Определение № 318 от 15.10.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 318 гр. Търговище, 14.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500256 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

С разпореждане № 1814, от 30.09. 2024 г., по ч.гр.д. № 1 323/ 2024 г. на РС – Търговище, съдът е отхвърлил заявлението на „Профи кредит България” ЕООД гр. София, за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Р. А.

А. с ЕГН ********** с настоящ адрес в (населено място), в частта му за претендираните договорна лихва в размер на 241,35 лв. за периода от 10.07.2023 г. до 05.08.2024 г., за сумата от 163,64 лв. за закупена и използвана услуга „Фаст“, за сумата от 371,22лв. за закупена и използвана услуга „Флекси, обезщетение за забава в размер на 196,42 лв. за периода от 11.02.2023 г. до 05.08.2024 г. и обезщетение за забава в размер на 31,77 лв. за периода от 05.08.2024 г. до 26.09.2024 г., както и за сумата от 30 лв. такса за извънсъдебно събиране на вземането и сумата от 400 лв. такса за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 дни, на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2 и т.3 ГПК, както и в частта, в която се иска присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 50 лв. до пълния предявен размер от 260 лв., както и за разликата над 14,64 лв. до 38,64 лв. за държавна такса, като НЕОСНОВАТЕЛНО.

Срещу това разпореждане е постъпила частна жалба от „Профи кредит България” ЕООД, чрез ю.к. Костадинова, в частта за неплатено договорно възнаграждение в размер на 241,35 лева, дължимо за периода от 10.07.2023 г. до 05.08.2024 г. и законна лихва в размер на 196,42 лева, дължима от 11.02.2023 г., до 05.08.2024 г.

1

Излагат се съображения за необоснованост и неправилност на постановения акт. Посочва се, че съдът не може да се произнася на този етап по валидността на договора за ПК. Иска се отмяна на разпореждането в посочената част, както и да се постанови издаване на заповед за изпълнение и в тази част на заявлението.

Съдът намира, че разпореждането е валидно и процесуално допустимо.

По същество е правилно. Въззивният съд подкрепя изводите на РС – Търговище по отношение вероятната неравноправност в клаузите на конкретния договор за кредит.

Какво се установява от доказателствата по делото: между страните има сключен договор за потребителски кредит № 4********* от 13.12. 2*** г., като на ответника е предоставена сума от 900 лв., със срок на погасяване от 24 месеца. Лихвата е 41.00 %, а ГПР е 49,08%. Общо дължима сума по кредита от 1323,03 лв. Избрани пакети от допълнителни услуги на стойност общо 855 лв. Размер на вноската по основния договор е 55,13 лв., включващ главница и възнаградителна лихва и за допълнителните услуги 35,63 лв.

Общ размер на вноската 90,76 лв. месечно.

Има погасителен план, в който са посочени поотделно вноските по кредита за главница и възнаградителна лихва, както и вноските за допълнителни услуги.

В съдържанието са описани условията и допусканията по договора: валутата на договора и нейната равностойност, посочено е, че се прилагат общите положения на Приложение № 1 по ДПК, касаещи изчисляването на ГПР, началната дата, договорът е валиден за посочения в него срок, задълженията се изпълняват коректно и други. Не е посочено обаче кои разходи са включени при изчисляване на ГПР.

Районният съд е приел, че е налице обоснована вероятност някои от клаузите на договора за кредит да са неравноправни. Посочил е освен това, че не е ясно как точно е сформиран ГПР, кои са включените в него компоненти.

Счита, че е налице заобикаляне на закона и нарушаване на императивни негови разпоредби. Прието е, че договорът е нищожен, тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и затова се дължи връщане само на главницата, на основание чл. 23 от ЗПК. Съдът се е позовал и на най-новото решение на СЕС в тази връзка.

От съдържанието на договора е видно, че пакетът допълнителни услуги дава възможност за приоритетно разглеждане на молбата за кредит, дава право на клиента да променя погасителния си план, при спазване на определени изисквания, смяна на датата на падежа и други.

При така установените факти, въззивният съд намира, че действително, по така предоставения пакет за допълнителни услуги, е налице неравноправно положение на потребителя, по отношение на кредитора. Съдът счита, че така направената уговорка за допълнителни услуги не отговаря на изискванията за 2 добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията между потребителя и търговеца. В случая съдът намира, че потребителят е заставен веднага да започне да изпълнява задълженията си за плащане, без изобщо да е ясно дали ще се възползва от така предоставените услуги, като е невъзможно да бъдат преценени икономическите ползи и последици за него от сключването на едно такова споразумение. Още повече, с оглед на служебно известните на съда факти, очевидно е, че се касае не до заплащане на допълнителни услуги с фиксирана цена, а на допълнително възнаграждение, прикрито под формата на т.нар. допълнителни услуги. С оглед дългогодишния опит на съда по подобни дела е видно, че заявителят няма фиксирана цена за тези услуги, така както примерно за услуги, свързани с предприемане на принудителни действия по събирането на вземането. Сумата за тези услуги варира като стойност в зависимост от стойността на предоставения кредит, а не е твърда сума. Защото ако това действително беше услуга, то тя обикновено има фиксирана стойност. Но практиката на заявителя съвсем не е такава. Т.е. касае се до една допълнителна финансова тежест за потребителя и замаскиране на висок лихвен процент като допълнителна услуга. С това се нарушават пряко изискванията на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 15 и т. 19 от ЗЗП.

