Решение № 503 от 23.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 503 гр. София, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100512215 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.С. У. срещу решение № 14347 от 21.07.2024 г., постановено по гр.дело № 18952/2023 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63 с-в, в частта, с която е осъдено „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: 202255877 и адрес на управление: гр.София, район Лозенец, ул.“********, бл. Парк лейн офис център, ет.8 да заплати на „Тесдо“ ЕООД с ЕИК: 206629393 и адрес на управление: гр.София, бул.“********, сумата от общо 1391,67 лева - заявена като частичен иск от общо 3647,32 лева, представляваща връщане на заплатени без основание от лицето К.М.М., с ЕГН: ********** в полза на „Ай Ти Еф Груп“ АД суми по 10 броя недействителни договора за потребителски кредит, което вземане е цедирано на ищеца „Тесдо“ ООД по силата на договор за цесия /договор за вземания от финансови институции/ от 15.02.2022 г., сключен между К.М.М., в качеството й на цедент и „Тесдо“ ООД, в качеството на цесионер, ведно със законна лихва върху горепосочената сума от 1391,67 лева, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 25.07.2022 г. до окончателно изплащане на задължението, като сумата от 1391,67 лева е формирана от сумите, както следва: А/ 1

Сумата от 10.25 лева - представляваща всички платени без основание по договор за кредит № 179970 от 13.07.2017 г. суми; Б/ Сумата от 67,20 лева - представляваща всички платени без основание по договор за кредит № 183142 от 14.08.2017 г. суми, В/ Сумата от 38,54 лева - представляваща всички платени без основание по договор за кредит № № 188038 от 26.09.2017 г. суми, Г/ Сумата от 38,54 лева - представляваща всички платени без основание по договор за кредит № 192499 от 30.10.2017 г. суми, Д/ Сумата от 562,30 лева - представляваща част /частичен иск/ от платените по договор за кредит № 204468 от 16.01.2018 г. суми в общ размер от 792.10 лева; Е/Сумата от 1 лев - представляваща частичен иск от платените по договор за кредит № 256244 от 08.11.2018 г. суми в общ размер от 991,44 лева; Ж/Сумата от 1 лев - представляваща част /частичен иск/ от платените по договор за кредит № 339873 от 03.10.2019 г. суми в общ размер от 756,24 лева; З/ Сумата от 672,84 лева - представляваща всички платени по Анекс № 356010 към договор за потребителски кредит № 339873 от 03.10.2019 г. суми; В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалния закон. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „ТЕСДО“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.А.Д., оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставени без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа 2 обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно в обжалваната от ответника част. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.

Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Подадените в срок от същата страна жалби се считат част от първата /сезиращата съда жалба/, а постъпването на останалите е правно ирелевантно - те също се прилагат към 3 делото, без по тях да се извършват каквито и да било процесуални действия.

Ищецът „ТЕСДО“ ЕООД, гр.София е предявил иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД- искане за връщане на предоставена парична престация при начална липса на основание. В чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/.

В практиката на ВКС, изразена в ППВС № 1/ 28.05.1979 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения : № 29 от 28.03.2012 г., по гр.дело № 1144 / 2010 г. на ІV г.о.; № 21/ 23.04.2013 г., по гр.дело № 1456 / 2011 г. на ІV г.о.; № 556/13.07. 2010 г., по гр.дело № 46/2009 г. на І г.о. и много други специфичният белег на първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД е първичната липса на основание, която може да се отнася както до цялата получена облага, така и до част от нея. С оглед на това на връщане подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея, като при предявена претенция за реституция на даденото на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския процес - чл.154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. В разглежданата хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума.

В ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.дело № 1/79 г. са дадени разяснения по прилагането на правилата на чл.55 ЗЗД за неоснователното обогатяване. Пленумът на ВС изрично е посочил, че разграничението между уредените три фактически състава в разпоредбата на чл.55 ЗЗД и състава по чл.59 ЗЗД се налага, не само с оглед на правилното подвеждане на различните случаи под нормата на закона и различните правни последици, но и с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване. По силата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Разпределението на доказателствената тежест в процеса въз основа на исканията и възраженията на страните е обусловено от претендираното материално право, чиято защита ищецът търси чрез предявения иск, или от възраженията на ответника, целящи отричане на съществуването на правото на ищеца, тъй като не е валидно възникнало, погасило се е или ответникът разполага със свое право, противопоставимо на претенцията на ищеца.

По иск с правно основание чл.55, ал.1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са 4 обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът основание за получаването или за задържане на полученото. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД при отпадане на основанието - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже предаването на вещ, респективно плащането, като е допустимо да въведе и твърдения за основанието, към момента на получаването на престацията от ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за задържане на полученото.

На следващо място в настоящия случай, при предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответника от своя страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за същото. Първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД визира предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, когато при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго/ в случая от имуществото на ищеца в имуществото на ответника/. В настоящия случай, с оглед събраните по делото доказателства, съдът приема, че е налице получаване на процесната сума от 1391,67 лева - заявена като частичен иск от общо 3647,32 лева при начална липса на основание от страна на ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр.София по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД, респективно, че се дължи връщане от негова страна на процесната сума.