Решение № 373 от 08.07.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 373 гр. Казанлък, 08.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20245510100466 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от В. И. П., ЕГН **********, с адрес: ****, чрез пълномощника Еднолично адвокатско дружество Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. от САК, с адрес: ****, против „С.К.“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от Н.П.П.. Процесуалният представител на ищеца твърди, че на 11.12.2020 г. между В. П. в качеството й на заемополучател и „С.К.“ ООД в качеството му на заемодател бил сключен Договор за потребителски заем № **** към искане № ****. В чл. 3 от Договора страните уговорили основните параметри на правоотношението. Съгласно посочената клауза размерът на заема бил 800 лв. с краен срок за погасяване 27.08.2021 г. За предоставения кредит заемополучателят дължал възнаградителна лихва в размер па 40,05% годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора бил посочен годишен процент на разходите в размер на 49,81%. Сочи, че съгласно чл. 3 от Договора заемът следвало да бъде върнат на 37 седмични вноски, дължими с падеж петък, от които 3 вноски по 6,23 лв. и 34 вноски но 26,87 лв. В чл. 6.2 от Договора страните се договорили в срок от три дни кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за това. При един поръчител същият следвало да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители но договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително на погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг 1 документ за размера на получаваните трудови доходи. Съгласно чл. 8 от договора, при неизпълнение на условията по чл. 6.2 се дължала фиксирана неустойка в размер на 658,73 лв. Въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването па Договора му била начислена така наречената неустойката в размер на 658,73 лв. Същата била включена в погасителния план още от самото начало, като било посочено, че погасителната вноска се изменя в размер на 43 лв., а общото задължение щяло да бъде в размер на 1591 лв. Към настоящия Договор следвало да се приложат разпоредбите на ЗПК. Счита, че уговорената в чл. 8 от Договора неустойка противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД е нищожна. Счита, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвидения максимален размер на ГПР - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница, предвидена в закона.

Действително същото отговаряло на всички критерии, посочени в нар. 1, т. 1 от ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от самия погасителен план, от който било видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписване то на договора. Твърди, че договарянето на този разход като неустойка имал единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не можела да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи. Освен това следвало да се има предвид, че в ЗПК било предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът счел, че заемателят отговаря па критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай, че кредиторът действително искал такова да му бъде осигурено, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика. Видно от представения погасителен план възнаградителната лихва в размер на 40,05% за срока на договора се равнявала на 132,27 лв., а неустойката в размер на 658,73 лв., с което реалният ГПР ставал близо 755,94%. Определянето в Договора на сумата в размер на 658,73 лв. като неустойка за неизпълнение на задължение целяло единствено заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. Същата 2 противоречала на закона и добрите прави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК преценката за нищожност следвало да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата била в размер на близо 82% от предоставения заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам е оценил кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното категорично следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят цели единствено да се обогати. Излизало се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Цитираната клауза била екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД. Следвало също да се има предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано обезпечение в чл. 71 от ЗЗД била предвидена достатъчно тежка санкция. Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се предвиждало, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Намира подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за недопустимо. Счита, че клаузата на чл. 8 от Договора е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите. Същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Счита, че са налице основания целият Договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата неустоечна клауза, като моли съдът да се произнесе относно действителността на договора в мотивите на решението. Заявява, че не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на договора. Твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК 3 договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от 3ПК, което било основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. С оглед изложеното, счита, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ад. 1 от ЗЗД за връщане на изначално недължимо платена сума. Твърди, че ищцата е заплатила неустойката по чл. 8 от Договора. Моли съда да постанови решение, с което: Да провъзгласи недействителността на клаузата, предвидена в чл. 8, от Договор за паричен заем № ****, сключен между ищцата и „С.К.“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от Н.П., предвиждаща заплащането на неустойка, като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Да осъди на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД ответника ЗПК, да заплати на В. И. П., ЕГН **********, сумата от 299, 24 лв., след изменение на размера на иска на основание чл. 214, ал.1 от ГПК, представляваща изначално недължимо платена сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане. На основание чл. 127, ал. 4 от ГПК посочва банкова сметка на ищеца: IBAN ****;

BIC: ****. Претендира разноски в производството.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника. Заявява, че оспорва исковата молба като неоснователна и заведена в условията на злоупотреба с право и моли да бъде отхвърлена. Счита, че настоящото производство, разглеждано самостоятелно, е недопустимо поради това, че правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право. В рамките на един и същи ден, а именно 11.01.2024 г. били депозирани от ищцата две искови молби срещу ответното дружество, а месец по-късно на 26.02.24 г. били депозирани още четири искови молби срещу С.К., с една единствена цел, а именно да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Шестте граждански дела били по описа на Районен съд - гр. Казанлък и със следните номера: настоящото производство № 466/2024 г.; гр. д. № 67/2024 г.; гр. д. № 467/2024 г.; гр. д. № 68/2024 г.;

468/2024 г.; 469/2024 г., като към настоящия момент по нито едно от тях нямало постановено решение. По гражданските дела с номера: гр. д. № 68/2024 г.; гр. д. № 67/2024 г.; гр. д. № 466/2024 г.; гр. д. № 467/2024 г. се оспорвали четири договора за кредит, сключени между ищцата и „С.К.“ ООД в различни периоди с идентични условия, и четирите с уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение на кредитите. Останалите две производства били образувани по други два договора, сключени при идентични условия, съдържащи клауза, с която била уговорена такса за 4 експресно разглеждане. Очевидно било, че така заведени шест отделни производства целели единствено да натоварят ответното дружество с разноски в пъти по-голям размер от интереса на ищеца, доколкото всички искови молби били предявени в един и същи момент, чрез един и същи процесуален представител, аргументите и оспорванията по двата вида договори били идентични. Намира процесуалното поведение на ищцата за злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК „Участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.” Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следвало да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Следвало да бъде посочено също, че между страните били сключени общо четири договора с клауза като процесната за периода 2020 г. - 2023 г., което говорело за наличие на трайни отношения, създадени на база идентични условия за предоставяне на идентични услуги. Поради което тълкуването на процесните договори, преддоговорните и договорните отношения между страните следвало да бъдат разглеждани съвместно, а не изолирано. На следващо място, нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.