Решение № 285 от 17.05.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 285 гр. гр. Хасково, 17.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА З. ЖИСОВА при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело № 20225640102339 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от Т. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Х., ул.“**********“ № **, чрез адв. П. И. П. от АК Хасково, съдебен адрес: гр.Х., ул.“******“ № **, против “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М. и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от П. Б.

Д., с която са предявени обективно и субективно пасивно съединени установителни искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Ищцата твърди, че клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 3729858 от 02.01.2020 г. сключен с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт" АД, както и клаузата на чл. 3 от сключения към него Договор за предоставяне на поръчителство № 3729858 от същата дата втория ответник „Файненшъл България" ЕООД били неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 ЗПК като противоречащи на добрите нрави, като заобикалящи изискванията на чл. 33 ЗПК, както и на чл.19 ал. 4 от ЗПК.

Посочва, че на 02.01.2020 г. сключила с първия ответник Договор за потребителски кредит № 3729858, по силата на който и били предоставени в собственост заемни средства в размер на 2500 лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35.00%, с годишен процент на разходите 41.72% в срок на погасяване на заема 40 седмици, брой вноски 20 с двуседмична погасителна вноска в размер на 143,42 лв. Съгласно чл. 4 от договора за заем, 1 заемателят се „задължава" в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от трите обезпечения подробно описани в три точки. Неясно обаче защо от същата дата към контракта се появявал „Договор за предоставяне на поръчителство № 3729858“, сключен между втория ответник с идентично седалище и адрес на управление с това на първия ответник отново чрез първия ответник и ищцата. Съгласно чл. 3, т. 1 от този договор потребителят дължал възнаграждение на поръчителя в размер на 1 751.60 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка, от които в размер на 87.58 лв. Вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния Договор за паричен заем № 3729858. Ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължала плащането на допълнително оскъпяване тъй като клаузите от договорите били нищожни поради следните съображения:

За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал.4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на поръчителство за обезпечаване изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия или предоставянето на реални обезпечения. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включили в договора за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойка.

Клаузите в договорите предвиждащи такива неустойки били разпознати от трайно наложилата се съдебна практика и обявени за неравноправни. За да избегнат това разпознаване след 2020 г. някои от финансовите институции оставили в договорите създадените предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, но трансформирали и прикрили неустойката като тя изчезнала от потребителския контракт и прозирайки се появил нарочно създаден Договор за предоставяне на поръчителство, сключен с очевидно паралелно юридическо лице, което се явявало поръчител. На практика обаче отново потребителите били задължени от по - силната икономически страна по заемния контракт да сключват неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи като изпълнят поставеното им задължение по чл. 4, т. 3 и така да дължат трансформирана неустойка във вече - „Възнаграждение на Поръчителя" по чл.3 от сключения по принуда Договор за поръчителство. Според чл. 3, т.1 от Договора за предоставяне на поръчителство трансформираната неустойка обаче останала от преди трансформацията и пак си стояла включена в погасителния план, който пък бил неразделна част от сключения със Заемодателя Договор за паричен заем. Чрез тази порочна практика финансови институции правели опит отново да си осигурят допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва като същевременно се пробвали да преодолеят законовото изискване по чл. 19 ал. 4 ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клаузата на чл. 4 от договора за заем във връзка с 2 чл. 3 от договора за поръчителство и трансформирането на практика на неустойката във „възнаграждение на Поръчителя" и за нейния Обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т.3 от TP на ОСТК на ВКС по г.д. № 1/2009г., с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на трансформираната неустойка във „възнаграждение на Поръчителя" поради накърняването на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора като можели да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии съдът можел да съобрази и други релевантни факти и доводи наведени в производството.

На плоскостта на настоящия случай трансформираната неустойка във „възнаграждение на Поръчителя" за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.

Преценката за обоснования размер на трансформираната неустойка следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезпечение за вреди от неизпълнението.

Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно неизпълнение. Чл. 33 ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договор за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва било максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената трансформираната неустойка за „възнаграждение на Поръчителя" в размер на 1 751.60 лв. излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала половината на получената заемна сума от 2500 лв. и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил обезпечение на вземането си по договор за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на неизпълнение на задължението за погасяването на главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Предвиждането в процесния договор, че при 3 трансформираната неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение кредиторът имал право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавал негов легитимен интерес и внасял неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

В договора били създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение на Поръчителя". Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца, скрита под формата на „възнаграждение на Поръчителя" - лихва. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като било в настоящия случай - „възнаграждение на Поръчителя", тази облага съставлявала печалба за него и като такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва, особено щом била елемент от погасителния му план.

Поради това, че „възнаграждение на Поръчителя" било скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил разписал в съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл.

21 ЗПК, договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна.

От съдържанието на договора било видно, че от кредитоискателя се изисквало да предостави обезпечение. За кредит на стойност от 2500.00 лв. и с оглед специфичния профил на лицата, ползващи финансиране от фирми за кредитиране по чл. 3а от ЗКИ осигуряването на обезпечение било икономически невъзможно да бъде осигурено от потребителите. Ноторно известно било, че към фирми за бързи кредити се обръщали лица, които не разполагали с доходи и имущество.

Недобросъвестно и в ущърб на потребителя небанковата финансова институция поставила към него неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 ЗПК.

Поставянето на изисквания за осигуряването на лично, реално обезпечение противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл. 8 параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 18 ставало ясно, че при сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за кредитна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с 4 цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не преценяват по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи преценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, което се състояло както ставало ясно от съображение 7 и 9, в предвиждането в областта на Потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигури на всички в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, а не услужливо да му предоставяло нарочно създадена финансова институция за поръчител, с което да увеличава задълженията му като потребител. В този смисъл бил параграф 40-43 от решение от 27.03.2014г. по дело С- 565/12 на четвърти състав на СЕС.