Определение № 413 от 08.07.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 413 гр. Варна, 08.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иваничка Д. Славкова

Членове:

Светла В. Даскалова

Румяна П. Петрова като разгледа докладваното от Иваничка Д. Славкова Въззивно частно наказателно дело № 20263100601107 по описа за 2026 година Производството пред Варненския окръжен съд е по реда на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 306, ал. 3 от НПК. Образувано е по частна жалба на адв. Н. В. – АК Варна повереник на пострадалата М. А. Д., срещу Определение № 1110/19.06.2026 г., постановено по НОХД № 1288/2026 г. на ВРС, с което е оставено без уважение искането му по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК за възлагане в тежест на осъдената на направените от пострадалата разноски за адвокатско възнаграждение в досъдебното производство в размер на 1022,58 евро.

В жалбата се твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно.

Излагат се доводи, че след одобряване на споразумението съдът е бил длъжен да се произнесе и по направените от пострадалата разноски, доколкото в производството по глава двадесет и девета от НПК липсва процесуална възможност тя да бъде конституирана като частен обвинител или граждански ищец и по този начин своевременно да претендира тяхното присъждане.

Поддържа се, че именно производството по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК е процесуалният ред, по който тези разноски следва да бъдат възложени в тежест на осъденото лице.

Настоящият състав намира частната жалба за процесуално допустима, но разгледана по същество – за неоснователна.

Преди обсъждане на съображенията на повереника е необходимо да се отбележи, че настоящият съд не споделя извода в обстоятелствената част на атакуваното определение на районния съд относно недопустимостта на направеното искане. Молбата по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК е процесуално допустима, като подадена от лице с процесуална легитимация и е с искане за произнасяне по въпрос, уреден в чл. 306 от НПК. Това е видно и от самото определение, в което първоинстанционният съд е обсъдил доводите на 1 молителя, изложил е съображения защо претенцията не следва да бъде уважена, т.е. той се е произнесъл по съществото на искането, което не е недопустимо, а неоснователно. Тази неточност в акта на съда не обуславя неговата отмяна, защото крайният резултат е правилен.

Разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК урежда изчерпателно предпоставките, при които съдът възлага разноските по наказателното производство в тежест на осъдения, като присъждането им е само в полза на частния обвинител и гражданския ищец. Нормата е специална и не подлежи на разширително тълкуване. Настоящото наказателно производство е приключило с определение на съда по глава 29 от НПК, като е внесено в съда със споразумение, а не с друг акт/постановление, обвинителен акт/. При този ред не се допуска конституиране на частен обвинител и граждански ищец, поради което пострадалата не е и не е можела да придобие процесуално качество на страна, за която законът предвижда възможност за последващо присъждане на разноски по реда на чл. 189, ал. 3 НПК. Обстоятелството, че тя е ангажирала повереник в досъдебната фаза и е заплатила адвокатско възнаграждение, не създава самостоятелно основание този разход да се възложи като разноски в наказателното производство.

Не се споделя становището на жалбоподателя, че именно невъзможността пострадалата да бъде конституирана като страна при разглеждането на делото по реда на глава двадесет и девета НПК задължава съда да присъди разноските в тежест на осъденото лице по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК. Тази разпоредба урежда само процесуалния ред, по който съдът се произнася относно разноските, когато законът предвижда тяхното присъждане, но не създава отделно материалноправно основание за възлагане на разноски извън изрично уредените в чл. 189 НПК случаи.

С оглед изложеното правилно първоинстанционният съд е отказал да присъди претендираното адвокатско възнаграждение като разноски по наказателното производство. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че постановеният отказ не лишава пострадалата от правото да защити имуществените си интереси по друг предвиден в закона ред.

Доколкото заплатеното адвокатско възнаграждение в досъдебното производство представлява направен от нея имуществен разход, е мислимо той да се претендира като имуществена вреда по гражданскоправен ред, като наличието на предпоставките за подобна претенция подлежи на самостоятелна преценка в съответното производство. Затова и отказът за присъждането му в наказателното производство не води до лишаване на пострадалата от правна защита изобщо, какъвто е аргумента в жалбата, а само в рамките на наказателния процес, поради неприложимостта на нормата на чл. чл. 189 НПК.

С горните съображения и на основание чл. 341 ал.2 от НПК съдът 2

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1110/19.06.2026 г., постановено по НОХД № 1288/2026 г. на ВРС.

Определението не подлежи на касационна проВ..

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3