Решение № 195 от 01.08.2025, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Кюстендил, 01.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Йоана Н. Такова при участието на секретаря Любка Евг. Николова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20251500500213 по описа за 2025 година

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. №2299/24.02.2025 г., депозирана от Ц. Й. К., чрез пълномощника адв. Р. А. със съдебен адрес: гр. Дупница, ул.

„***” 8, обл. Кюстендил, насочена против Решение № 71/05.02.2025 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 2054 по описа за 2024 г. на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт, РС – Дупница е признал за установено по предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ от „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК ***, с адрес: гр. София, ул. „***” № 52-54 срещу Ц. Й. К., с ЕГН **********, с адрес: с. ***, ул. „***“ № 3, че К. дължи следните суми: сума в размер на 9298.40 лева – главница по сключен договор за потребителски кредит № **********/10.10.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 25.03.2024 г. до изплащане на вземането и сума в размер на 879.21 лева – възнаградителна лихва за периода от 15.09.2023г. до 21.02.2024 г., за които суми е издадена заповед по чл. 417 ГПК от 26.03.2024г. по гр. дело № 625/2024г. по описа на РС – Дупница, III с-в. С решението си ДнРС е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ц. Й. К. да заплати на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК ***, сума в размер на 830.39 лева – разноски за исковото производство и сума в размер на 271.55 лева – разноски по гр. д. № 625/2024г. по описа на РС – Дупница, III състав.

1

Въззивницата обжалва постановеното първоинстанционно решение изцяло. Излага становище за недопустимост, нищожност, необоснованост на решението, както и за нарушаване на материалния и процесуалния закон. Счита се, че първоинстанционният съд едностранно е тълкувал събраните по делото доказателства и е кредитирал такива частично.

Счита се, че обжалваното решение противоречи на събраните по делото писмени доказателства. Твърди се, че процесният договор е нищожен, в каквато насока са направени възражения с отговора на исковата молба – поради неспазване изискванията за форма , както и предвид предвиденото в договора заплащане на застрахователна премия по договор за застраховка. Сочи се, че включването на този разход – под формата на пакет за допълнителни услуги, заобикаля императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което представлява самостоятелно основание за нищожност на тази клауза от договора. Освен това застрахователната премия представлява общ разход“ по кредита за потребителя по см.на §1,т.1 от ДР на ЗПК, като следва да се включи при изчисляване на ГПР. Посочва се, че „такса за оценка на риска“ , която се финансира от кредитора, но се възстановява от потребителя чрез включването й на равни месечни вноски , представлява съществена част от договора и не може да се квалифицира като допълнителна по чл. 10а, ал. 1 ЗПК, като освен това се поддържа, че сочената такса е нищожна като неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като с нея не се предоставя услуга, а се влошава положението на потребителя; респ.касае се за такса за извършване на действия, свързани с усвояване и управление на кредита, за които кредиторът не може да изисква плащане на такси и комисионни съгласно императивната разпоредба на чл.10а,ал.2 ЗПК. Счита се, че с формулировката на тази такса се цели необосновано оскъпяване на кредита, а след като същата е задължителна – т.е.условие за получаване на кредита, то по този начин се цели и прикриване на част от възнаграждението за заетата сума по начин, че то да не се съдържа изцяло в договора за крдит и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието“годишен процент на разходите“ по см.на Директива 2008/48, респ.по смисъла на §1,т.1 от ДР на ЗПК и чл.19, ал. 1 от ЗПК. Извежда се, че както застрахователната премия, така и таксата за оценка на риска представлява разход по кредита и следва да се включи в размера на ГПР, като следва да се приеме, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния размер на разходите по кредита. Счита се, че невключването в потребителския договор на всички действителни разходи по кредита за потребителя при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на член 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК и до обявяване нищожността на договора за потребителски кредит на основание чл.

26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК. Излагат се аргументи за нарушение на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г. и Директива 87/102/ЕИО на Съвета, като въззивната страна се позовава и на Решение на СЕС от 21.03.2024г.по дело С-714/22. Визира се недействителност на договора за потребителски кредит поради неспазване изискванията на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като в него са посочени само абсолютните стойности на ГЛП (годишния лихвен процент) – 41,13% и на ГПР(годишния процент на разходите) на заема, т.е.сочи се, че липсва яснота за потребителя относно всички инкорпорирани разходи, които 2 длъжникът ще стори – посочен е ГЛП по заема, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се отнася към ГПР по договора. В жалбата се сочи, че поради липса на „разбивка“ на погасителните вноски , по същество не е налице погасителен план по см.на чл. 11,ал. 1, т.

11 от ЗПК. Заключава се, че кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл.22,във вр.с чл.11,т.10 и т.11 от ЗПК. Освен това уговорката за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля почти пет пъти размера на законната лихва и в тази си част договорът се явява нищожен на осн.чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД, което е самостоятелно основание за недължимост на сумата, претендирана от ищеца като възнаградителна лихва.

