Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 9473 от 29.04.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно гражданско дело 3989/2026
Вид
Определение № 9473
Подписан
29.04.2026
В сила
29.04.2026
Състав
Емилия Александрова, Катя Хасъмска, Таня Кандилова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 9473 гр. София, 29.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Л, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно частно гражданско дело № 20261100503989 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК във вр. с чл. 244 ал.1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 63487/26.02.2026 г. по описа на Софийски районен съд, регистрирана в Софийски градски съд с вх. № 51442/16.04.2026 г., подадена от „Софтуер Груп БГ“ АД, ЕИК 204370440, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115-Н, ет. 3, представлявано от изпълнителния директор К.И.Р., чрез адв. А. М. С., срещу Определение № 5648/09.02.2026 г., постановено по гр. д. № 51132/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 160 състав, в частта, с която е допуснато предварително изпълнение на Решение № 2013/03.02.2026 г, постановено по гр. д. № 51132/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 160 състав, относно сумата от 485,73 евро /950 лв./, представляваща равностойността на непредоставени ваучери за храна за периода 01.03.2024 г. - 31.10.2025 г., присъдена на основание чл. 269, ал. 2 КТ, в полза на ищеца М.З.Ш..

В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение в посочената част. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 242, ал. 1 ГПК по отношение на присъдената сума за ваучери за храна. Според частния жалбоподател предварително изпълнение се допуска само за съдебни решения, с които се присъждат издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа, като посочената разпоредба съдържа изчерпателно изброяване и не следва да се прилага разширително. Твърди се, че вземането за равностойност на непредоставени ваучери за храна няма характер на 1 трудово възнаграждение, нито на обезщетение за работа, а представлява социалнобитова придобивка, поради което не попада в приложното поле на чл. 242, ал. 1 ГПК.

В жалбата се излагат подробни съображения, че ваучерите за храна представляват социална придобивка по смисъла на чл. 294 КТ. Посочва се, че ваучерите имат предназначение да удовлетворяват социално-битови потребности на работниците и служителите и не следва да се третират като част от основното или допълнително трудово възнаграждение.Моли за отмяна на Определение № 5648/09.02.2026 г. в частта, с която е допуснато предварително изпълнение за сумата от 485,73 евро /950 лв./, както и обезсилване на издадения изпълнителен лист в тази част.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – М.З.Ш., с който частната жалба се оспорва като неоснователна. В отговора се поддържа, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, тъй като процесното вземане за равностойност на непредоставени ваучери за храна има възнаградителен характер и е свързано с положен труд. Излага се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че макар ваучерите за храна по принцип да могат да имат характер на социално-битова придобивка, в конкретното правоотношение работодателят сам им е придал характер на компенсаторен елемент към трудовото възнаграждение. Позовава на представената по делото служебна електронна кореспонденция, съдържаща волеизявление на работодателя, че във връзка с възстановяване на заплатите до предходните им нива на служителите ще бъдат предоставяни електронни ваучери за храна на стойност 50 лв. месечно. Посочва се още, че с последващ имейл от 13.03.2026 г. работодателят е уведомил служителите, че преустановява начисляването на ваучери за храна към заплатите, считано от 01.04.2026 г., като сумата от 26 евро нето ще бъде добавена към нетните възнаграждения. Според ответника именно това поведение на работодателя показва, че ваучерите са били третирани не като самостоятелна социална придобивка, а като част от системата на трудовото възнаграждение, съответно като специфична добавка към трудовото възнаграждение. В отговора се поддържа още, че липсват доказателства за вътрешен акт на работодателя по чл. 293–294 КТ, с който ваучерите да са въведени като социална придобивка, предоставяна по реда на социално-битовото и културното обслужване. Навеждат се съображения, че цитираното от частния жалбоподател решение на ВКС касае различна фактическа хипотеза и не е относимо към настоящия спор, тъй като тук въпросът не е общият режим на ваучерите за храна, а конкретният начин, по който работодателят ги е договорил, предоставял и впоследствие трансформирал в парична сума. Иска се частната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и се запозна с доказателствата по делото, приема за установено следното:

