Решение № 2988 от 11.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2988 гр. Пловдив, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20255330115451 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Ка – Спийд“ ЕООД, ЕИК 205994243 против „Диоксид“ ЕООД, ЕИК 160113306, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 372, вр. с чл.

367 ТЗ.

Ищецът твърди да е извършил по заявки, съобразно уговореното, международни транспортни услуги, за които са съставени Товарителница 2.923/R1, 3.389/J1. 435/1, 20/4511-2025, 18/4585-2025 и Фактура № 12009/07.04.2025 г. на стойност 2148 лева с ДДС; Товарителница 535/1 и Фактура №12099/29.04.2025 г. на стойност 2148 лева с ДДС и Товарителница 591/1 и Фактура №12166/12.05.2025. на стойност 2148 лева с ДДС, които възнаграждения не били платени, въпреки настъпването на падежите, поради което претендира същите, ведно със законната лихва от постъпване на ИМ в съда – 27.10.2025 г. до погасяването и разноските.

В осз признава, че главниците са платени в хода на процеса, без зак. лихва.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, в който поддържа, че не е оспорвал претенциите, че сумите са платени, не е дал повод за завеждане на делото и не следва да дължи разноски. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК и съобрази становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и 1 ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата относно – наличието на сочените договорни правоотношения, по които са уговорени претендираните възнаграждения с настъпил падеж /вж. Опр. по чл. 140 ГПК № 3146/12.03.2026 г. – л.53-54/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като сравни и ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Няма спор, че правоотношенията са били налице, като представените международни товарителници съдържат всички изискуеми елементи, в т.ч. подпис и печат на дружеството и такива на получателя на стоките, без вписани възражения /с изкл. на една относно температура/. Въз основа на тях са издадени процесните фактури, с отразени дължими възнаграждения за осъществените превози.

По въпросите, свързани с фактурата като документ, доказателствената й стойност и дали тя е основание за плащане на уговорената цена, е формирана трайна съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 166/26.10.2010 г. по т. дело № 991/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 42/19.04.2010 г. по т. дело № 593/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 46/27.03.2009 г. по т. дело № 454/2008 г., ВКС, ІІ т. о., Решение № 30/08.04.2011 г. по т. дело № 416/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о. В тях е прието, че само по себе си, отразяването на фактурите в счетоводството на дружеството, включването им в дневника за покупко-продажбите и ползването на данъчен кредит по тях - представляват недвусмислено признание на задълженията и доказват тяхното съществуване. В случая са налице категорични доказателства – представени от самия ответник данни от счетоводството му, че дружеството е осчетоводило фактурите и ги е включило в дневниците си за покупко-продажби, като е ползвало правото на приспадане на пълен данъчен кредит по тях. Налице е извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт относно дължимостта на претендираните възнаграждения в пълния им претендиран размер.

С оглед горното, договорите са сключени, ищецът е изпълнил задълженията си като изправна страна, превозил е стоките, които са приети, но ответникът не е платил уговорените и претендирани превозни възнаграждения.

Исковете са доказани по основание и размер и плащане е дължимо. То е и извършено в хода на процеса, което само по себе си е още един неизгоден за ответника факт, свързан с признание на дълга, който следва да бъде съобразен от съда, съгл. чл. 235, ал. 3 ГПК. Предвид погасяването и удовлетворяването на кредитора, исковете, макар и основателни, следва да бъдат отхвърлени, като погасени чрез плащане в хода на процеса.

Що се касае до възраженията на ответника – освен преклудирани, са и неоснователни. В ОИМ се поддържа, че „задълженията не са били оспорвани“ и не е отказвано плащане, което само по себе си противоречи на впоследствие изразената позиция в осз. Задълженията или се оспорват, или не. Плащането говори ясно и недвусмислено само по себе си. В ОИМ не са въведени твърдения за конкретни факти и обстоятелства, обусловили надлежни и своевременно направени пред превозвача възражения, които да се отразяват на дължимостта на съответното възнаграждение.

