Решение № 751 от 28.09.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 751 гр. Шумен, 28.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петина Кр. Николова при участието на секретаря Мариана Любч. Митева като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело № 20263630101566 по описа за 2026 година

Предявени са два кумулативно съединени иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и предл. трето от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ГПК, чл.

10а, ал. 2 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП – за нищожност на договор за потребителски кредит, поради липса на ГПР (невключване в ГПР на определен разходи и липса на посочване кои разходи влизат в състава на ГПР), събиране на такси за услуги, за които законът забранява заплащане на такси и неравноправни клаузи.

Делото е образувано по искова молба, подадена от И. К. К. с ЕГН ********** от гр.

Шумен, със съдебен адрес: адв. М. М. от АК-Пловдив, срещу „Микро Кредит“ ЕАД с ЕИК 202073629, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 137, ет. 3, представлявано от В.М.В. и Г.А.А.. В исковата молба се твърди, че ищцата е сключила договор за кредит с ответника, по силата на който й е предоставен кредит от 400 лв. за срок от 6 месеца. По силата на този договор тя трябвало да върне главницата ведно с лихва при годишен лихвен процент – 40,47 % и ГПР – 48,90 %. Освен това сключили и договор за допълнителни услуги към процесния договор за кредит, с който ищцата се задължила да заплати възнаграждение за пакет „Комфорт“ за всеки от 6-е месеца в размер на 41,58 лв./месечно. Ищцата твърди, че клаузата, с която е уговорена тази такса е нищожна. Според нея тази клауза противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, с която законодателят е забранил да се събират такси за усвояване и управление на кредита. Счита, че уговарянето на подобна такса противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа за справедливост – води до несправедливо обогатяване на едната страна. По същата причина счита и че тази клауза е неравноправна, тъй като води до неравновесие в правата между страните. Счита още, че тази такса е следвало да бъде включена при изчисляване на размера 1 на ГПР, а това не било сторено, тъй като така би се надвишил максимално допустимия размер по ЗПК. Освен това в договора не било посочено кои разходи са включени при изчисляване на ГПР. Счита, че това е достатъчно условия за обявяване на договора за нищожен. Моли съда да присъди и сторените по делото разноски.

В съдебно заседание ищцата или нейният процесуален представител не се явяват.

Постъпило е писмено становище, с което са поискали разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Поддържат изложените в исковата молба аргументи. Молят съда да присъди и възнаграждение за адвокатска защита при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА като подробно е аргументирано защо искането им е основателно. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение платено от ответната страна.

С отговора си ответникът „Микро Кредит“ ЕАД оспорва исковете по същество.

Твърди, че ако съдът приеме, че възнаграждението за допълнителната услуга е следвало да бъде включено като част от ГПР и с това се надхвърли максимално допустимия размер, то единствената последица от това би било нищожност на клаузата в частта надхвърляща законовия максимум на ГПР, т.е. само по отношение на договора за допълнителни услуги, но не и целия договор за кредит. По посочените причини моли съда да отхвърли исковете.

В съдебно заседание ответното дружество не изпраща представител. Депозирана е молба с, която излага становище по съществото на спора, като е направил и възражение относно прекомерността на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото доказателства, установи следното от фактическа страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че на 09.10.2025 г. И. К. К. (като кредитополучател/длъжник) и „Микро кредит“ АД (като заемодател/кредитор) сключили писмен договор за заем Microcredit № 9092-00241318. С този договор страните са уговорили, че заемодателят предоставя на кредитополучателя сумата от 400 лв./ 204,52 евро в заем.

Между страните няма спор, че сумата по договора за заем била предоставена на ищцата.

Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора в срок до 6 месеца от сключването на договора, ведно с възнаградителна лихва в размер на 40,47 %. Така общо дължимата сума по кредита възлизала на 448,50 лв./ 229, 31 евро. ГПР бил изчислен на 48,90 %. Задължението следвало да бъде върнато на 6 равно месечни вноски по 74,75 лв./ 38,22 евро, всяка дължима на 8-мо число от месеца, считано от 08.11.2025 г.

На същата дата и по повод сключения договор за заем между същите страни бил сключен и договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9092-00241318. С него И.

К. К. се задължила да заплати на „Микро кредит“ АД сумата в размер на 41,58 лв./ 21,26 евро на всяко 8-мо число за 6 месеца (или общо сумата от 249,48 лв./ 127,56 евро) като цена за следните допълнително услуги предоставени от кредитора: 1. Посещения вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на „Микро кредит“ ЕАД; 3. Безплатно предоговаряне и 2 разсрочване на заема; 4. Разглеждане до минути; 5. Преференциално обслужване; 6. Право за участие в специални промоции. Така общо дължимата от ищцата месечна вноска възлизала на 116,33 лв./ 59,48 евро. Общо дължимата сума по двата договора била 697,98 лв./ 356,88 евро. По делото няма никакви данни ищцата да се е ползвала от някоя от услугите по договора за допълнителни услуги.

