Решение № 101 от 02.04.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 101 гр. Пловдив, 02.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радка Д. Чолакова

Членове:

Валентин Д. Бойкинов

Антония К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20255001000038 по описа за 2025 година

С решение № 409/30.10.24 г., постановено по т.д. № 750/23 г. на ПОС, „А.“ ООД ЕИК * и Х. В. Б. ЕГН ********** са осъдени да заплатят солидарно на „Н.“ ЕООД ЕИК * 24 000 лв. главница по договор за заем от 05.08.2021 г., на основание чл. чл. 79 ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва от 14.12.2023 г. до окончателното погасяване на задължението, на осн. чл. 86, ал.1 от ЗЗД, както и сумата от 2 649 лв. – разноски по делото, като е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 101 040,00 лв. - неустойка по чл. 4 от договор за заем от 05.08.2021 г., за периода от 26.08.2021 г. до 13.12.2023 г., на осн. чл. 92 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 14.12.2023 г., до окончателното изплащане на задължението.

Въззивна жалба против горното решение в отхвърлителната му част е подадена от „Н.“ ЕООД чрез процесуален представител адв. Т.. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението в обжалваната му част, като се иска същото да бъде отменено и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск за неустойка в размер на 101 040 лв., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, да бъде уважен.

Претендира разноски за въззивна инстанция в размер на платената ДТ по въззивната жалба.

Въззиваемата страна Х. В. Б. оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Моли решението в обжалваната част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззиваемата страна „А.“ ООД не е подала отговор и не е 1 изразила становище по делото.

Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните доказателства по делото, във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:

Съдът е бил сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 240 ЗЗД, по чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Прието е в първоинстанционното решение, че между страните е сключен договор за заем, по силата на който ищцовото дружество „ Н.“ ЕООД е превело по банкова сметка на „А.“ ООД заемната сума от 24000 лв. на 05.08.2021 г., като сумата не е върната в уговорения по договора срок – 25.08.21 г. Х. Б. е подписал договора освен като представител на дружествотозаемател, и на лично основание в качеството си на солидарен длъжник.

Прието е, че е налице валидно сключен договор за заем, сключен между страните, по който ответниците „А.“ ООД и Х. В. Б. са поели задължение солидарно да върнат заетата сума до 25.08.2021 г. Ищецът е изпълнил задължението си да предаде сумата на заемополучателя, но изпълнение на задължението за връщане на сумата от страна на солидарните длъжници не се твърди и не се доказва, поради което искът за солидраното им осъждане да върнат получената в заем сума е уважен изцяло.

В осъдителната част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Съгласно чл. 4 от процесния договор за заем, ако заемателят е в забава за връщане на която и от дължащите суми в уговорения срок на цялата заета сума, той дължи неустойка в размер на 0,5 % от дължимата сума (главница и/или лихва) за всеки просрочен ден; неустойката се изчислява върху сумата от заема, която не е върната, натрупаните и неустойки.

Съгласно прието по делото заключение на ССчЕ, неоспорено от страните, размерът на уговорената в чл. 4 от договора неустойка в размер на 0,5% на ден върху заетата сума от 24 000 лв., за периода от 26.08.2021 г. до 13.12.2023 г., възлиза на 100 800,00 лв.

Искът за неустойка е отхвърлен, като е прието, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции и противоречи на добрите нрави – нищожност на основание чл. 26, ал.1, предложение трето ЗЗД.

Дружеството-жалбоподател оспорва изводите за нищожност на неустоечната клауза. Позовава се на свободата на договоряне по чл. 9 от ЗЗД, на обезпечителния и обезщетителен характер на неустойката, както и на сакционния такъв, на който страните по договора били придали превес в настоящия случай.

Настоящият въззивен състав на ПАС намира жалбата за неоснователна, като изцяло споделя изложените от първоинстанционния съд 2 мотиви в тази връзка. Съдът се е позовал на задължителните указания по Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1 / 2009 г. на ВКС, ОСТК, според което:

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, като ограничението се отнася и до търговските сделки по арг. от чл.288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способипоръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. 4.

При преценка относно действителността на клаузата за неустойка първоинстанционният съд е изходил именно от посочените в ТР критерии: касае е за неустойка за забавено изпълнение на парично задължение, която служи за обезпечаване на вредите от такова неизпълнение; съобразена е с частта на неизпълнението, като се начислява само върху неизпълнената част от задължението. Същевременно размерът на уговорената неустойка съществено превишава размера на главното задължение, като на годишна база се равнява на над 180%. Преценено е съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди, които при парично задължение обичайно се равняват на законната лихва за периода за забавата /основен лихвен процент на БНБ + 10 процентни пункта/, евентуално 3 на пропуснатите лихви, при отдаването им в заем - за съпоставка, допустим ГПР при кредити е пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България). Съпоставен е размерът на претендираната неустойка за процесния период от 101 400 лв. при размер на законната лихва върху заемната сума за същия период от 6116,63 лв.

Споделят се изцяло изводите, че така формираната неустойка за забавено връщане на заемната сума не съответства нито на очакваните от неизпълнението вреди, нито на риска за заемодателя, който има вземане от търговско дружество и неговия управител като солидарно отговорни длъжници, като е взето предвид и обстоятелството, че в случая е поета и солидарна отговорност за заплащане на задълженията по договора от управителя на дружеството-заемател в качеството му на физическо лице за заплащане на всички задължения по договора, при липса на каквито и да било твърдения и/или доказателства за това очакваните при сключването на договора вреди за кредитора, произтичащи от неизпълнение на задължението за връщане на сума от 24 000 лв. да са в уговорения размер на неустойката.

Касае е за съществено несъответствие между размера на уговорената неустойка и очакваните при сключването на договора вреди за кредитора, произтичащи от забавеното изпълнение на задължението за връщане на цената, което мотивира извод за налично противоречие с добрите нрави.

Начинът на уговоряване на неустоечната клауза сочи на нарушение на принципите на справедливостта и равнопоставеността на страните в гражданските и търговските отношения, при създаване на условия за обогатяване на едната страна за сметка на другата, като тази неравнопоставеност е изначална и видна още към момента на сключване на договора. Неустойката се явява уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, поради което и на основание чл. 26, ал.1, предложение трето ЗЗД законосъобразно приета за нищожна от първоинстанционния съд .

Във въззивната жалба са цитирани съдебни актове на ВКС /по номера/, но при преглед на същите не се установява противоречие между приетото по-горе и цитираната практика. Напротив, част от актовете съдържат аналогични съображения, например: с решение № 28/21-1-13 г. по т.д. 995/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. са признава нищожността на клауза за неустойка именно като противоречаща на добрите нрави при прилагане на критериите по цитираното ТР 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1 / 2009 г. на ВКС, ОСГТК; с решение № 89/2.10.19 г. на ВКС, ІІ т.о. е прието е, че неустойка в размер на 15 % месечно, или 180 % годишно за забавено плащане на начислени лихви е нищожна като уговорена извън обезпечителната й функиця и противоречаща на добрите нрави. Друга част от цитираните актове въобще не касаят искове за неустойка, напр. определение № 10 от 4.1.16 г. по гр.д. 4157/15 на ВКС, ІІІ гр.д. разглежда казус по чл. 59 от ЗЗД, решение 251/7.1.13 г. по т.д. № 1002/11 на ВКС, ІІ т.о разглежда искове за неоснователно обогатяване и връщане на задатък.

Предвид посоченото настоящият въззивен състав на ПАС намира въззивната жалба за неоснователна. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, поради което съдът 4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 409/30.10.24 г., постановено по т.д. № 750/23 г. на Пловдивски окръжен съд.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5