Решение № 335 от 26.07.2024, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 335 гр. Плевен, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ при участието на секретаря ЦВЕТОМИР ОЛ. ЦЕНКОВ като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно гражданско дело № 20244400500385 по описа за 2024 година Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.

С Решение № 258/07.03.2024 г., постановено по гр. дело № 4247/2023 г. по описа на Плевенски районен съд е осъден на основание чл.2б ал.2 вр. ал.1 от ЗОДОВ Районен съд - гр. Ловеч, представляван от М.Ш. - Адм. ръководител - Председател да заплати на В. Г. С., ЕГН **********, от с.

**************, сумата от 700,00 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушено право на решаване и произнасяне в разумен срок на възражение с вх. № 262322/28.05.2021 г. за прогласяване нищожност на съдебно решение по допускане на делба, депозирано по гр.д. № 2173/2018 г. на РС - Ловеч и неотделянето му в самостоятелно производство, ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ - 06.03.2023 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 5100,00 лв. е отхвърлен иска, като неоснователен и недоказан.

Със същото решение, Плевенски районен съд е отхвърлил предявеният от В. Г. С., ЕГН **********, от с. ************** против Районен съд - гр.

Ловеч, представлявано от М.Ш. - Адм. ръководител - Председател иск с 1 правно основание чл.2б ал.2 вр. ал.1 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от общо 5439,28 лв., съставляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на забавяне на производството по гр.д. № 2173/2018 г. на РС - Ловеч, съставляваща направени разноски: сумата от 897,23 лв. - за заплатени такси, сумата от 320,00 лв. - за експертизи, сумата от 4 222,05 лв. – за юридически услуги, като неоснователен.

Осъдил е на основание чл.77 от ГПК Районен съд - гр. Ловеч, представлявано от М.Ш. - Адм. ръководител - Председател да заплати по сметка на ПлРС сумата от 10,00 лв. – държавна такса.

Оставил е без уважение искането на ищеца по чл.92а от ГПК за налагане на глоба на представителя на Районна прокуратура - Плевен, като неоснователно.

Решението е постановено с участието на Районна прокуратура - Плевен, като контролираща страна.

Постъпила е въззивна жалба от Районен съд – Ловеч, представляван от Председателя М.Ш. срещу постановеното решение от ПлРС в осъдителната му част, в която се изразява становище, че оспореният съдебен акт е неправилен, като при постановяването му Районен съд - Плевен не е взел предвид всички релевантни факти по делото, вкл. тези настъпили в хода на производството, което е довело до формирането на неправилен извод за осъществено деяние, изразяващо се в разглеждане на производството в неразумен срок, което е основание за ангажиране на отговорността на Държавата за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди.

Според въззивника, като е приел, че не следва да коментира действията на Районен съд - Ловеч след отделяне претенцията на В. Г. С. за прогласяване нищожност на решение за разглеждане в самостоятелно производство в рамките на образуваното гр. д. № 352/2023 г., стеснявайки фактическата рамка на спора, разглеждайки поведението на страните и органа по решаване само в рамките на делбеното производството, но не и в образуваното впоследствие по искането за нищожност, съдът е достигнал до неправилен извод за нарушено право на разглеждане на дело в разумен срок. Въззивникът счита, че причина за „забавянето“ е поведението на В. С., който е заявявал оспорвания на актове по движение и чрез тях е пренасял споровете по правилността на актовете пред горната инстанция, с което е създавал пречки пред съда да упражни 2 своите правомощия, вкл. тези, свързани с движението на делото към решаване на спора с акт по същество. Посочва, че направените от В. С. уточнения са били противоречиви, което е наложило и след отделяне на възражението да бъдат давани допълнителни указания. Въззивникът посочва, че след отделяне на възражението за разглеждане в производството по гр.д. № 352/2023 г., В. С. е ангажирал доказателства за връзката му с други - граждански и наказателни производства, образувани по негова молба и е оспорил договор за покупкопродажба, който има за предмет прехвърляне на права върху част от имотите, предмет на делба, във връзка с което е образувано и висящо към момента гр. д. № 653/2023 г. по описа на PC – Ловеч, като според въззивника тази претенция е могло да бъде заявена в рамките на производството по делба, което, обаче, не е направено от В. С. и заявявайки я извън делбата и навеждайки твърдения за образуваното въз основа на нея исково производство, той е станал причина за постановеното спиране на гр.д. № 352/2023 г. на PC - Ловеч. Въззивникът посочва, че наказателното производството, във връзка с разглеждане на искането за прогласяване на нищожност на решение също е спряно, като същото е образувано през 2018 г., в която година е образувано и производството за делба, в което по-късно е заявено искането за нищожност - през 2021 г. Въззивникът посочва, че В. С. нееднократно е оспорвал актовете за прекратяването му, но за висящността му е навел твърдения едва през 2023 г. Посочва, че част от коментираните производства, до приключването на които произнасянето по искането за прогласяване нищожност на решение за допускане до делба е спряно, доколкото са били висящи в хода на производството по разглеждане на иска за делба с участието на С., са били пречки за постановяване на решение по него и преди отделянето на материалите в дело под нов номер. Според въззивника, от изложеното до тук може да се направи заключение, че дори материалите по искането за нищожност да са били отделени по-рано през 2022 г., това обективно не е можело да доведе до постановяване на решение по искането.