Факт е, че в едната товарителница има отправена забележка за температурата на 2 съхранение на стоките, но по делото нито се е твърдяло своевременна забележка да е била отправена спрямо ищеца, нито да не се дължи плащане на това основание, респ. да се иска намаляване на възнаграждението, поради недостатъци, които да са и такива, даващи основание за редуциране със съответен размер. Вместо това, с ОИМ се признава дължимостта на сумите, които се и плащат, което само по себе си изключва последващите оспорвания в осз, явяващите се и изцяло преклудирани. Следва да се отчете, че ищецът е направил и съществена отбивка от възнагражденията, видно от водената кореспонденция и стойност на фактурите, значително под първоначално уговорените стойности. Отделно, възраженията, че ответникът не бил дал повод за водене на делото, са неоснователни. Видно от съдържанието на фактурите, същите съдържат изрични дати на падеж – в този смисъл срокът кани и дали и кога ответникът ги е осчетоводил, не може да се отрази нито на изискуемостта на задълженията, нито на тяхната дължимост. Няма доказателства за това да е имало други уговорки между страните за начина на определяне на падежите за плащане. Освен това ищецът представя и доп. покана за доброволно плащане, изпратена преди процеса, с описание на направените отстъпки. Същевременно и от самото извлечение от счетоводството всъщност не се потвърждават възраженията от осз, т.к. е видно, че първите две фактури са осчетоводени месеци преди завеждане на делото, а за третата е налице вписване само „м. 10.2025“, в който е предявена ИМ, но което само по себе си не доказва, че осчетоводяването е станало след входирането й в съда, още повече, че – както се посочи – осчетоводяването и ползването на кредит, са категорично признание на съществуването на дълга, поради което и всички оспорвания относно дължимостта на възнагражденията не се споделят. Сумите са били дължими и са платени на валидно основание, но със закъснение – едва в последния ден на срока за отговор на исковата молба – м.02. 2026 г., тоест дори относно третата фактура – значителен период след осчетоводяването й през м. 10.2025. В този смисъл да се поддържат доводите в осз, респ. недобросъвестност на ищеца, се намира за неотговарящо на действителното фактическо положение. Дали са налице вреди или не във връзка с единия транспорт, които да подлежат на евентуално обезщетяване, в какъв размер са и пр., са въпроси извън предмета на настоящия спор. Сумите са платени, в ОИМ няма конкретни възражения, нито искания за ангажиране на доказателства или такива за прихващане. Оспорванията в осз, макар обясними като защитна позиция, са несвоевременни и по същество – неоснователни.

Предвид изложеното, исковете следва да бъдат отхвърлени като погасени, чрез плащане в хода на процеса. Законната лихва е дължима на осн. чл. 86 ЗЗД, предвид забавата в плащането и като последица, за периода от постъпване на ИМ в съда – 27.10.2025 г. до плащането на 05.02.2026 г. /л.47/, същата възлиза на сумата от 111,18 евро, изчислена от съда на осн. чл. 162 ГПК, чрез ел. калкулатор, която ще се присъди на ищеца.

3

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Както се посочи не се споделя, че са налице предпоставки на ал. 2, най – малкото и предвид обстоятелството по оспорвание в осз, мотивите няма да се повтарят. Ищецът е направил искане, с представен списък и док. за плащане на 257,76 лева – ДТ и 1150 лева – адв. възн., съгл. ДПЗС и доп. документи.

Възражението за прекомерност е своевременно, но неоснователно. При минимум по НВАР от 944,40 лева, съгл. чл. 7, ал.2, т.2, поисканият го надвишава незначително, като предвид цената на исковете, фактическата и правна сложност на делото, положените процесуални усилия, с явяване в осз, ангажиране на док. и прочие, които свидетелстват за съответна активност, съдът приема, че възнаграждението не подлежи на редуциране.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ка – Спийд“ ЕООД, ЕИК 205994243 против „Диоксид“ ЕООД, ЕИК 160113306, обективно съединени осъдителни искове за присъждане на сумите, за които са съставени Товарителница 2.923/R1, 3.389/J1. 435/1, 20/4511-2025, 18/4585-2025 и Фактура № 12009/07.04.2025 г. на стойност 2148 лева с ДДС; Товарителница 535/1 и Фактура №12099/29.04.2025 г. на стойност 2148 лева с ДДС и Товарителница 591/1 и Фактура №12166/12.05.2025. на стойност 2148 лева с ДДС, представляващи възнаграждения по сключени между страните договори за международни превози на стоки, като погасени чрез плащане в хода на процеса.

О С Ъ Ж Д А „Диоксид“ ЕООД, ЕИК 160113306, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски“ № 107 да плати на „Ка – Спийд“ ЕООД, ЕИК 205994243, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Скопие“ № 37, ет.4, ап. 35, следните суми: 111,18 евро /сто и единадесет евро и осемнадесет цента/ законна лихва за периода от постъпване на исковата молба в съда на 27.10.2025 г. до извършеното плащане в хода на процеса на 05.02.2026 г. на главница от общо 6444 лева – сбор от възнаграждения по договори за международни превози на стоки, сключени между страните, за които са издадени Фактура № 12009/07.04.2025 г. на стойност 2148 лева с ДДС; Фактура №12099/29.04.2025 г. на стойност 2148 лева с ДДС и Фактура №12166/12.05.2025. на стойност 2148 лева с ДДС, както и общо 719,78 евро /седемстотин и деветнадесет евро и седемдесет и осем цента/ - разноски за настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Банкова сметка, по която могат да бъдат платени сумите, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:

IBAN: *****************************

4

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5