Решение № 1190 от 23.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1190 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20261000501780 по описа за 2026 година

Производството се разглежда по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 06.04.2026г по гр.д. № 3689/2019г по описа на Софийски градски съд, 1-27 състав ЗАД „ОЗК –Застраховане“АД е осъдено да заплати на Е. Н. И. 6135,50 евра /равностойни на 12 000лв/, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, настъпило на 14.02.2018г, ведно със законната лихва, считано от 01.03.2019г, като искът е отхвърлен над присъдената сума до претендираната от 15 338,76 евра, равностойни на 30 000лв.

Решението в осъдителната част не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Против решението в отхвърлителната му част е постъпила въззивна жалба от ищцата Е. И. Н. чрез пълномощник адв. В.О., с която се твърди неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон /чл.52 ЗЗД/. В тази връзка се изтъква, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото и изброил всички установени физически и психически травми на ищцата, но неправилно определя компенсация за вредите в размер на 12 000лв. Поддържа се, че определеното обезщетение е занижено и не съответства на действително търпените болки и страдания във връзка с вида и естеството на увредите, продължителността на лечението и трудностите по време на възстановителния период, но също и с факторите от обективна страна като обществено-икономическите условия, инфлационните процеси в страната и практиката на съдилищата по аналогични случаи. Иска се отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и вместо това постановяване на ново по същество, с което се уважи иска в пълния предявен размер.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба на ищцата от насрещната по 1 нея страна – ЗАД „ОЗК –Застраховане“АД чрез ю.к. Д. Д., с който се правят възражения против оплакванията в жалбата и се иска потвърждаване на решението в обжалваната му отхвърлителна част.

При служебна проверка по чл.269, изр.първо ГПК, настоящата инстанция констатира, че решението в обжалваната му отхвърлителна част е валидно и допустимо.

Предмет на разглеждане пред първата инстанция преки искове по чл. 432 ал.1 КЗ за компенсиране на неимуществени и имуществени вреди пряко от застраховател, причинени при пътно произшествие, настъпило по вина на водача на МПС, застраховано по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”.

Първоинстанционният съд е приел наличието на всички материалноправни предпоставки по чл.432, ал.1 КЗ и уважил исковете за неимуществени вреди в размер 6135,50 евра /равностойни на 12 000лв/. Предвид оплакванията във въззивната жалба и частичното влизане в сила на обжалваното решение в осъдителните му части, следва да приеме, че със сила на пресъдено нещо са установени материалните предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя.

Предметът на въззивен контрол се свежда до обема на търпените неимуществени вреди и съответствието на обезщетението с принципа на чл.52 ЗЗД.

Пред първата инстанция е безспорно изяснен механизмът на пътното произшествие на 14.02.2018г. в гр.София, като настъпило при рязко спиране от страна на водача на автобус на градски транспорт, марка МАН рег. *** в район на кръстовище при движение по бул. Академик Иван Гешов в посока бул.Константин Величков, при която маневра ищцата като пътник в същия, изгубила равновесие, паднала върху друг пътник и в резултат на удара претърпяла травматични увреждания.

Вината на водача на автобуса, чиято гражданска отговорност обезпечава ответния застраховател, е установена по НОХД № 5496/2019г. по описа на СРС, НО, 4 състав, по което е одобрено споразумение, с което подсъдимият В. П. е признат за виновен в това, че на посочената дата при управление на моторно превозно средство – автобус, пътуващ по линия № 83 на Столичен градски транспорт, нарушил правилата за движение по чл.20 ал.2 от ЗДвП, изискващи избор на съобразена скорост, при която да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие; по чл.132 т.2 от ЗДвП, съгласно която водачът е длъжен да осигури всички условия за безопасно превозване пътниците…..“, и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на повече от едно лице, включително на ищцата, изразяваща се в счупване на диафизата на лявата лакътна кост, обусловило трайно затрудняване на движението на левия горен крайник, с което бил осъществен състава на престъпление по чл.343 ал.3 б.„а“ предл. първо, предл.второ вр. ал.1 б.„б“, предл.второ вр. чл.342 ал.1 предл.трето от НК.

Изяснено от доказателствата пред първата инстанция е, че в района на кръстовището, скоростта на движение на автобуса е била не по-висока от 30 км/ч, като в този момент водачът предприел рязко спиране. В салона на автобуса са се возели седящи и правостоящи пътници, сред които като правостоящ се е намирала пострадалата.

Рязкото намаляване на скоростта е предизвиква инерционна сила, която вади телата на пътниците от състоянието им на статично равновесие и предизвиква залитане напред по посоката на движението. Под действието на тази сила една от пътничките достига до предната част на автобуса и чупи челното стъкло с глава, друга 2 пада на пода в автобуса, а пострадалата ищца е притисната към ръкохватката, за която се държи от телата на други залитнали пътници.

От гласните доказателствени средства чрез разпита на свид.И.– син на ищцата, се установява, че непосредствено след произшествието е приета във ВМА, от където я взел с гипсирана лява ръка и тогава разбрал, че е пострадала при катастрофа в автобус.

В продължение на около три месеца се нуждаела от чужди грижи за битовите си нужди /обличане, преобличане, приготвяне на храна/ и такива били полагани от него, защото ръката й била обездвижена от китката до рамото и свита с превръзка. Гипса го махнали след малко повече от месец, а след това продължила с превръзка, но въпреки това около три месеца не можела да си опъне ръката и с нея не можела да прави нищо.

Последвала рехабилитация, но и към момента болките продължавали, най-вече при лошо време, независимо, че ръката нямала трайни увреждания. След инцидента всяка година била на раздвижване в санаториум в Поморие на кални бани.

