Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 7870 от 23.11.2017, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 6168/2017
Вид
Решение № 7870
Подписан
23.11.2017
В сила
21.03.2019
Състав
СВЕТЛАНА ТОДОРОВА АТАНАСОВА, ТЕМЕНУЖКА ЕВГЕНИЕВА СИМЕОНОВА, ХРИПСИМЕ КИРКОР МЪГЪРДИЧЯН

Цитирани разпоредби

  • чл. 128 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 133, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 4 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 4, ал. 3 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 71 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 71, ал. 1, т. 1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 9 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 151, ал. 1, т. 1 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл. 197, ал. 1 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл. 197, ал. 2 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
  • чл. 116 · Наказателен кодекс
  • чл. 196 · Наказателен кодекс
  • чл. 216 · Наказателен кодекс
  • чл. 23 · Наказателен кодекс
  • чл. 25 · Наказателен кодекс
  • чл. 339 · Наказателен кодекс

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 23.11.2017 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание десети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

Мл.с.СВЕТЛАНА

АТАНАСОВА при секретаря

Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр. дело № 6168 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №

49269 от 28.02.2017 г. постановено по гр.д.№ 41971/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 82-ри състав, е признато за установено по отношение на Х.А.Х., осъден на наказание „доживотен затвор без замяна“, че за периода от 15.03.2013г. до 15.01.2014г. като пребиваващ в затвора в гр.Плевен ответникът Г.Д.„Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията, във вр. с чл. 197, ал. 2, вр. с чл. 151, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, изразяващо се в неравно третиране, основано на „лично положение“ – неподсигуряване на условия за подстригване и поддръжка на косата в специално пригодено помещение за фризьорски услуги, на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр., поради което същият е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с другите осъдени на лишаване от свобода в същия затвор, пребиваващи извън спално помещение 307 в зоната за повишена сигурност, както и осъдените на лишаване от свобода от 11 група в затвора в гр.Ловеч, където всички лишени от свобода, включително и настанените в 11 група, осъдени на доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна, ползват тази услуга два пъти седмично.

Ответникът Г.Д.„И.НА

Н.обжалва първоинстанционното решение в цялост, като излага подробни съображения, че същото е недопустимо, позовавайки се на разясненията дадени в т. 4 от Тълкувателно постановление № 2/2014г. от 19.05.2015г. на СО на Гражданска колегия на ВКС и І и ІІ колегия на ВАС, доколкото компетентен да се произнесе по спора е не гражданският съд, а административният. Под евентуалност в жалбата се застъпва становище, че решението на районния съд е неправилно, тъй като по делото не е установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 4 от Закона за защита от дискриминацията, защото освен различно третиране следва да бъде установено и че третирането по някой от признаците в чл. 4 от ЗЗДискр. е извършено съзнателно, като доказателства в тази насока липсват.

Поддържа се, че именно в тежест на ищеца е било да докаже фактите, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация, но той не го е направил.

Жалбоподателят посочва и че районният съд е осъществил неправилна преценка на наличните по делото доказателства, което е довело до неправилни фактически констатации, тъй като в производството било доказано, че в затвора в гр.Плевен всеки трети четвъртък преди баня на затворниците с наложено наказание „доживотен затвор“ са осигурявани фризьорски услуги и че коридорът, в който са подстригвани лишените от свобода, е оборудван със стол. Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и делото да бъде изпратено по компетентност на административния съд, а под евентуалност – моли същото да бъде отменено като неправилно.

В срока по чл.

263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца Х.А.Х..

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл.

71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминацията.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по наличието на противоречие с императивните правни норми, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата състав намира постановеното от СРС, 82 ри състав, решение за валидно и допустимо. Неоснователно е възражението на Г.Д.„Изпълнение на наказанията“ за недопустимост на постановеното от районния съд решение. Аргументите на съда в тази насока са следните:

Производството е било образувано по предявен от Х.А.Х. установителен иск с правно основание чл.

71, ал. 1 т. 1 от ЗЗДискр. срещу Г.Д.„Изпълнение на наказанията“. След извършване на преценка във връзка с допустимостта на предявения иск Софийски районен съд, 82ри състав, постановява определение № 08/12.02.2015г. по гр.д. № 41971/2014г., с което прекратява образуваното производство като неподсъдно на СРС и го изпраща по компетентност на Административен съд – Плевен на основание чл. 133, ал. 1 от АПК.

С определение №

851/09.07.2015г., постановено по адм.д. № 560/2015 по описа на Административен съд – Плевен, VІ състав, производството по така предявения от Х.А.Х. иск е прекратено и е повдигнат спор за местна подсъдност между Административен съд – Плевен и Административен съд – София град, като делото е изпратено на ВАС за произнасяне.

Пред ВАС е образувано адм.д. № 10277/2015г., по което е постановено определение № 9989/29.09.2015г., като е прието, че делото следва да се изпрати на Административен съд – София град и му е предоставена възможност за преценка дали да повдигне спор за подведомственост според правилата на чл. 128 от АПК.

С определение №

5487/12.12.2015г., постановено по адм.д. № 9444/2015г. по описа на Административен съд – София град, ІІ-ро отделение, 22ри състав, делото по предявения от Х.А.Х. отново е прекратено и на основание чл. 135, ал. 5, вр. с ал. 4 от АПК и повдигнат спор за подсъдност на делото между Административен съд – София град и Софийски районен съд, а делото е изпратено за произнасяне на смесен петчленен състав на съдии от ВАС и ВКС. По така повдигнатия спор е образувано дело № 69/20115г. и от петчленен състав на съдии от ВАС и ВКС е постановено определение № 1/07.01.2016г., с което въпросът за подсъдността на делото е решен окончателно, като делото е изпратено на Софийски районен съд за произнасяне по предявения от Х.А.Х. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр.

