Решение № 6096 от 31.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6096 гр. София, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МОНИКА ХР. ХРИСТОВА при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от МОНИКА ХР. ХРИСТОВА Гражданско дело № 20251110140932 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133, срещу ответника В. Я. Б., ЕГН **********, обективно съединени искове с правно основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр.с чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с искане ответника да бъде осъден да заплати следните суми: сумата в размер на 224,81 лева, представляваща незаплатена главница по Договор за потребителски кредит № ****** от 30.10.2019 г., вземанията по който са прехвърлени в полза на АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 22.03.2024 г. и Приложение № 1 към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, сумата 10,55 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 30.10.2019г. – 30.01.2020г., сумата от 180,74 лева, представляваща мораторна лихва за период от 30.10.2019 г. до 21.01.2025 г., сумата от 985,57, представляваща неустойка по чл. 17 от Договора за кредит.

Ищецът твърди, че на 30.10.2019 г. между „Стик - Кредит“ АД, в качеството си на кредитор, и В. Я. Б., в качеството си на кредитополучател, бил сключен Договор за кредит № ******, като на ответника била предоставена в заем сумата от 300 лв. при ГЛП от 36 % и ГПР от 42,58 % с краен срок за връщане – 30.01.2020 г., платима на 3 месечни вноски, всяка в размер на 165,19 лв. Сочи, че договорът за кредит бил сключен от разстояние.

Посочва, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г.

„Стик-Кредит“ АД прехвърлило своите вземания към ответника в полза на „АПС БЕТА България“ ЕООД, като длъжникът бил уведомен за извършената цесия. Поддържа, че към настоящия момент ответникът все още не е погасил процесните вземания. Моли за уважаване на исковете.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявеният иск като частично неоснователен. Не оспорва, че между страните е сключен процесния договор, както и дължимостта на главницата по иска, както и възнаградителната лихва, но изрично оспорва дължимостта на мораторната лихва и търсената неустойка по договора. Сочи, че не е уведомена за цесия. Прави възражение за погасяване по давност. Моли за частично отхвърлена на иска по отношение на претендираните мораторна лихва и неустойката.

Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 126 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и правна страна намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.

Ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на посоченото облигационно правоотношение по договор за кредит, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора, предаването на сумата на ответника, настъпил падеж и конкретния размер претенцията, прехвърляне на вземанията в полза на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024г.; уведомяване на длъжника за извършената цесия.

Ответникът следва да проведе насрещно доказване по посочените погоре обстоятелства, а при установяването на фактическия състав на вземанията следва да установи, че е погасил задълженията си.

Съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелствата, че между „Стик - Кредит“ АД, в качеството си на кредитор, и В. Я. Б., в качеството си на кредитополучател, бил сключен Договор за кредит № ******/ 30.10.2019г., по силата на който на кредитополучателя е предоставена в заем сумата от 300 лв. при ГЛП от 36 % и ГПР от 42,58 % с краен срок за връщане – 30.01.2020 г., платима на 3 месечни вноски, всяка в размер на 165,19 лв..

Установява се по делото, че между заемателя „Стик-Кредит“ АД и „АПС Бета България“ ЕООД е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г., ведно с препис извлечение от Приложение № 1 , по силата на което процесните вземания са прехвърлени в полза на АПС Бета България ЕООД. Към исковата молба е приложено уведомление по чл. 99, ал.

3 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземания съгласно Договор за прехвърляне на вземания от 22.03.2024г. до В. Я. В.. Настоящият съдебен състав намира, че ответникът е редовно уведомен за прехвърлянето на вземането. Законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, респективно когато същото е приложено към исковата молба, получаване на същата от ответника, ведно с приложенията към нея обуславя извода, че ответникът е редовно уведомен за цесията / виж Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., 2

Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о. /. Получаването на уведомлението от ответника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право, който поради настъпването му в хода на процесна, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде съобразен при решаване на делото. В процесния случай ответникът е получил копие на приложеното към исковата молба Уведомително писмо, респективно същият е уведомен надлежно за прехвърляне на вземането.

По делото е прието заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно същото размерът на отпуснатия заем по сключения договор за потребителски кредит №******/30.10.2019г. е 300 лева. Според вещото лице годишният процент на разходите е 42,58 %. Вещото лице посочва, че в него не е включена неустойката в размер на 658,29 лева. До датата на исковата молба 18.07.2025г. ответникът е заплатил погасителни вноски в общ размер на 127,80 евро (250 лева). По отношение на представената по делото разписка № ***********/29.07.2025г. в размер на 150 лева, вещото лице посочва, че тази сума стои като неразпределена в момента в счетоводството на ищеца. Вещото лице не е взело предвид представената от ответника разписка № *************/29.07.2025г. в размер на 150 лева.

По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В подкрепа на формулирания извод е и Решение на 3

СЕС по дело C‑714/22, в което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

От така изложените императивни норми следва изводът, че неустойката за непредставено обезпечение представлява общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Видно от представеното заключение същата не е включена при изчисляване на ГПР.

На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, по-конкретно основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.

Доколкото по процесния договор ГПР е в размер на 42,85 %, то ако към общия разход по кредит се включи и претендираната неустойка в размер на 985,57 лева, която надвишава главницата почти повече от два пъти, то несъмнено лихвите и разходите по кредита ще надвърлят 50 % от взетата сума.

По изложените съображения, следва извода, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др. / 4

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о., Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др. В този смисъл е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в частност в т. 49 е прието, че член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.