Определение № 78 от 12.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 78 гр. София, 12.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Биляна Чочева

Членове:

Теодора Стамболова

Пламен Дацов при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Н. Люб. Димитров като разгледа докладваното от Теодора Стамболова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200031 по описа за 2025 година Производството пред Наказателната колегия на Върховния касационен съд е образувано по реда на чл.346,т.4 НПК по молба на К. Б. /чрез негов повереник/, частен тъжител по Н.Ч.Х.Д.1724/20 г.по описа на РС-Пловдив, 7-ми наказателен състав, против решение по В.Н.Ч.Х.Д.1430/24 г.по описа на ОС-Пловдив, 6-ти състав, по разноските. Молбата е адресирана до ОС-Пловдив с искане същият да измени сам постановения от него съдебен акт относно присъдените на подсъдимия разноски, с изложени съображения по съществото на претенцията.

Срещу документа, приет при образуването на делото пред ВКС като надлежно иницииращ касационно производство, е постъпило възражение от А. К., подсъдим по посоченото дело от частен характер, чрез неговия защитник. В същото се третира въпросът за недопустимост на производство пред този съд, а при евентуалност се оспорва основателността на жалбата.

В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-частен тъжител не се явява.

Неговият повереник поддържа жалбата.

А. К., редовно призован,не се явява. Постъпило е допълнение към възражението по касационната жалба от неговия защитник, в което се преповтарят позициите за недопустимост и алтернативно- за неоснователност на претенциите. Иска се осъждане на частния тъжител за сторените от К. разноски за защита на интересите му пред ВКС по това производство, в размер на 1 500 лв., заради което се представя договор за правна защита и съдействие.

Представителят на прокуратурата намира,че така наречената касационна жалба е недопустимо да бъде разглеждана от този съд по правото.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид документа, въз основа на който е образувано настоящото производство и неговите доводи, както и възраженията срещу него, като прецени становищата на страните в 1 съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали, относими към настоящата извънредна процедура, намира за установено следното:

Произнасянето по процесното дело очертава невъзможност да се пристъпи директно към разглеждане на претенцията по същество, доколкото следва да се обсъди допустимо ли е било въобще образуване на касационно производство на основание чл.346,т.4 НПК. За тази цел обаче трябва да бъде описана относимата хронология на приложените съответни за процедурата документи и да бъде разгледана тяхната същност.

Подсъдимият К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.148,ал.1,т.1 вр.чл.146,ал.1 НК с присъда по НАКАЗАТЕЛНО ЧАСТЕН ХАРАКТЕР ДЕЛО №1724/20 Г.по описа на РС-Пловдив, 7-ми наказателен състав.

По въззивна жалба на осъдения е образувано В.Н.Ч.Х.Д.1430/24 г.по описа на ОС-Пловдив /ПОС/, 6-ти състав. С решение №267/09.08.24 г.е отменена цитираната осъдителна присъда, прекратено е воденото срещу К. производство поради изтичане на абсолютната давност на наказателно преследване и на основание чл.190,ал.1 НПК частният тъжител е осъден да заплати на подсъдимия направените по делото разноски.

На обосноваване на последното е посветена голяма част от съдебните мотиви. Накрая на диспозитива на съдебния акт е отразено,че решението е окончателно.

Недоволен от постановеното осъждане по разноските е останал частният тъжител, който го атакува пред ОС-Пловдив чрез своя повереник, с молба съдът да промени решението си в тази част. Обосновката на оспорването е свързана с начина на изчисляване на дължимите разноски за подсъдимия от страна на частния тъжител.

С разпореждане №1557/30.08.24 г.съдия-докладчик при ОС-Пловдив е разгледал цитираната молба и е преценил,че претенцията не следва да бъде отправена към въззивната инстанция, а правилният адресат е ВКС. Намерил е в тази връзка, че решението на ПОС не може да се атакува пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела, защото не е в кръга на актовете, постановени от окръжен съд като въззивна инстанция, подлежащи на касационен контрол, съгласно регламента на чл.346 НПК. Затова и молбата, приета за жалба, е била върната на частния тъжител, като в разпореждането е указано,че същото подлежи на атакуване пред ВКС в 7-дневен срок от съобщаването му на жалбоподателя на основание чл.351,ал.6 НПК.

