Определение № 389 от 10.04.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 389 гр. Б., 09.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Вера Коева

Милена Каменова като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно гражданско дело № 20231200500958 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.248 ГПК.

Образувано е по молба с вх.№ 880/22.01.2024г. от М. Н. Н., чрез пълномощник, с която се иска изменение на решение № 692/21.12.2023г., постановено по в.гр.д.№ 958/2023г. по описа на ОС Б., в частта за разноските.

Твърди се в молбата, че с решението въззивния съд е отменил първонистанционното решение за сумата над 6 000 лв. до присъдения размер от 8 000 лв. и в частта з разноските над 377,73 лв. Счита се за неправилно изложеното в мотивите, че поради неоснователност на оспорването от въззивника Н. на тази страна пред настоящата инстанция не се следват разноски, като се сочи, че страната има и качеството на въззиваем по подадена от насрещната страна въззивна жалба, по която също така е подаден отговор. Според представения договор за осъществяване на процесуално представителство, защита и съдействие, общият размер на договореното възнаграждение, възлиза на 2330,00 лева, което се твърди, че е дължимо, както за изготвяне и депозиране на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, така също и за изготвянето на отговор на въззивна жалба, депозирана от ответната страна срещу първоинстанционното решение и за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция. Твърди се, че договореното възнаграждение е 1 изплатено изцяло и в брой при подписване на договора.

Жалбоподателят се позовава на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която минималното адвокатско възнаграждение за изготвяне на искова молба и писмен отговор по искова молба, на въззивна жалба и отговор по въззивна жалба.... възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 400 лв., а съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от горецитираната цитираната наредба - за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с материален интерес от 10 000,00 лева до 25 000,00 лева, дължимото се възнаграждение е 1300 лв. плюс 9 % за горницата над 10 000,00 /десет хиляди/ лева. Или в случая според материалния интерес на жалбоподателя се дължи възнаграждение за изготвяне на въззивна жалба, като съобразно правилата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото се възнаграждение за изготвяне на отговор по депозираната от ответната страна въззивна жалба възлиза на 1325,25 лв.

На следващо място се оспорва решението в частта на присъдените разноски за първоинстанционното производство. Жалбоподателят отново се позовава на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и на съдебната практика, според която заплатеното от страната възнаграждение за адвокат се определя дали е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като съдът, при направено възражение от насрещната страна в срок, може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 от ЗАдв.

Поддържа се, че от значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, по отделно, а не в сбор, като за защита на различни интереси , на основание чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се дължи отделно адвокатско възнаграждение по всеки иск поотделно съобразно материалния интерес по всеки иск поотделно, а не в сбор. Ето защо се иска присъждане и на дължимо възнаграждение по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 400,00 лв.

2

При поддържане на възражения в горната насока се иска присъждане на дължимото възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивната жалба пред настоящата съдебна инстанция в размер на 1325,25 лева, определена по правилата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 377,73 лева, съобразно уважената част от иска за неимуществени вреди, както и сумата от 400,00 лева, по уважения иск за имуществени вреди, определен съобразно правилата на чл. 2, ал. 5 от посочената Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Препис от молбата по чл.248 ГПК е връчена на насрещната страна, която в срока по чл.248, ал.2 ГПК не е подала отговор.

Молбата по чл.248 ГПК е процесуално допустима - подадена е от страна по делото, в срока за обжалване на решението и при представен от тази страна списък по чл.80 ГПК.

По същество:

При приключване на делото на всяка страна, която е направила и поискала разноски, й се дължат такива съобразно с уважената, респ.с отхвърлената част от предявените искове. Дължат се само тези разноски, които са реално направени от страната и до приключване на устните състезания са представени доказателства за основанието и размера им.

В случая молителят иска присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение, дължимо за изготвяне на отговора по въззивната жалба, съобразно уважения размер от 1325,25 лв., сумата от 377,73 лв. адвокатско възнаграждение, дължимо пред въззивния съд върху уважения размер от съобразно уважената част от иска за неимуществени вреди и още 400 лв. по иска за имуществени вреди , съобразно минималните размери по Наредба № 1 от 0.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Изцяло искането за допълване на решението, в частта за разноските се обосновава от молителя с приложимостта на разпоредбите на цитираната наредба и по – специално, претендира се адвокатско възнаграждение в минималните размери според наредбата, съобразно с уважената част от исковете му, както и поотделно за всяка от претенциите за имуществени и неимуществени вреди.

3

Съгласно чл.36, ал.2 от ЗАдв размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован.

В Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла.

Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.” В Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C ‑427/16 и C‑428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи 4 конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.

С Решение на съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С – 438/22 по преюдициално запитване от СРС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Постановено е, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Също така е прието, че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за съдилищата, на основание чл.633 ГПК.В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с цитираната практика на СЕС, която има 5 превес над националната такава, като на ищеца бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение и при присъждане на дължимите размери не е обвързан от установеното в наредбата, на която молителят се позовава, както по отношение на минимални размери, така и за дължимост на възнаграждение по всеки от исковете поотделно.

С оглед на горното не е налице основание за изменение на решението, в частта за разноските с присъждане на допълнителни такива, направени пред първата инстанция . От въззивния съд са присъдени направените пред районния съд разноски, съобразно фактическата и правна сложност на делото, уважения размер и направените реално разноски. В конкретния случай, предявените искове за имуществени и неимуществени вреди се основават на един и същ правопораждащ факт и в този смисъл свършена от пълномощника работа по двата иска е една и съща. Става дума за ангажиране на едни и същи доказателства, извършване на идентични правни действия, упражняване на едни и същи процесуални права, приключване на делото при събиране на гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели и изслушване на една експертиза, при липса на други фактически и правни усложнения по делото и при упражняване на класически институти, както на материалното, така и на процесуалното право.