:

Предявеният иск е допустим, предявен във връзка с възражение, постъпило от ответника срещу издадена заповед за изпълнение за исковата сума по гр.д. № 9216/15 г. на Пловдивски районен съд. Съобщение за постъпилото възражение е връчено на ищеца на 03.12.2019 г., което се установява от приложеното ч.гр.д. на РС Пловдив, а исковата молба е подадена на 11.12.19, при което е спазен законоустановеният едномесечен срок по чл. 415, ал.1 от ГПК.

Ищецът твърди, че на 12.01.2011 г. ответникът е издал процесния запис на заповед без протест с падеж 31.08.2012 г., с който се е задължил неотменно и безусловно да му плати сумата 28 600 евро. Тъй като длъжникът не бил извършил плащането, за което се е задължил, било подадено заявление за издаване заповед за изпълнение, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение № 4916/24.07.15 г. по ч.гр.д. № 9216/15 г. на Пловдивски районен съд. Предвид подадено възражение от ответника е обоснован правният му интерес от предявяване на настоящия установителен иск по чл. 422 от ГПК.

На първо място, ответникът оспорва автентичността на процесния запис на заповед. Твърди, че никога не е подписвал записа на заповед.

Твърди, че е антидатиран, като липсва яснота по отношение момента, в който е издаден. В тази връзка се излагат доводи, че почеркът, с който са попълнени данните за издателя, съществено се различава от този, с който е изписана диспозитивната част на документа – дължима сума, поемател дата на издаване, падеж и др., което според ответника създава основателно съмнение, че са съставени бланкови записи на заповед, чиито реквизити са попълвани допълнително от ищеца с произволни суми и дати. Твърди, че дължимите суми са нанясяни в празна бланка и не могат да се противопоставят на сочения като издател И.Б..

Евентуално, прави възражение за злоупотреба с бланков подпис /бланкова менителница/ съгласно чл. 464 от ТЗ. Развиват се доводи,че в края на 90-те години ищецът е имал отношения с фирма „МАКЛЕР-2002“ АД, представлявана от Е.С., занимаваща се с инвестиционно посредничество и финансови операции, в която фирма акционер е била ** на ответника Д.И.Б.с 50 хил.бр. поименни акции. С оглед обезпечаване на текущи задължения на ответника към дружеството били подписвани множество документи, вкл. записи на заповед. По този начин ищецът могъл да се снабди с тях и да попълни в един много по-късен момент произволни суми и дати, което напълно покривало признаците на чл. 464 от ТЗ, създаващ непротивопоставимост на менителницата, в случай, че същата бъде придобита недобросъвестно. Сочи, че по реда на чл. 417, т.9 от ГПК ищецът бил образувал срещу ответника 15 бр. идентични дела, базирани на издадени в негова полза записи на заповед, като ответникът твърди, че всички те са бланкови, попълнени с един и същи почерк досежно диспозитивната част на ценната книга, и с друг почерк – относно данните за издателя, като в нито едно от делата ни било посочено каузално правоотношение. Всичко това сочело на наличието на сериозна злоупотреба с материални и процесуални права.

Открито е производство по оспорване на истинността на подписа на ответника Б. на процесния запис на заповед, като на ответника е указано, че носи тежестта за доказване на оспорването на осн. чл.

193, ал.3 от ГПК.

В тази връзка по делото е назначена първоначално единична, а впоследствие и тройна съдебно-графологична експертиза. Заключенията на двете експертизи са еднопосочни и непротиворечиви, като съдът ги възприема като компетентно изготвени и обосновани.

В.л. С. в приетото първоначално заключение е направил следните изводи:

- текстовата част в записа на заповед не е изпълнена от едно и също лице, като текстовете „И.Б.Б.“, **********“*** в горната част на документа, както и „И.Б.“ – вписан за издател, са изпълнени от ответника Б.; останалата част от текста е изпълнен от ищеца С.;

- подписът, положен за издател, е изпълнен от И.Б.;

- няма данни за манипулации и опити за подправка на букви или цифри, както и данни за копиране на подписа;

- не може да се направи датиране – времева характеристика на различните части на записа на заповед, като се установи относителна възраст на почерците, в един и същи период от време ли са изпълнени различните текстови части от документа; има ли времево разминаване между изписването на различни части от документа; Първо е напечатан машинния текст, след което на ръка със синя химикалка са вписани необходимите текстове и подпис; няма злоупотреба с бланков подпис;

- всички части на документа са изписани със сходна химикална паста.

Заключението на тройната експертиза с вещи лица С.,

Ч. и К. потвърждава изцяло горните изводи.

Вещите лица са използвали за сравнителен материал достатъчно на брой образци от почерка и подписа на двете страни. Заключението е подробно мотивирано, като е извършен подробен и изчерпателен анализ на установените от експертите съвпадащи признаци – общи и частни, които са характерни, устойчиви и образуват индивидуална съвкупност, достатъчна за изводите, че съответните текстове са изписани съответно от Е.С. и И.Б.. По отношение подписа на ответника Б., следва да се подчертае, че същият е изследван в оригинал. Установени са редица, подробно описани съвпадения по транскрипция, общи и частни признаци, които са дали основание на вещите лица да направят категоричен извод, че подписът за „издател“ е положен от ответника И.Б.. Потвърден е изводът, че не съществуват данни за наличие на манипулации и опити за подправка на букви или цифри, нито данни за копиране на подписа.