Между страните няма спор, че възнаграждението по Договор за допълнителни услуги „Комфорт“ не е включено при изчисляване на ГПР.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите. По тази причина по отношение на процесния договор е приложим действащият Закон за потребителския кредит, разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да направи служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи, а също и за такива противоречащи на закона или добрите нрави.

Основното възражение на ищеца срещу действителността на договора е, че възнагражденията за допълнителна услуга „Комфорт“ не са включени при изчисляване на ГПР.

В кръга на извършената проверка съдът установи наличието на клаузи, които противоречат на ЗПК и/или са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗПП.

Съдът намира, че клаузите в цитираният договор, уреждащи допълнителната услуга „Комфорт“ представлява именно такава неравноправна клауза. Тази допълнителна услуга предвижда: 1. Посещения вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на „Микро кредит“ ЕАД; 3. Безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4. Разглеждане до минути; 5. Преференциално обслужване; 6. Право за участие в специални промоции. По четвърта и пета точка няма никаква яснота относно обема на предоставената услуга.

Приоритетното разглеждане на документите предполага разглеждането им с предимство преди други лица, които не са поискали тази услуга, но тъй като никъде в Общите условия на кредитора няма яснота в какви срокове се разглеждат документите по принцип, по никакъв начин не може да се направи обективна преценка дали в действителност потребителят получава някаква услуга срещу тази сума. Не е и ясно каква информация му се предоставя предварително, за да може да вземе информирано решение дали му е необходима тази услуга – напр. колко подадени и подлежащи на разглеждане заявки за кредит има към момента и дали въобще има заявки, спрямо които ще получи приоритетно разглеждане. Във 3 останалите случаи, в действителност, потребителят не получава никаква услуга получава една бъдеща несигурна възможност. Освен това в действителност след прочит на Общите условия се установява, че тази възможност макар и „безплатна“ в същото време е „за сметка“ на длъжника. Няма никаква гаранция, че длъжникът ще се възползва от някоя от тези „възможности“, които допълнителната услуга му предоставя. Цената обаче се дължи със закупуване на допълнителната услуга, дори и да не се е възползвал от която и да е от предоставените възможности.

Всичко това не оправдава цената от 249,48 лв./ 127,56 евро – малко над половината от стойността на главницата (400 лв./204,52 евро). Това отговаря на основната дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, според която неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е такава уговорка във вреда на потребителя, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравнопоставеността в престациите е очевидна – потребителят заплаща сума в размер на над 50% равностойността на главицата по договора за заем срещу едни ефимерни, неясни и предполагаеми (възможни) услуги.

Съдът намира, че целта, на този договор за допълнителни услуги в действителност не е да даде възможност на потребителя срещу заплащане да получи някакви допълнителни услуги, предоставяни от търговеца. Целта е по незаконосъобразен заемодателят да получи възнаграждение по-голямо от законово ограниченото. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвижда, че годишния процент на разходите не може да надвишава 5 пъти законната лихва за забава (основния лихвен процент на БНБ + 10). Към датата на сключване на процесния договор ОЛП е бил 0,00, т.е. законната лихва за забава е била 10 %, а следователно ГПР не е следвало да надвишава 50 %. При уговорена договорна лихва в размер на 40,47 % по процесния договор за заем и без никакви други разходи, ГПР по този договор е в почти максималния размер, разрешен от закона – 48,90 %. Предвид констатациите на съда, че предоставяните срещу възнаграждение услуги от заемодателя са такива само на хартия и не представляват някаква реална дейност от негова страна, то съдът счита, че целта им е именно да прикрият едно по-високо възнаграждение, с което по същество се цели да се заобиколи ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По същество този договор прикрива друг разход по заема – допълнително възнаграждение на заемодателя.

С оглед на този извод съдът намира, че нищожността на договора за допълнителни услуги води до нищожност на целия договор за кредит. Съдът споделя всички изложени в исковата молба аргументи относно това, че при неправилно изчисляване на ГПР, или когато кредиторът не е посочил всички елементи, които влизат в ГПР, както и ако не е посочил ГПР в договора, то този договор би бил нищожен. В конкретния случай кредиторът не е включил разходите по допълнителни услуги при изчисляване на кредита, но целта му е била да прикрие по-голяма договорна лихва. В този смисъл и т. 1 от дело C‑714/22 на СЕС.

Прикритият разход е следвало да бъде включен в ГПР, но това не е сторено, за да се избегне надвишаването на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По тази причина съдът намира, че макар нищожната уговорка за допълнителни 4 услуги да е обективирани в отделен договор, самият договор за заем също е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочената разпоредба изрично посочва, че нарушаването на определени разпоредби от ЗПК води до нищожност на целия договор. Такова нарушение е непосочването на ГПР. Съгласно трайната практика на СЕС към тази хипотеза следва да се включи и хипотезата, когато ГПР е посочен, но не отговаря на действителния.