Въззивницата се позовава на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, за приложението на която императивна норма съдът следва да следи служебно, като кредитополучателят връща само чистата стойност – съответно въззивницата до момента е заплатила сума от 4806,96лв. или дължи само остатъка до 7300лв. –т.е. 2594лв.Цитира се практика на ВКС. Претендира се за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на исковете ведно с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна „ТИ БИ АЙ БАНК “ ЕАД чрез пълномощника ю.к. ***. Изразява се становище за допустимост, но неоснователност и незаконосъобразност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че от изготвената съдебно – счетоводна експертиза се установява, че въззиваемата страна е изправна и е изпълнила задълженията си по договора. Сочи се, че тъй като в случая въззивницата не е изявила изрично желание със заплатената сума от 4806,96лв. да бъде погасена само и единствено главницата, поради това съгласно нормата на чл.76 ЗЗД със заплатената сума са погасени различни вземания по процесния договор. Излага се становище по отношение на застрахователните премии, че същите са били отпуснати и преведени като допълнителен финансов ресурс – кредит, от страна на „ТИ БИ АЙ банк“ЕАД и се заплащат на части поради желанието на потребителя, поради което са включени като главница в договора. Предвид изложеното компонентите, от които се формира вземането за главница, са ясно разпознаваеми, като те включват и вземането за застраховка. Счита се, че същото не противоречи на ЗПК и на практиката на СЕС. Твърди се, че застраховката, която потребителят е избрал и чието финансиране кредитодателят е предоставил, не е задължително условие за сключване на процесния договор и получаване на сумата по кредита, поради което сумата по застраховките законосъобразно не е била включена като разход в ГПР. Сочи се, че възможността потребителят да се ползва от покритието, което му осигурява третото лице - застраховател, без да трябва да заплати наведнъж дължимата премия, като вместо това заплаща разсрочено премията съобразно удобен за него погасителен план, не би могла да бъде определена като неравноправна за потребителя, както и че същата не е довела до неправилно посочване на ГПР в договора за кредит. Поддържа се още, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 19 ЗПК не е нарушена. Въззиваемата страна се позовава на дадената в §1 от ЗПК и чл.3 б.Ж от Директива 2008/48/ЕО дефиниция – изцяло преповторена в новата Директива (ЕС) 2023/2225, разграничаваща два вида застраховки – 3 които са задължително условие за получаване на кредит ( те се включват като разход в ГПР) и които не са задължително условие за получаване на кредит ( те не се включват като разход при изчисляване на ГПР).Сочи се изрично изявление на кредитополучателя относно сключване на застраховката, избирайки допълнителната услуга, а в кредитния договор липсва уговорка за промяна на финансовите условия при отказ на потребителя от сключения застрахователен договор. Отбелязва се и възможността потребителят да се откаже от застраховката, позовавайки се на чл.10 от ОУ към застраховката.Предвид на това се счита, че застрахователната премия не следва да се включва като разход при изчисляването на ГПР.

Моли се за постановяване на решение, с което да бъде отхвърлена въззивната жалба и да бъде потвърдено обжалваното първоинстанционно решение. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от "ТИ БИ АЙ БАНК" ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на Ц. Й. К., че дължи на банката по Договор за потребителски кредит № ********** /10.10.2022 г. сума в общ размер на 10 177.61 лв., от която: неизплатена главница в размер на 9 298.40 лв., договорна лихва в размер на 879.21 лв. за периода от 15.09.2023 г. до 21.02.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК (25.03.2024 г.) до окончателното изплащане на задължението.

С обжалваното решение съдът е уважил исковете, приемайки, че ищецът е установил при условията на главно и пълно доказване основанието, размера и изискуемостта на претендираните вземания, като при сключване на процесния договор е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и ГПР по кредита не е определен в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, респ. не са налице основания за обявяване на целия договор за недействителен.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията по чл.

269 от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо.

Предвид горното следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, каквито са и нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на потребителския договор, поради което по отношение на тях намират приложение указанията в ТР № 1/ 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и въззивният съд следва да ги приложи при произнасяне по правния спор между страните, независимо дали тяхното нарушение е въведено като основание за обжалване.

В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит № ********** /10.10.2022 г., по силата на който "Ти Би Ай Банк" АД е предоставило на *** Й. К. сума в размер на 7 300.00 лв., като към нея е добавена сумата 3 037.42 лв.- общ размер на застрахователна премия, от която: 479.53лв. за застраховка „BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА“ и 2 557.89 лв. за застраховка „BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ + СМЕТКА“.

Посочен е общ размер на кредита - 10 337.42 лв., в която са включени застрахователните премии. В чл. 7.2.3. от договора е посочено, че когато потребителят е пожелал да сключи 4 някоя от застраховките, предлагани от кредитора при усл. на чл.19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата конкретната застраховка се превежда от кредитора директно по банковата сметка на съответния застраховател, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора. В чл. 9 от договора за кредит е посочено, че годишният лихвен процент е в размер на 41.13 %, като лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита, на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, а в чл. 10 е посочен годишният процент на разходите- 49.25 % и обща сума, дължима от потребителя- 21 214.02 лв.