Б., чрез своя повереник, е депозирал жалба пред касационната инстанция по указания му начин, но срещу решението на ПОС по разноските. В нея се говори и за разпореждането, като не само се иска отмяната му, но и се препотвърждава позицията за нужда от произнасяне от окръжния съд по съществото на претенцията на първо място. На второ място се настоява, ако не се приеме изложената теза по дължимо вземане на отношение от ПОС, ВКС да се произнесе по разноските,както се иска от страната. На тази основа е образувано К.Н.Ч.Д.873/24 г.по описа на 2 н.о.

С определение №466/04.10.24 г.е отменено посоченото разпореждане на съдиядокладчик и делото е върнато на ПОС за администриране на приетата като касационна жалба на Б. срещу въззивното решение. Изрично е отразено в мотивите на определението,че се атакува решение по частен характер дело в частта по разноските, но тъй като поначало жалбата била подадена срещу съдебен акт, очертан в разпоредбата на чл.346,т.4 НПК, то тя трябвало да бъде разгледана като атакуваща такъв, подлежащ на касационен контрол. Произнасянето по тази жалба /приетата молба до ПОС/ било въпрос по същество.

След съответна размяна на книжата споменаваната молба е постъпила за 2 разглеждане пред ВКС. При установения ред пред тази инстанция съответният отговарящ ръководител от НК на ВКС е образувал актуалното касационно производство пред 2 н.о.по К.Н.Д.31/25 г.

Същевременно, на 17.10.24 г.чрез ПОС до ВКС е постъпило възражение против приетата за касационна жалба от подсъдимия К. чрез неговия повереник такава. В него се обяснява недопустимостта на същата от една страна и се иска връщането й, а от друга-при евентуално произнасяне по съществото на претенцията, се настоява да бъде приета за неоснователна.

В съдебно заседание пред ВКС е депозирано допълнение към възражението срещу жалбата, която вече за тази страна се е превърнала в частна такава. Отново подробно е разгърната теза за недопустимост и неоснователност на същата.

Гореописаната процедурна действителност води до извод за изява на тежка процесуална съдба на производството в светлината на образуването накрая на актуалното дело пред ВКС. Поредицата от действия до момента е белязана с каскада от неблагополучия при исканията и произнасянията, които трябва да бъдат изчистени от настоящия касационен съдебен състав. Защото с образуване на настоящото производство е намерено, че именно той трябва да понесе отговорността за крайния изход на делото, формулиран в контекста на отправена молба за препроизнасяне по разноските по частен характер дело,при това не до ВКС, а до окръжния съд, постановил решението, с което е прекратено наказателното производство поради изтекла абсолютна давност. Затова е нужно да се направи цялостен анализ на относимите документи и съдебни произнасяния по релевантния въпрос.

На първо място, поначало незаконосъобразно в диспозитива на решение №267/09.08.24 г.е отразено,че то не подлежи на обжалване. Това е така, тъй като поради същината на произнасянето съдебният акт попада сред кръга решения на окръжния съд, постановени за първи път във въззивното производство, с които се прекратява пътят на наказателното такова. Тази хипотеза впрочем е единствената, при която съдебен акт по частен характер дело,постановен от общ съд на окръжно ниво, подлежи на някакъв вид касационен контрол /чл.346,т.2 НПК изрично говори само за дела от общ характер/.

На второ място, и най-простият прочит на молбата, по която е образувано настоящото касационно дело, понеже е приета за касационна жалба, установява,че тя е отправена до самия ПОС, с уточнение за произнасяне само по разноските. В разпореждането на съдията-докладчик правилно е отразено,че ОС не може да контролира собствения си акт-решение. Неясно обаче защо е прието,че в случая става дума за касационна жалба, по която той да вземе отношение по реда на чл.351,ал.5 НПК. Вероятно съдията-докладчик е целял произнасяне в някаква допустима процедура, прехвърляща при атакуване казуса във ВКС.

