Решение № 5321 от 20.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5321 гр. София, 20.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Мария Г. Шейтанова Воденичарова Въззивно гражданско дело № 20221100510615 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 8027/13.07.2022 г. по гр.д .№ 38 436/2021 г. по описа на СРС, 175 с-в, е признато за установено по предявените от „П.К.Б.“ ЕООД против К. В. Г. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 753,98 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № ********** от 11.10.2018 г., ведно със законната лихва от предявяването на заявлението по чл. 140 ГПК – 14.07.2020 г., до окончателното й заплащане, както и сумата от 6,76 лв –законна лихва върху главницата за периода 02.01.2020 г. до 12.3.2020 г. , за които вземания е издадена заповед за изпълнение от 23.07.2020 г. по ч.гр.д. № 30 383/2020 г. на СРС, 175 състав. С решението са отхвърлени исковете по чл. 422, ал.1 ГПК за главница за сумата за горницата над 2 753,98 лв. до пълния предявен размер от 4 572,97 лв., за законна лихва за горницата над 6,76 лв. до пълния предявен размер от 349,11 лв. и за периода 16.08.2019 г. – 01.01.2020 г., както и предявеният установителен иск за сумата от 824,03 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 01.03.2019 г. до 16.08.2019 г. – изцяло.

Предявен е и осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал.

1 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3 869,80 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги п о договор за потребителски кредит № ********** от 11.10.2018 г. Този иск също е отхвърлен като неоснователен с решението.

Подадена е въззивна жалба от 27.07.2022 г. от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД против 1 решението в частта, с която са отхвърлени исковете за главница за сумата над 2 753,98 лв. до сумата от 3 550,57 лв., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло установителният иск за сумата от 824,03 лева - договорно възнаграждение за периода от 01.03.2019 г. до 16.08.2019 г.

Излага във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че уговорената възнаградителна лихва от 41,17 процента по договора е нищожна поради противоречие с морала и добрите нрави. Позовава се на договорната свобода и обстоятелството, че длъжникът е бил информиран за параметрите на договора, получил е стандартен европейски формуляр. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на годишния лихвен процент, а именно да не надвишава петкратно размера на законната лихва за просрочени задължения в левове. Поради дължимостта на възнаградителната лихва и платеното по нея в размер на 596,97 лв. излага, че от първоначално претендираната главница от 4 572,97 лв. следва да се приспаднат единствено: платеното по пакет допълнителни услуги от 773,96 лв, платеното по лихви за забава от 218,44 лв., платеното за такси от 30 лв. По този начин се получавала сумата от 3 550,57 лв.

По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия К. В. Г., в който е изложено становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Поддържа се, че липсва надлежно връчване на поканата, с която вземанията по кредита са обявени за изцяло и предсрочно изискуеми. Излага, че уговорената договорна лихва от 41,17 процента е недължима поради нищожност на клаузата на договора поради противоречие с морала и добрите нрави. Сочи, че правилно решаващият състав на районния съд е приел, че от заплатените по договора 2246,02 лева следва да се приспадне единствено сумата от 0,38 лв – лихви за забава, като по този начин сумата от 2 245,64 лв. правилно е отнесена към погашение на главницата по кредита.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба и отговора приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното.

Между страните не е спорно, а и се установява от двустранно подписания договор от 11.10.2018 г. , че между страните е възникнало облигационно отношение, като въззивникът и ищец е отпуснал на въззиваемия и ответник кредит в размер на 5000 лв., които са надлежно усвоени видно от преводните нареждания. Стойността на ГПР според договора е 49,89 процента. В чл. VI от договора /“Параметри“/ е уговорено, че се дължи възнаградителна лихва във фиксиран размер от 41,17 процента на годишна база.

Договорът е сключен при Общи условия, приети от кредитополучателя надлежно.

Договорът е сключен през м. 10.2018 г., т.е. при действието на ЗПК /ред. бр. 51 от 19.06.2018 г., в сила от 1.07.2018 г./ Ответникът има качеството на потребител съгл. чл. 9, ал. 3 ЗПК, а кредитодателят е юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

Както подробно е обосновано в обжалваното решение, то договорът за 2 потребителски кредит е валиден като сключен в писмена форма, на хартиен носител и съдържа реквизитите по ЗПК – в него са посочени общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план и лихвеният процент.

Според договора и погасителния план към него кредитополучателят издължава кредита на 24 равни анюитетни вноски, последната от които с падеж 01.11.2020 г.

Вноските по кредита са формирани от главница, възнаградителна лихва и компонент възнаграждение за „закупен пакет за допълнителни услуги“.

