Решение № 3644 от 11.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3644 гр. София, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20231100514342 по описа за 2023 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №12553 от 14.07.2023г., постановено по гр.дело №58323/2021г. по описа на СРС, Г.О., 169-ти състав, са отхвърлени предявените от П. С. Р., с ЕГН **********, срещу И. П. А., с ЕГН **********, искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 24000 лв., обезщетение за ползване на 1/4 ид.част от недвижим имот – ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГР., със застроена площ от 120 кв.м и разгъната застроена жилищна площ 240 кв., находяща се в УПИ XVIII-745 в кв.32 по плана на с.Баня, общ.Разлог, при съседи по скица: УПИ XIX-744, УПИ XVII-746, УПИ-XXIII-740, в кв.32 по плана на с.Баня и улица, ведно със земята, върху която е построена сгР.та, а именно УПИ XVIII-745 в кв.32 по плана на с.Баня, общ.Разлог, утвърден със заповед №19-0334/1990г., целият с площ от 542 кв.м., при съседи на имота по скица: улица, УПИ XVII-746, УПИ XIII-740, УПИ XIX-744; за периода 09.12.2016г. до 09.12.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.10.2021г., до окончателното плащане, както и сумата от 2440 лв., лихва за забава за периода 09.12.2018г. - 09.12.2020г..

Постъпила е въззивна жалба от ищцата - П. С. Р., с Е Г Н **********, чрез процесуален представител адв.Г. Г., с която се обжалва изцяло решение №12553 от 14.07.2023г., постановено по гр.дело №58323/2021г. по описа на СРС, Г.О., 169-ти състав, с което са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД. Наведени са доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решението на СРС като 1 постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Твърди се, че неправилно първостепенният съд е приел, че по делото не е доказана една от кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл.31, ал.2 ЗС, а именно, че ищцата е отправила до ответницата писмена покана за заплащане на обезщетение, въпреки дадените с разпределената доказателствена тежест указания в този смисъл. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е взел предвид обстоятелството, че в подадената от ищцата и други съсобственици искова молба, с която е предявен иск за делба срещу ответницата и е било образувано гр.дело №1077/2012г. по описа на РС – гр.Разлог, е обективирана изрична покана към И. П. А. за заплащане за обезщетение по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС. Сочи се, че въпреки обстоятелството, че И. П. А. е получила препис от исковата молба, по която е образувано по гр.дело №1077/2012г. по описа на РС гр.Разлог, същата не е заплатила дължимото обезщетение за ползване за притежаваната от П. С. Р. 1/4 ид. част от процесния недвижим имот освен за периода от 14.09.2015г. до 08.12.2016г., тъй като в делбеното производство е била уважена претенция по чл.344, ал.2 ГПК. Излага се още, че първостепенният съд не се е съобразил с факта, че трайно установената съдебна практика приема, че след като веднъж е било отправено писмено поискване по чл.31, ал.2 ЗС от лишения от ползването съсобственик до ползващия съсобственик за заплащане на обезщетение за ползата, от която е лишен, то поканата действа занапред без ограничение във времето до настъпването на правопогасяващ факт. Твърди се, че в хода на производството при доказателствена тежест за ищцата са доказани всички предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.31, ал.2 ЗС, а именно: че през исковия период ответницата е ползвала процесния съсобствен между страните имот, съответно е препятствала ползването на имота от другия съсобственик, т.е. лишила е ищцата от правото да ползва съсобствения имот съобразно притежаваната от нея ид.ч. от правото на собственост, както и е доказан размера на претендираното обезщетение. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД като основателни и доказани. Претендира присъждане на разноски, сторени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - И. П. А., с ЕГН **********, не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна жалба.