Но дори и така да бе, дължал е връщане на същата, не защото решението на ПОС не подлежи на по-нататъшен касационен контрол /нормата на чл.346,т.4 НПК предписва друго/, както е отразено в разпореждането, а защото в частта по прекратяването на наказателното производство то не е атакувано въобще и е влязло в сила. Именно заради последното би било допустимо съдебният акт да бъде разглеждан от касационна инстанция в предвиден процесуален ред. Така че връщането е трябвало да съдържа различна мотивировка, макар и крайният извод по него да е правилен. А ако се е имало предвид, че решението не подлежи на касационен контрол заради атакуването му само в частта по разноските, то това не личи от съдържанието на акта.

На трето място, при внимателен прочит все пак може да се заключи, че 3 разпореждането на съдията-докладчик при ПОС за връщане на жалбата е оспорвано от частния тъжител, но далеч не защото по някакъв начин се твърди, че се е атакувало прекратяването или че не е законосъобразно произнасянето по гореописаната причина, а заради непроизнасяне по разноските. При това е депозирана касационна жалба срещу решението по въззивното дело. Все пак от съдържанието на същата може да се заключи,че се оспорва разпореждането, когато пък би следвало по правило да се депозира частна жалба. Казаното,разбира се, не генерира достатъчно сериозен проблем, водещ до невъзможност да се разбере волята на жалбоподателя, а само доказва липсата на схващане на същината на процедурите. С обсъжданата жалба страната утвърждава категоричното си желание за произнасяне по разноските, като не само оспорва връщането й /т.е.молбата до ПОС за препроизнасяне от този съд по разноските/ на несъществуващо основание, но и настоява за директно решаване на въпроса от върховната съдебна инстанция по наказателни дела по същество. В процедура,в която това по правило е недопустимо.

На четвърто място, с определение №466/04.10.24 г.,постановено по К.Н.Ч.Д.873/24 г. очертаните неблагополучия не са отбелязани, нито разрешени, а са задълбочени. И това е така, тъй като дори и да е разчел поначало вярно, че решението на ПОС подлежи на атакуване по реда на чл.346,т.4 НПК, то съставът на ВКС несъмнено следваше да установи, че е невъзможна преценка по касационен ред, тъй като в относимата част по прекратяването решението е влязло в сила. Това е видно от съдържанието на самата приета за редовна от него /частна/ касационна жалба.

Произнасяйки се в рамките на процедурата, върховният съд е следвало да се съобрази с претенцията на страната, не да излага разсъждения за принципна атакуемост на акта, без да държи сметка за възможните последици при отправеното конкретно искане. Както е известно, в правото е обоснована тезата,че поради решаване в един съдебен акт на отделни въпроси, включени в него, е нужно да се приеме, че тези от тях, които имат самостоятелно значение и не зависят от решенията по останалите въпроси /или поне в отделни случаи/, при липса на изрично посочване се включват в необжалваемата част на атакувания съдебен акт, и касационният съд не може да се произнесе по тях. Този проблем е следвало да бъде изчистен в процедурата по чл.351,ал.6 вр.ал.5 НПК, заради каквото именно съществува тя, и въобще не е въпрос на разглеждане на претенцията по жалбата /молба до ПОС/ по редовен касационен ред.

На пето място, след администриране на делото от ПОС и затвърждаващото се желание на частния тъжител за произнасяне по неговата молба /при това развитие на производството желанието му е обяснимо/, досието е изпратено на ВКС. В последния има ред за образуване на наказателните дела и независимо от наличните произнасяния до момента, той винаги е изисквал да се прецени доколко атакуваният акт-изцяло или в определена негова част- е предмет на проверка от касационната инстанция,в съгласие с нормата на чл.346 НПК. Затова несъмнено е необходимо запознаване и със съдържанието на сезиращия тази инстанция документ.