Именно в светлината на описаните факти във връзка с развитието на процеса, настоящият състав намира, че не може да преценява допустимостта на обжалваното решение по отношение на въпроса дали делото е подсъдно на общите граждански съдилища или на административните. Този въпрос може да бъде разглеждан от въззивния съд с оглед правомощието си по чл. 270, ал. 3 от ГПК, но извън хипотезата на проведено преди това производство по повдигнат спор за подсъдност, какъвто е разглежданият хипотеза. С този смисъл е и решението № 61/23.03.2015г. по гр.д.№6270/2014г. на І г.о. на ВКС.

Следователно, въззивната инстанция не може да преразгледа въпроса, който вече е решен от смесения петчленен състав на ВАС и ВКС.

По отношение на поддържания от въззиника довод, че приложение намира т. 4 от Тълкувателно постановление №2/19.05.2015г. по тълк.д. № 2/2014г. на Общото събрание на съдиите от ГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, настоящият състав споделя становището изложено в определение № 459/13.05.2016г. по гр.д. № 1601/2016г. на ІІІ г.о на ВКС, постановено по реда на чл. 288 от ГПК, съгласно което искът по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. не попада в обхвата на цитираното тълкувателно постановление.

След извършване на преценката за валидност и допустимост на обжалваното решение, настоящият състав счита, че следва да се произнесе и по правилността му с оглед изложените твърдения във въззивната жалба.

Въззивната инстанция намира постановеното от Софийски районен съд решение за правилно. Съображенията на съда в тази връзка са следните:

Между страните по делото е безспорно, а и от представените по делото справка с рег.№Р-5880/10.12.2014г. и справка рег.№Р4852/18.10.2016г., подписани от началника на затвора в гр.Плевен, се установява, че ищецът Х.А.Х. е осъден на доживотен затвор без замяна на основание чл. 196, чл. 339, чл. 116, чл. 216, чл. 25 и чл. 23 от НК, като първоначално му е определен „специален режим“. Неоспорени са и обстоятелствата, упоменати в справките, а именно че ищецът е пребивавал в затвора в гр. Ловеч в периодите от 17.01.2000г.-14.06.2002г., 12.08.2005г.-20.12.2006г. и 19.02.2009г.-15.03.2013г. и в затвора в гр.Варна през периодите 14.06.2002г.-12.08.2005г. и 20.12.2006г.-19.02.2009г, като е постъпил в затвора в гр.Плевен на 15.03.2013г. и е пребивавал там до 06.08.2015г., след което е бил преместен отново в затвора в гр.Ловеч.

Страните не спорят и относно факта, удостоверен от началника на затвора в гр.Плевен в справка рег.№Р4852/18.10.2016г., че лишените от свобода, осъдени на „доживотен затвор“ са настанени в зона с повишена сигурност, където няма помещение за бръснарски услуги. Безспорно е и посоченото в същата справка обстоятелство, че в корпуса на затвора в гр.Плевен има едно помещение за осигуряване на подобни услуги, но че в него не се допускат осъдени на „доживотен затвор“.

Пред Софийски районен съд е разпитан и един свидетел – В.В.Г., която през периода от март 2013г до януари 2014г. е работила в затвора в гр.Плевен на длъжност „инспектор социални дейности“. Същата заявява пред съда, че е работила с осъдените на „доживотен затвор“ само когато се е налагало да замества свои колеги, които са отговаряли за тази група лишени от свобода. Свидетелката поддържа, че в затвора в гр.Плевен има бръснар, като има и график, по който се подстригват всички лишени от свобода, включително и тези осъдени на „доживотен затвор“. Г. разяснява, че лицата с наложено наказание „доживотен затвор“ се подстригват в зоната за повишена сигурност, където има обособено помещение, но то не е специално за фризьорски нужди, а се ползва като такова само когато по график е ден за подстригване на лицата, осъдени на „доживотен затвор“, и тогава се оборудва със стол. Свидетелства, че това помещение се намира пред килиите в мястото на коридора.

Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелката, тъй като същата не е заинтересована от изхода на спора, а дадените от нея показания са логични, последователни и непротиворечиви, като не се оборват от останалите налични по делото доказателства.

С оглед изложеното от свидетелката и твърденията на ответника във въззивната жалба, настоящият състав намира, че като безспорно следва да бъде определено и обстоятелството, че подстригването на осъдените на „доживотен затвор“ се е осъществявало в зоната с повишена сигурност пред килиите, а не в помещението, пригодено за това, където са осигурявани фризьорски услуги на останалите лишени от свобода.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна следното:

Въззивникът твърди, че районният съд неправилно е приложил нормите на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. и чл. 4 от ЗЗдискр., тъй като е приел за установено наличието на дискриминация, въпреки че не е доказано осъществяването на всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма с оглед начина на разпределение на доказателствената тежест предвиден в чл. 9 от ЗЗДискр. и в частност, че не е установено различното третиране на ищеца да е извършено съзнателно по някой от признаците очертани в чл. 4 от ЗЗДсикр. Настоящият състав счита тези твърдения за неоснователни по следните причини:

Както правилно е посочил първоинстанционният съд Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1, сред които е и посочения от ищеца признак, а именно „лично положение“. Според чл. 4, ал. 2 пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

Както е изяснено в съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Следователно забраната на дискриминация означава, че лицата в сходно положение следва да се третират по сходен начин и да имат аналогични възможности.