Потвърден е изводът, че няма разработена научна методика за установяване времето на написване на документа в цялост, или на отдерните негови части.

С оглед горното съдът приема, че оспорването истинността на подписа на И.Б. върху процесния запис на заповед остава недоказано, т.е. приема, че записът на заповед е подписан от ответника И.Б..

Ответникът не е ангажирал доказателства по делото, които да обосновават извод записът на заповед да е антидатиран, поради което съдът приема това възражение за недоказано и неоснователно. Следва да се посочи, че законът не забранява издаването на запис на заповед, в който отделни части да бъдат изписани от лице, което не е негов издател. Само по себе си, фактът, че части от записа на заповед са изписани от друго лице, включително и лицето, в полза на което се поема задължението за плащане, не означава, че документът е неистински, в какъвто смисъл се поддържат доводи в представената писмена защита от ответната страна.

Неоснователно е и позоваването на ответната страна на обстоятелството, че показанията на свидетеля А. не съдържали конкретни данни за подписаните между страните записи на заповед. Следва да се подчертае, че свидетелят на ищцовата страна е допуснат единствено с оглед опровергаване на показанията на свидетел на ответника, допуснат във връзка с твърденията му за наличие на злоупотреба с бланкова менителница. Със свидетелски показания не е допустимо установяване на издаване на запис на заповед, поемане на задължения по този вид сделка и т.н., тъй като съгласно чл. 164, ал.1,т.1 от ГПК свидетелски показания са недопустими за установяване на правни сделки, за които законът изисква писмен акт, какъвто е и настоящият случай.

Що се отнася до показанията на свидетелката А.Б., от същите не могат да се направят обосновани изводи за наличие на злоупотреба с бланково подписан документ, дори и същите да бъдат изцяло кредитирани.

Свидетелката е съпруга на ответника. Заявява, че се познават с ищеца С. от края на 80-те години, били приятели, учредили и работили заедно в редица фирми; отношенията им били прекрасни; в периода 1998 – 2003 – 2005 г. със съпруга си предприели някои лични инвестиции, поради което свидетелката има спомен, че И. помолил Е. да им помогне със средства; сумите не били големи, отпускали се за сравнително кратко време; Е. винаги информил свидетелката, когато давал суми на И.; възможно било по много поводи И. да е подписвал записи на заповед в полза на Е., когато се създавали фирмите, трябвало да се закупуват машини, мебели, техника за офиси и т.н.; възможно било и И. да е подписвал празни документи, тъй като си имали доверие и не се съмнявали в Е.; И.Б. твърдял, че нищо не дължи на Е.С., а от своя страна С. отказвал да обясни на свидетелката откъде идват тези задължения; С. водил около 17 бр. дела срещу И.Б. и срещу самата свидетелка, като претендирал общо по всички тях около 900 000 лева само главници. Във връзка с едно от делата свидетелката намерила съществуващи договори, разписки и записи на заповед, на които било изписано, че сумите са изплатени и че С. няма финансови претенции.

Тези показания са изключително общи и неконкретни, касаят голям период от време, в който са се развивали отношенията между С. и Б.. От тях става ясно, че двамата са имали финансови отношения помежду си, без обаче да е налице каквато и да било конкретика, относима към процесния запис на заповед. Липсват показания за наличие на конкретни обстоятелства за това процесният запис на заповед да е бил подписан от Б. преди попълването на текста относно дължимата сума, падеж и т.н.

Всъщност липсва конкретно твърдение за това съпругът на свидетелката да е подписвал празни листове, или непопълнени записи на заповед, а е налице само предположение, че това било възможно.

Всичко посочено по-горе, поотделно и в съвкупност, води до извод, че възраженията на ответника по отношение автентичността на записа на заповед, наличие на антидатиране, подписване на празен или непопълнен документ, довело до злоупотреба с бланкова менителница, остават по делото изцяло недоказани, респ. са неоснователни.

Наведени са и възражения, че от формална страна записът на заповед не съдържа всички законовоизискуеми реквизити, установени чл. 535 от ТЗ, поради което е нищожен.

Възражението е неоснователно. Съгласно чл.

535 записът на заповед следва да съдържа: 1. наименованието "запис на заповед" в текста на документа на езика, на който е написан; 2. безусловно обещание да се плати определена сума пари; 3. падеж; 4. място на плащането; 5. името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; 6. дата и място на издаването; 7. подпис на издателя. Всички тези реквизити са налице в процесния запис на заповед, поради което няма основание да се приеме, че същият е нищожен на осн. чл. 536, ал.1 от ГПК.

На следващо място, следва да се посочи, че твърдения относно конкретни каузални правоотношения, свързани с процесния запис на заповед, по делото не се поддържат от нито една от страните.

Ищецът поддържа твърдение, че записът на заповед е издаден във връзка с непогасени задължения по стари записи на заповед, т.е. твърдението му е за връзка с други менителнични, а не каузални правоотношения. В тази връзка изрично му е указано с доклада по делото в първото открито съдебно заседание, че същият не носи доказателствена тежест да установява каузално правоотношение след като не твърди такова.