Решение № 54 от 31.01.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 54 гр. София, 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Т. Генева

Членове:

Георги Ст. Мулешков

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Георги Ст. Мулешков Въззивно гражданско дело № 20231800500065 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 260014 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 200 / 2020 г.

Ихтиманският районен съд е признал за установено на основание чл.

422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че С. Б. С. и К. В. С. дължат на С.

Б. К. сумата от 13 733 лв., представляваща главница по договор за заем от 17.10.2013 г., ведно със законната лихва от 12.07.2016 г. до окончателното изплащане, за които вземания по ч. гр. д. № 493 / 2016 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 21 000 лв., предявен като частичен от вземане в размер на 45 000 лв.

Районният съд е осъдил ответниците да заплатят на ищеца разноски от 264,85 лв., определени по компенсация.

С определение от 18.11.2022 г. съдът е изменил на основание чл.

1

248 ГПК решението си в частта за разноските, като е отменил акта си досежно разноските и вместо това е осъдил поотделно всеки от ответниците да заплати на ищеца разноски от 115,13 лв., определени по компенсация. По този начин съдът е намалил задължението на ответниците от общо 264,85 лв. на 230,26 лв.

Срещу осъдителната част на решението с доводи за неправилност и за частична недопустимост е подадена въззивна жалба от двамата ответници. Твърдят, че районният съд е направил погрешна оценка доказателствения материал с произтичащо от това погрешно определяне размера на погасените задължения. Твърдят, че претенциите на ищеца не следва да надвишават 163 лв. и то в случай, че вземането му е 45 000 лв., а не 21 000 лв., какъвто е размерът на предявения частичен иск. Освен това оспорват допустимостта на решението в частта за законната лихва с довод, че такъв иск не е бил предявяван.

Ответниците са подали и частна жалба срещу определението от 18.11.2022 г. по чл. 248 ГПК, като го намират за неправилно.

С отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна оспорва жалбата. Отговор на частната жалба не е бил подаван.

Софийският окръжен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. С нея се обжалва валидно и допустимо решение на първоинстанционен съд.

Решението е правилно.

След задълбочен анализ на ангажираните по делото доказателства районният съд е достигнал до обоснования извод за дължимост на претендираните суми. Ето защо и на основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като на основание чл. 269, изр. 2 ГПК и с 2 оглед конкретните доводи във въззивната жалба ще отбележи и следното:

Твърденията на ищеца са били, че е дал в заем на ответниците сумата от 55 000 лв., като те са погасили 10 000 лв. от тях. Предявил е частичен иск за 21 000 лв. като част от непогасения остатък от 45 000 лв. По делото няма писмени доказателства за реалното предаване на сумата от 55 000 лв. Пред орган на полицията ответниците са признали писмено и извънсъдебно, че са получили от ищеца 38 500 лв., като точните им изявления са за получаване на 30% по-малко от сумата от 55 000 лв., посочена в писмен договор от 17.10.2013 г.

Следователно договорът за заем се доказва по размер за сумата от 38 500 лв. и на тази база следва да се прецени основателността на предявения иск с оглед доказателствата за извършените от ответниците плащания.

По договора от 17.10.2013 г. страните са постигнали съгласие, че след реалното предаване на заемната сума погасяванията ще се извършват от ответниците по няколко банкови сметки на ищеца. Били са договорени и схемите на плащане. От неоспорената от страните съдебносчетоводна експертиза е видно, че двамата ответници се платили общо 23 017 лв., като вещото лице е ползвало документи, предоставени от банките, за движението по сметките на заемодателя К.. При изготвяне на експертизата вещото лице не е разполагало с документи за извършените плащания по сметката в „Алфа Банк“.

Счетоводните документи от „Алфа Банк“ са постъпили допълнително, като районният съд е изчислил, че погасяванията, извършени от ответниците, възлизат на 1750 лв. Въз основа на представените писмени доказателства от посочената банка въззивната инстанция изчислява общия размер на погасяванията на 1530 лв., но поради липса на съответна въззивна жалба от страна на ищеца положението на жалбоподателите не може да бъде влошавано. Ето защо настоящият съд приема за доказано, че заемателите са погасили общо 24 767 лв., 3 както е приел районният съд. Така остатъчният им дълг възлиза на 13 733 лв. До този размер е доказан предявният частичен иск.

Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че длъжниците са заплатили по сметките на кредитора и други суми, но в платежните документи било посочено името на заемодателя С. К. като вносител, вместо да бъдат посочени техните имена. По делото няма доказателства за тези твърдения. Няма и признания от страна на ищеца. Неприемлива е хипотезата банковите служители да са допуснали нарушение на правилата при осъществяване на банковата дейност и да са отразили в платежните нареждания името на ищеца вместо името на лицето, което действително внася съответната сума.