От неоспорената пред първата инстанция медицинска експертиза, изготвена въз основа на медицинска документация и личен преглед се установява, че в причинна връзка с пътния инцидент ищцата е получила : контузия в долната част на лявата предмишница; диафизарно счупване на лявата лакътна кост в долната й част. За тази фрактура е характерна болка с оток и ограничение в движенията в гривнената/китковата/става. Вероятният механизъм на травмата е определен като получен при притискане на лявата предмишница към твърд ръбест предмет, когато ищцата е блъсната от политащите напред пътници.

От становището на вещото лице- медик се установява, че процесното счупване засяга компактната част на лакътната кост в долната трета част с незначително разместване на костните фрагменти, което е предопределило предприетия метод на лечение – консервативно чрез гипсова имобилизация. Вещото лице определя срока от 30 дни за обездвижване на фрактурата чрез гипсова превръзка във ВМА за недостатъчен за зарастване на лъчевата кост, изискваща по-дълъг период от време от 45 до 60 дни. Полученото счупване на лявата лакътна става е довело до болки и страдания за срок около 2 месеца, като най-интензивни те са били през първите 2-3 седмици непосредствено след злополуката и около 2 седмици при раздвижването на лявата киткова става. След посочените периоди пострадалата е търпяла само спорадични/единични/ болки при преумора на лявата ръка и при рязка промяна на времето, което е налагало да ползва седативни и обезболяващи средства. От процесната злополука до изготвяне на заключението е изминала повече от една година и половина, при личния преглед от вещото лице отново е споделила оплаквания за периодични болки при промяна на времето, за невъзможност да вдига големи тежести и слабост при захват. Обективно, съдебният експерт при прегледа е установил, че лявата лакътна кост е зараснала окончателно, а лявата гривнена става е с възстановен обем и сила на движенията, няма данни за усложнения, а прогнозата за бъдеще е оптимистична – не дава основание да се очакват неблагоприятни последици, включително остри болки, но не изключва спорадични болки при влажно и студено време заради близостта на фрактурата до китковата става.

С оглед на обсъдените доказателства настоящата инстанция приема въззивната жалба на ищцата против размера на присъденото обезщетение за частично основателна.

Съгласно задължителните указания по т. II на ППВС № 4/1968 г. и константната практика на ВКС, понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактна категория, а изисква цялостна, задълбочена и съвкупна преценка на всички конкретни обективни 3 обстоятелства: характер, тежест и брой на уврежданията, интензитет и времетраене на физическите и психическите страдания, необходимост от имобилизация, зависимост от чужда помощ за основни биологични и битови нужди, продължителност на възстановяването, възраст на пострадалата, остатъчни болкови явления и общественоикономическите условия.

Първоинстанционният съд правилно е установил релевантните факти, но при съвкупната им преценка е подценил тежестта и интензитета на физическите и морални страдания. Не са отчетени в достатъчна степен усложняващите фактори като обездвижването и битовата зависимост, влошаващи качеството на живот на пострадалата в продължение на повече от два месеца, интензивните физически страдания търпени в продължение на 4–5 седмици (в първите 2–3 седмици и при самото раздвижване). Действително, от медицинската експертиза става ясно, че лакътната кост е зараснала окончателно, а лявата гривнена става е с възстановен обема на движения, но пълното анатомично възстановяване в обичайния срок не заличава вече изтърпените страдания от имобилизацията на крайника и битовия дискомфорт, следователно не може да служи за занижаване на размера /в този см. решение № 40/04.02.2026г по т.д. № 1317/2025г на ВКС, IV т.о./. Независимо от общата благоприятна прогноза, по делото е доказано, че ищцата продължава изпитва болки при промяна на времето и преумора, има слабост при захват и невъзможност за вдигане на тежести, което налага допълнителни рехабилитации. Тези негативни последици са изцяло резултат от ПТП, тъй като експертизата изрично изключва предходни дегенеративни или общи заболявания, които да са повлияли на лечението, поради това остатъчният болков синдром, както и намаления захват на ръката ще подлежат на пълна парична компенсация. При определяне справедлив размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД освен конкретните обстоятелства, свързани с естеството и вида на травмите, следва да се отчетат и обективни фактори като практиката на ВКС и икономическата конюнктура към релевантния период (2018 г.), чийто ориентир са и високите законови лимити на застрахователна отговорност. При аналогични случаи на счупвания на кости на предмишницата (лъчева и лакътна кост), лекувани консервативно с гипс и възстановителен период от 2 до 4 месеца, съдебната практика определя по-високи обезщетения, поради това въззивната инстанция намира, че сумата от 10 000 евра (19 558,30 лв.) се явява справедлива компенсация за претърпените неимуществени вреди, над която до пълния претендиран размер искът се явява неоснователен.

В обобщение, различните изводи на двете инстанции относно основния спорен въпрос по чл.52 ЗЗД ще имат за последица отмяна на решението в обжалваната му отхвърлителна част за сумата от 3864,50 евра /7 558,31лв/, представляваща разликата между присъдения от първата инстанция размер от 6 135,50 евра /12 000лв/ и признатия за дължим от 10 000 евра /19558,30лв, ведно със законната лихва от същия начален момент 01.03.2019г. В останалата обжалвана отхвърлителна част за разликата до 15 338,76 евра /30 000лв/, решението ще подлежи на потвърждаване, тъй като не се установяват по-тежки от обсъдените вече травми, нито други /извън посочените/ последици за здравето на пострадалата, които да обосновават обезщетение в по-висок размер от обичайно присъждани за аналогични случаи.