Отделно от това законът не е изброил изчерпателно хипотезите на неравноправност, като посочва, че те могат да бъдат подобни на изчерпателно изброените. Не е маловажна и сумата по така договорените услуги – тя е почти 100% от стойността на главницата. Очевидно е от друга страна, че както ЗЗД, така и ТЗ, не забраняват на страните по сделките да променят условията на договора и на практика договорените срещу допълнително заплащане права на потребителя са такива, с които той разполага поначало, стига да се постигне съгласие. Още повече, че чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява на кредитора да изисква заплащането на такси и комисионни, които са свързани с усвояването и управлението на кредита.

Но най-показателно за неравноправността е това, че потребителят започва да заплаща веднага за нещо, без да е гарантирано и изпълнено насрещно задължение, без да е ясно защо му се налага допълнителна икономическа тежест и без да има икономически обосновано остойностяване на всяка една от евентуалните услуги. Яно е, че ако потребителят имаше избор, той не би поел подобно заробващо задължение, много по-голямо от задължението за заплащане на възнаградителна лихва, по-голямо от стойността на самия кредит. Потребителят винаги е по-слабата страна в подобни договорни отношения по кредита и подобни клаузи са абсолютно неравноправни.

Видно е освен това, че договореният ГПР не включва допълнителните такси и надхвърля значително допустимия от 50%. Видно е, че договорът като цяло въвежда в заблуждение потребителя, като кредиторът използва посилното си положение и налага изключително неравноправни условия и действа в противоречие със закона.

3

Заемателят, в разрез със задълженията си за добросъвестност, не е включил разходите за допълнителните услуги при изчислението на ГПР, като създава впечатление за привидно спазване на императивната норма на ЗПК, относно максимално допустимия размер от 50%. Но надвишаването му не води до недействителност на договора, а само до намаляване до законно допустимата граница на разходите.

В допълнение към това следва да се посочи, че на жалбоподателя е наложена и санкция от КЗП, която му е забранила да прилага подобни агресивни търговски практики: заповед № 1020 от 17.11. 2017 г. на председателя на КЗП, потвърдена от ВАС, с окончателно решение по адм.д.

№13144/ 2018 г. от 08.07. 2019 г.

Всички тези съображения и поведението на кредитната институция дават основание на съда да приеме, че в договора има не само отделни клаузи, които противоречат на императивни правни норми и са неравноправни, а това касае едно последователно и целенасочено поведение при сключването на договори за кредит, което е в разрез с общоприетите правила за морал и добросъвестност.

Към това следва да се добави и практиката на СЕС в решението му от 21.03. 2024 г. по дело С-714/22. В това решение изрично се посочва, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница – § 2 от решението. Точно такъв е и настоящият случай – в договора изобщо не е посочено кои разходи са включени при формиране на ГПР.

На следващо място, съдът счита, че както банките, така и всички кредитни институции са задължени, съобразно действащото европейско право, да правят надлежно проучване на своите клиенти и ако преценят, че има риск да не изпълняват задълженията си за погасяване, да искат надлежно обезпечение. То следва да е предоставено предварително и едва тогава да се сключва съответният договор, а не да се търсят начини, чрез неравноправни клаузи да се създава необосновано голяма икономическа тежест за масовия потребител.

С оглед на това, съдът намира, че договорът противоречи и на морала и би бил недействителен и на това основание. Това води и до санкцията кредитодателят да може да иска само връщане на това, което е дал, без да получи и съответното възнаграждение. Това действително не е лека санкция, но тя е оправдана.

Още на този етап от производството, заповедният съд има правомощия да преценява валидността на договорите. От една страна съдът има право да преценява дали договорът противоречи на морала. С оглед на това и мотивите 4 на въззивния съд за наличието на такова противоречие, то очевидно е, че правомощията са налице. От друга страна съдът предотвратява и пренасянето на тежестта за доказване върху потребителя, който винаги е по-слабата страна в подобни правоотношения. Именно заявителят е този, който разполага както с големи икономически възможности, така и има достатъчно подготвени юристи.

С оглед на това, въззивният съд намира, че на заявителя правилно е отказано издаването на заповед за изпълнение в обжалваната част.

Крайният извод на РС – Търговище е правилен и разпореждането следва да се потвърди.

Изложените в жалбата доводи са неоснователни по съображенията, посочени от въззивния съд.

С оглед на това, жалбата е неоснователна изцяло и следва да се остави без уважение.

Разноски, предвид изхода от делото, не следва да се присъждат на жалбоподателя.

По изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Профи кредит България” ЕООД гр. София, против разпореждане № 1814, от 30.09. 2024 г., по ч.гр.д. № 1323/ 2024 г. на РС – Търговище, в частта, в която съдът е отхвърлил заявлението на „Профи кредит България” ЕООД гр. София, за издаване на заповед за изпълнение против Р. А. А. с ЕГН **********, с настоящ адрес в гр. Т. за неплатено договорно възнаграждение в размер на 241,35 лева, дължимо за периода от 10.07.2023 г. до 05.08.2024 г. и законна лихва в размер на 196,42 лева, дължима от 11.02.2023 г., до 05.08.2024 г., като

НЕОСНОВАТЕЛНА.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5