2

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срок, от лице, легитимирано да обжалва, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Пред Софийския районен съд е било образувано гр. д. № 51132/2025 г. по описа на СРС, 160 състав, по искова молба, подадена от М.З.Ш. срещу „Софтуер Груп БГ“ АД. Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 269, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

С Решение № 2013/03.02.2026 г., постановено по гр. д. № 51132/2025 г. по описа на СРС, 160 състав, първоинстанционният съд е осъдил „Софтуер Груп БГ“ АД, ЕИК 204370440, да заплати на М.З.Ш. следните суми: сумата от 21 596,91 евро /42 239,89 лв./, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.07.2024 г. – 31.10.2025 г.; сумата от 1718,32 евро /3360,74 лв./, представляваща обезщетение по чл.

221, ал. 1 КТ за един месец - срок на предизвестието; сумата от 1270,05 евро /2484 лв./, представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск от 17 дни; сумата от 485,73 евро /950 лв./, представляваща равностойността на непредоставени от работодателя ваучери за храна за периода 01.03.2024 г. - 31.10.2025 г.; както и обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като искът за лихва е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер. В мотивите на решението първоинстанционният съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 522/29.03.2021 г., по което ищецът е заемал длъжността „програмист софтуерни приложения“. Прието е още, че трудовото правоотношение е прекратено на 04.11.2025 г. на основание чл. 327, ал. 1, т.

2 КТ поради неизплащане на трудово възнаграждение от страна на работодателя. По отношение на претенцията за ваучери за храна първоинстанционният съд е приел, че ответното дружество признава дължимостта на претендираните ваучери за храна за периода от м. април 2024 г. до м. октомври 2025 г., включително техния размер, но поддържа, че същите представляват средство за задоволяване на социално-битовите потребности на служителите по смисъла на чл. 294, т. 7 КТ и следва да се изплащат в натура, като не съществува механизъм за изплащане на паричния им еквивалент. СРС е намерил това възражение за неоснователно, като е приел, че вредата, произтичаща от неполучените ваучери за безплатна храна, представлява специфична добавка към трудовото възнаграждение и се дължи на основание чл. 269, ал. 2 КТ.

Първоинстанционният съд е разграничил процесните ваучери от безплатната храна по чл. 285 КТ, която е предвидена във връзка със специфичен характер на работата и организацията на труда и се осигурява в натура.

С молба вх. № 38496/06.02.2026 г., подадена от ищеца М.З.Ш., е направено искане с правно основание чл. 242, ал. 1 ГПК - за допускане на предварително изпълнение на Решение № 2013/03.02.2026 г., както и искане за издаване на 3 изпълнителен лист за присъдените в негова полза суми.

С обжалваното Определение № 5648/09.02.2026 г. Софийският районен съд е допуснал предварително изпълнение на Решение № 2013/03.02.2026 г. в частта, с която „Софтуер Груп БГ“ АД е осъдено да заплати на М.З.Ш. суми на основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 269, ал. 2 КТ, а именно: сумата от 21 596,91 евро /42 239,89 лв./, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.07.2024 г. – 31.10.2025 г.; сумата от 1718,32 евро /3360,74 лв./, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ; сумата от 1270,05 евро /2484 лв./, представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ; и сумата от 485,73 евро /950 лв./, представляваща равностойността на непредоставени от работодателя ваучери за храна за периода 01.03.2024 г. – 31.10.2025 г. Със същото определение е разпоредено издаването на изпълнителен лист за посочените суми. В останалата част молбата за допускане на предварително изпълнение и за издаване на изпълнителен лист е оставена без уважение.

За да постанови определението си, първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл. 242, ал. 1 ГПК съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа.

Изложил е съображения, че присъдените суми по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл.

224, ал. 1 КТ и чл. 269, ал. 2 КТ попадат в приложното поле на посочената разпоредба, доколкото са свързани с трудовото правоотношение и имат характер на възнаграждение или обезщетение за работа.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционният съд.

Предмет на въззивната проверка е единствено правилността на Определение № 5648/09.02.2026 г. в частта, с която е допуснато предварително изпълнение на Решение № 2013/03.02.2026 г. относно присъдената сума от 485,73 евро /950 лв./, представляваща равностойността на непредоставени ваучери за храна.