Видно е от доказателствата по делото, че при извършените плащания от двамата ответници техните имена са били надлежно отразени, като те са заплатили и дължимите към съответната банка такси (комисионни) за извъшените вноски на каса по чужда банкова сметка.

Неоснователен е и доводът, че решението е недопустимо в частта за законната лихва. Тя е била поискана още със заявлението по чл. 410 ГПК и е била присъдена със заповедта за изпълнение. Вярно е, че такова искане не е било направено с исковата молба по чл. 422 ГПК, но това е било сторено по-късно в хода на производството. Искането е допустимо, тъй като се касае за прибавяне на изтекли лихви, а не за последващо обективно кумулативно съединяване на искове.

Изводът е, че решението на районния съд следва да бъде потвърдено.

Неправилно е обаче определението по чл. 248 ГПК. Спорът пред въззивната инстанция е дали районният съд е имал основание да редуцира разноските на ответниците за адвокатско възнаграждение с оглед направено от ищеца възражение за прекомерност. Тъй като въззивният съд не е ограничен до доводите в жалбата, той следва да извърши служебна проверка на всички правнорелевантни факти и да прецени доказателствата (ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ВКС, 4

ОСГТК).

Със списъка по чл. 80 ГПК, представен пред районния съд, ответниците са претендирали разноски за адвокат в размер на 2 600 лв. Други разноски те не са търсили. Представили са обаче доказателства за плащане на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 05.10.2020 г. (л. 30) и на 1300 лв. по договор от 08.12.2021 г. (л. 314), или общо на 2500 лв. Главното вземане от 21 000 лв. не е било предявено срещу тях при условията на солидарност.

Такова твърдение в исковата молба няма, а и не е било правено искане за солидарното осъждане на ответниците. Пасивна солидарност между тях не произтича нито от закон, нито от договора за паричен заем от 17.10.2013 г. Следователно претенцията за 21 000 лв. е била предявена срещу ответниците разделно – по 10 500 лв. срещу всеки от тях. Платеният адвокатски хонорар също следва да бъде разделен поравно между тях, тоест по 1250 лв. При сключване на договорите за правна защита и съдействие минималното адвокатско възнаграждение при иск от 10 500 лв. е възлизало на 845 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. (в редакцията преди измененията от ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г.) Към тази сума следва да бъдат прибавени още 100 лв. на основание чл. 7, ал. 9 от наредбата, тъй като адвокатът е участвал в три общо пет съдебни заседания пред районния съд. Така спрямо минимума от 945 лв. договореното и платено възнаграждение от 1250 лв. в никакъв случай не обуславя прекомерност. Тук следва да бъде отчетена и реално извършената от адвоката работа в хода на цялото първоинстанционно исково производство.

Следователно при осъществена защита по иск с цена 10 500 лв., който е бил отхвърлен за 3633,50 лв., ищецът дължи поотделно на всеки от ответниците разноски от 432,56 лв.

От своя страна в хода на устните състезания пред първата инстанция ищецът е претендирал единствено разноски за държавна такса. Тя възлиза на 840 лв. (по 340 лв. за заповедното и за исковото 5 производство). Искане за други разноски не е било правено от ищеца пред съда по установителния иск. Съразмерно на уважената част от исковете, предявени общо за 21 000 лв., ответниците му дължат общо разноски от 549,32 лв. или по 274,66 лв. всеки от тях.

Между вземанията за разноски, които страните взаимно си дължат, може да бъде извършено прихващане на основание чл. 104, ал.

2 ЗЗД. Като краен резултат ищецът ще дължи на всеки от ответниците по 157,90 лв.

Ето защо определението по чл. 248 ГПК на районния съд подлежи на отмяна. Първонистанционното решение следва да бъде изменено в частта за разноските от въззивния съд.

С оглед изхода на делото по въззивната жалба жалбоподателите нямат право на разноски за въззивната инстанция.

Въззиваемият не претендира разноски.

По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1 и чл.

278 ГПК Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260014 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 200 / 2020 г. на Ихтиманския районен съд В ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал.

1 ЗЗД, че С. Б. С. и К. В. С. дължат на С. Б. К. сумата от 13 733 лв., представляваща главница по договор за заем от 17.10.2013 г., ведно със законната лихва от 12.07.2016 г. до окончателното изплащане, за които вземания по ч. гр. д. № 493 / 2016 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

ОТМЕНЯ Определение от 18.11.2022 г. по гр. д. № 200 / 2020 г. на Ихтиманския районен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ изцяло В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ Решение №

6

260014 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 200 / 2020 г. на Ихтиманския районен съд, като ОСЪЖДА ищеца С. Б. К. с ЕГН ********** да заплати поотделно и по компенсация на всеки от ответниците С. Б. С. с ЕГН ********** и К. В. С. с ЕГН ********** разноски от по 157,90 лв. за първоинстанционното и за заповедното производство.

В частта, с кото искът е бил частично отхвърлен, решението на районния съд не е било обжалвано и е влязло в сила.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

7