Това е така, понеже по силата на споразумение за предоставяне на допълнителен пакет услуги от същата дата като договора за кредит кредитополучателят се е задължил да заплаща суми срещу приоритетното разглеждане на искането за кредит и възможното бъдещо предоставяне на услуги от кредитодателя, а именно разсрочване на вноски, промяна на погасителния план и други. С обжалваното решение искът за сумата от 3 869,80 лева за пакет допълнителни услуги е отхвърлен по мотиви, че разпоредбата на чл. 10а ЗПК предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита (ал.

2) и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие (ал. 3). В частта относно иска за сумата от 3 869,80 лева за пакет допълнителни услуги решението не е обжалвано и влязло в сила. Следователно е установено, че възнаграждение за пакет допълнителни услуги е било недължимо и неправилно е било начислявано, вкл.като част от анюитетната вноска.

Както правилно е прието в обжалваното решение, то въпреки наличието на клауза в Общите условия, която да позволява на кредитора да обяви вземанията по кредита за изцяло и предсрочно изискуеми при неплащане на падежа на две или повече последователни вноски в пълен размер, то недоказано е останало твърдението на кредитора, че по този начин предсрочната изискуемост е настъпила на 16.08.2019 г..

Видно от покана от 22.06.2020 г. същата не е връчена на длъжника, а се е върнала като непотърсена пратка.

Така поради липсата на уведомяване вземанията по договора за кредит са станали изискуеми поради настъпване на падежа на последната вноска по погасителния план на 01.11.2020 г. в хода на производството пред първата инстанция, което обстоятелство е отчетено на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК.

Относно иска за възнаградителна лихва. Ответникът е направил своевременно възражение за нищожност на клаузата от договора на осн. чл. 26 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че размерът на лихвата е твърде обременителен за потребителя; свръхпрекомерен.

Според чл. 19, ал. 4 ЗПК /ред. ДВ бр. 35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г./, който е бил в сила към момента на сключване на договора, годишният процент на разходите, който включва и законната лихва, не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в съответната валута на кредита, определена с ПМС. Според чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита.

Стойността на ГПР съответства и онагледява разходите, които потребителят следва да 3 заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.

Така уговореният размер на възнаградителната лихва от 41,17 процента противоречи на добрите нрави. Според Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. и Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава.

Поради това уговорката за възнаградителна лихва в размер на 41,17 процента е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, клаузата за възнаградителна лихва е напълно нищожна поради накърняване на морала и добрите нрави. Същата противоречи и на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Поради това валидно задължение за плащането на възнаградителна лихва по процесния договор за кредит не е възниквало. До същите изводи е достигнал и районният съд, като правилно е отхвърлил изцяло установителния иск за сумата от 824,03 лева - договорно възнаграждение за периода от 1.3.2019 г. до 16.8.2019 г.

Видно от неоспорената справка – извлечение от 24.06.2021 г., а и в този смисъл са изявленията в самата въззивна жалба, кредитополучателят е заплатил по договора за кредит общо 2 246,40 лв. Според справката от тях само 427,03 лева са отнесени към вземанията за главница. Остатъкът от сумата от 2 246,40 лв. е отнесен /както се сочи и в исковата молба/ за погасяване на други вземания, чиято дължимост е или отречена като почиващи на нищожни клаузи, или не е установена в хода на производството.

Така погасявани са сумите за възнаграждение за допълнителния пакет, суми за възнаградителна лихва и сумата от 30 лв. – такси за извънсъдебно събиране на вземането.

Правилно решаващият състав на районния съд е приел, че след приспадане на сумата от 0,38 лв. – лихва за забава поради забавено плащане на първата вноска с падеж 01.12.2018 г. на 10.12.2018 г., оставащата заплатена сума от 2246,02 лева следва да бъде отнесена към главницата по договора за кредит. С нея се погасяват вноски № 113 с падеж от 01.12.2018 г. до 01.12.2019 г. включително и част от вноска № 14 до сумата от 38,95 лв. От месечна вноска № 14 с падеж 01.01.2020 г. остават дължими 174,34 лв. за главница. Също дължими са в цялост и вноски с падеж от 01.02.2020 г. до 01.11.2020 г. /последна вноска/. Дължимата сума по тях съгласно неоспорения погасителен план е от 2 753,98 лева, до която и искът е основателен. Правилно искът е бил отхвърлен за горницата над 2 753,98 лева до сумата от 3 550,57 лв.

Както се посочи и по-горе съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на съдебното решение с оглед заявените от страната с въззивната жалба оплаквания. Решението в обжалваната от ищеца част следва да бъде потвърдено.