Съгласно чл. 242, ал. 1 ГПК съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа.

Спорът между страните се свежда до това дали присъдената равностойност на непредоставените ваучери за храна има характер на социално-битова придобивка по чл. 294 КТ, както поддържа частният жалбоподател, или представлява вземане с възнаградителен характер, съответно специфична добавка към трудовото възнаграждение по смисъла на чл. 269, ал. 2 КТ, както е приел първоинстанционният съд.

Настоящият въззивен състав споделя извода на Софийския районен съд, че в конкретния случай процесното вземане попада в приложното поле на чл. 242, ал. 1 ГПК.

4

На първо място, не може да се приеме че всяко вземане за ваучери за храна, само поради използваното наименование „ваучери“, винаги и безусловно има характер на социална придобивка по чл. 294 КТ. Правната квалификация на едно вземане не се определя единствено от неговото наименование, а от съдържанието на конкретното правоотношение, основанието за предоставянето му, връзката му с положения труд, начина на уговаряне и поведението на страните при изпълнението му.

Социално-битовите придобивки по чл. 294 КТ поначало имат за цел задоволяване на социално-битови и културни потребности на работниците и служителите. Те предполагат наличие на съответна уредба или решение на работодателя/компетентен орган за предоставянето им като социална придобивка, отделно от системата на трудовото възнаграждение. В конкретния случай обаче по делото не се установява процесните ваучери да са били въведени именно като социална придобивка по реда на чл. 293–294 КТ, нито да са били предоставяни въз основа на вътрешен акт, уреждащ социално-битовото и културното обслужване на работниците и служителите. Напротив, събраните по делото доказателства сочат, че процесните ваучери са били свързани с размера на нетното възнаграждение на служителите и са били използвани като компенсаторен механизъм във връзка с трудовия доход.

Съществено значение има представената по делото електронна кореспонденция от работодателя, от която се установява, че предоставянето на ваучери за храна е било обвързано с възстановяване на заплатите до определени нива и с компенсиране на отражението върху нетните възнаграждения на служителите. Това обстоятелство сочи, че работодателят не е въвел ваучерите като самостоятелна социална придобивка, откъсната от трудовото възнаграждение, а като елемент, предназначен да компенсира трудовия доход на работниците и служителите. Особено показателен е и представеният имейл от 13.03.2026 г., изпратен от служител на „Софтуер Груп БГ“ АД, в който изрично е посочено, че ръководството е взело решение да преустанови начисляването на ваучери за храна към заплатите, считано от 01.04.2026 г., като сумата от 26 евро нето ще бъде добавена към нетните възнаграждения на служителите. Това волеизявление на работодателя е от съществено значение, тъй като разкрива начина, по който самият работодател е третирал процесните ваучери - като икономически еквивалент на част от нетното възнаграждение, който може да бъде трансформиран в парична сума и добавен към заплатата.Този извод не се разколебава от обстоятелството, че ваучерите за храна поначало могат да бъдат предоставяни и като социална придобивка. В настоящия случай релевантен е не абстрактният правен режим на ваучерите за храна, а конкретното им основание и функция в отношенията между страните. Когато работодателят сам ги въвежда и администрира като компенсаторен елемент към възнаграждението, а впоследствие ги заменя с парична сума, добавяна 5 към нетните възнаграждения, то същите не могат да бъдат третирани като напълно самостоятелна социално-битова придобивка, извън системата на трудовото възнаграждение.В този смисъл първоинстанционният съд правилно е приел, че процесната сума представлява специфична добавка към трудовото възнаграждение по чл. 269, ал. 2 КТ. Разпоредбата на чл. 269, ал. 2 КТ допуска трудовото възнаграждение да се предоставя и в натура, когато това е уговорено между страните или произтича от характера на правоотношението, като в случая именно работодателят е обвързал предоставянето на ваучерите с трудовия доход на служителите. Следователно присъдената парична равностойност на непредоставените ваучери има възнаградителен характер и е пряко свързана с положения труд.