Решение № 5122 от 22.11.2019, Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№............. гр. Варна, 22.11.2019г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, 9-ти състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и осми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ:

НИКОЛАЙ СТОЯНОВ при участието на секретаря Илияна

Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д.

№ 15616 по описа на ВРС за 2018-та година,

9-ти с-в, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предмет на делото са искове с правно основание чл.422 ГПК на Н.М.Н., ЕГН**********, за признаване за установено в отношенията между страните, че отв. А.П.В., ЕГН**********, дължи на ищеца сумата

7500.00лв. – невърната главница по писмен договор за заем от 23.09.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението по чл.410 ГПК –

23.04.2018г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1938.25лв. – мораторна лихва върху главницата за периода

04.10.2015г. – 20.04.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №5781/2018г. на ВРС.

Ищецът твърди, че подал заявление по чл.410 ГПК за процесните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. След производство пред заповедния съд по връчване на заповедта, на заявителя били дадени указания от съда за предявяване на настоящия иск, което обосновава интереса от него.

Твърди още, че на 23.09.2015г. сключил с ответника писмен договор за заем, по силата на който се задължил да предостави на ответника 7500лв., които последният следвало да върне до дата 03.10.2015г.

При сключване на сделката ищецът предоставил на ответника уговорената парична сума, за кето била издадена разписка от заемополучателя. Въпреки настъпилия падеж и провежданите разговори и до днес ответникът не върнал сумата, поради което се претендират исковите главница и мораторна лихва.

По същество се моли за уважаване на исковете и присъждане на разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира писмен отговор. С него той не оспорва сключването на договора за заем, условията на същия и получването на заемната сума. Твърди обаче, че през 2016г. е върнал част от нея, на части, общо в размер на

2000лв., поради което тази сума следва да се приспадне от дълга. И за това моли за уважаване на исковете, но след отчитане на твърдяното плащане.

След съвкупната преценка, заедно и поотделно, на приетите доказателства по делото, при отчитане на становищата на страните и при съобразяване на приложимата за случая нормативна регламентация, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Фактическият състав на предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД предполага доказване от ищеца, че е предал на ответника спорната сума в заем и че същата е следвало да бъде върната по уговорения начин, като връщането на получената сума подлежи на доказване от ответника.

Договорът за заем е реален, което означава, че се счита за сключен с момента на предаване на заемната сума. За този тип договори не е предвидена квалифицирана форма за действителност, но няма пречка сключването му да бъде оформено в нарочен писмен акт. Представената по делото подписана от ответника и неоспорени от него разписка (л.4) изпълнява тази функция, тъй като съдържа признанието на ответника за получаване на заемната сума и условията за нейното връщане, разкривайки типичните белези на частният неизгоден за автора му и поради това свидетелстващ документ „разписка”, по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД. Затова тези писмени актове са годно и достатъчно доказателство да обосноват получаването на заемната сума и следователно сключването на договора – впрочем признати и от ответника обстоятелства.

На осн. чл.240, ал.4 ЗЗД предоставената в заем сума подлежи на връщане в едномесечен срок от поканата, ако друго не е уговорено. Именно такова „друго” е уговорено между страните в случая, като е оформен изричен падеж на главния дълг – 03.10.2015г.

С настъпването на падежната дата дългът става изискуем и подлежи на заплащане от длъжника, както в случая.

Наведените от ответника възражения за погасяване на дълга чрез плащане, остана недоказано.

Свидетели в тази връзка са недопустими на осн. чл.164, ал.1, т.4 ГПК, тъй като касаят погасяване на парично задължение, поето с писмен акт (така и Решение №208/29.07.2013г. на ВКС по гр.д. №916/2012г., 4-то ГО и други.). А писмени доказателства не бяха ангажирани въпреки дадената за целта възможност на ответника.

В заключение при тези данни съдът намира за доказани предпоставките на предявените искове и за недоказани възраженията на ответника за погасяване на дълга чрез плащане. А от това следва, че исковете следва да се уважат изцяло, в това число и мораторната лихва, срещу размера на която няма възражения.

По разноските: Предвид изхода по спора на ищеца се следват сторените от него разноски в исковото производство пред ВРС – 402.00лв. хонорар за особен представител на ответника и 188.77лв. – държавна такса за исковете.

При условията на чл.38