Предявени са от П. С. Р., с ЕГН **********, срещу И. П. А., с ЕГН **********, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

2

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, но при постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че в хода на производството не са доказани всички кумулативни предпоставки, обуславящи основателността на претендираното от ищцата обезщетение за лишаване от право на ползване досежно съсобствения между страните процесен имот, а именно по делото е останал недоказан факта за отправена до ответницата писмена покана за заплащане на обезщетение. При липса на такава покана, ползващият не дължи обезщетение, дори и при установяване, че си служи с общата вещ и лишава съсобствениците от правото да я използват. По тези съображения е прието от СРС, че по делото са останали недоказани правопораждащите юридически факти за възникване на субективното право на ищцата, предвидено в материалноправната норма на чл.31, ал.2 ЗС, да претендира от ответницата заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствения между страните недвижим имот, което е основание за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, съответно и на акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Настоящият въззивен състав счита, че така изложените правни аргументи от първостепенния съд са незаконосъобразни, обосновани са в пълно противоречие на събраните по делото доказателства и при неправилно прилагане на материалния закон и при несъобразяване и незачитане на трайно установената съдебна практика. Изложените във въззивната жалба доводи са основателни, поради следните съображения:

По иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС:

Съгласно чл.31, ал.1 ЗС, всеки от съсобствениците може да си служи изцяло с общата вещ по предназначението й и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване - ал.2 на същата разпорездба. За да се ангажира отговорността на съсобственик по тази разпоредба, е необходимо да се установи: 1. че вещта е съсобствена с ответника; 2. че се ползва от съсобственик за лични нужди; 3. че неползващият съсобственик е поискал писмено обезщетение за ползите, от които е лишен; 4. ползите, които е пропуснал след поканата, които обикновено се определят в размер на дължимия пазарен наем за съответната идеална част. Тъй като се касае за правопораждащи факти, ищецът е този, който носи тежестта за доказването им - чл.154, ал.1 ГПК.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №7/02.11.2012г. по тълк.д. №7/2012г. на ОСГК на ВКС, "лично ползване" по смисъла 3 на чл.31 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа); ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

Разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. За да се освободи от отговорност, ползващият съсобственик следва да докаже, че е предложил на неползващия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и му е осигурил възможността реално да упражнява това свое право (в този смисъл е решение №269/18.10.2013г. по гр.дело №1282/2012г. по описа на ІV Г.О., Г.К., ВКС, определение №594 от 30.11.2018г. по гр.дело №1403/2018г. по описа на ІІ Г.О., Г.К., ВКС и др.).

В конкретния случай въззивният съд намира, че противно на изложеното в мотивите на обжалваното решение в хода на съдебното производство при доказателствена тежест за въззивника-ищца са доказани при условията на пълно и главно доказване всички кумулативни предпоставки на нормата на чл.31, ал.2 ЗС. В разглежданата хипотеза не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства – влязло в сила решение №207 от 17.01.2014г., постановено по гр.дело №1077/2012г. по описа на РС-гр.Разлог, се установява, че през исковия период 09.12.2016г. - 09.12.2020г. процесният недвижим имот е съсобствен между страните по делото, при квоти – ищцата - П. С. Р. притежаваща 1/4 идеална част, ответницата - И.

П. А. притежаваща 1 /2 , както и други лица, неучастващи по делото притежават останалите идеална част. Съсобствеността се определя като правно състояние на едновременно съществуване на множество взаимно свързани права на собственост на няколко лица върху една и съща вещ. Това състояние може да бъде прекратено при искане на някой от съсобствениците чрез доброволна или съдебна делба. В случая от анализа на събраните по делото доказателства се установява, че с влязло в сила решение №4864 от 21.10.2015г., постановено по гр.дело №1077/2012г. по описа на РСгр.Разлог, е изнесен на публична продан процесния съсобствен между страните недвижим имот, след което съсобствеността досежно имота е прекратена с постановление за възлагане на делбения недвижим имот на купувача по публична продан на 08.10.2021г. по изпълнително дело №39/2017г. по описа на ЧСИ Борис Велинов. До влизане в сила на постановлението за възлагане обаче съсобствеността е съществувала, поради което съгласно чл.31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им.