Въззивникът твърди, че твърдяното „забавено" произнасяне по искането за прогласяване нищожност на решение се дължи изцяло на поведението на В.

С..

На следващо място, въззивникът твърди, че показанията на съпругата на В. С. не кореспондират със събраните по делото доказателства, като посочва, че първоинстанционния съд е дал вяра на тези показания, но тъй като тя е 3 сред кръга от лица, които са заинтересовани от изхода на делото, би следвало на казаното от нея съдът да стъпи при очертаване на фактите, след оценката му с останалия доказателствен материал. Според въззивника от първоинстанционното решение не става ясно въз основа на какви критерии съдът е определил размера на присъденото обезщетението. Посочва, че при определяне на обезщетението е изходено от извода за преживян стрес от В. С., но той се базира на показанията на неговата съпруга. Посочва, че всички останали съждения в решението относно определяне размера на обезщетението са общи и не са изпълнени в конкретика, каквато изисква закона и тълкувателната практика на ВС.

Въззивникът счита, че неправилен и извода на съда относно разноските, като посочва, че тъй като при образуване на производството дължимата държавна такса не е внесена, на основание чл.77 от ГПК същата е възложена за заплащане от Районен съд - Ловеч. В тази връзка, въззивникът посочва че правилото на чл.77 от ГПК не е приложимо в коментираната от съда хипотеза, като твърди, че ако ищецът, чието е задължението за внасяне на държавна такса, не я е внесъл изцяло или частично при образуването, тя следва да се събере от него по реда на чл.77 от ГПК, независимо от изхода на спора, както в рамките на неговата висящност, така и след приключването му. Счита, че не са налице основания за възлагане в негова тежест на разноски, представляващи държавна такса, които не са направени от страната, задължена за заплащането им, което е основание за отмяна на решението, имащо характер на определение, в тази му част.

Въззивникът счита, че първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част следва да бъде отменено, като се постанови друго, с което да бъде отхвърлена исковата претенция. В случай, че ищецът се представлява по делото от избран от него адвокат, въззивникът прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, при наличието на данни по делото, че това е направено.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба от В. Г.

С.. По отношение на изложеното във въззивната жалба, в насрещната въззивна жалба се посочва, че направеното оспорване за неправилност не посочва кое правило не е спазено или приложено, поради което, оспорването има характер на етикет, липсва съдържание и не носи оспорващ ефект. Посочва се, че 4 твърденията за „съмнителна достоверност" са неверни и същите са обидни, както за В. С., така и за Районен съд – Плевен. Посочва се, че по отношение критериите за обезщетението е наличен отговор по ЗДОИ от Държавен фонд „Земеделие“, служещ като основание за размера на щетите в размер на 3782,20 лв., ведно с начислените лихви до момента на изплащането на сумата.

В насрещната въззивна жалба се посочва, че основен въпрос е наличният отказ от наследство, извършен от Ц. по установения в чл. 52 от ЗН ред. Този отказ не е отменен по реда на чл. 54-56 от ЗН, които разпоредби са единствено приложими в случая. Посочва, че диспозитива на Решение № 13/21.01.2020 по възз.гр.д. № 510/2019 г. по описа на ОС-Ловеч не се съдържа изявление на съда, с което отказът от наследство на Ц. се обявява за недействителен или нищожен, т.е. този отказ от наследство продължава да осъществява своето правно действие, респективно да установява, че Ц. не е бил собственик на дарените от него идеални части. Още повече че това решение касае едва първата фаза от производство по делба, съгл. чл. 344, ал. 1 от ГПК. По отношение на заявеното във въззивната жалба за безкритичното даване на вяра на показанията на съпругата на ищеца, се посочва, че тя е човекът, който най-добре го познава, с оглед 47 години съвместен живот.

Посочва се, че РС – Ловеч следва да изплати поисканите две глоби по 1200,00 лв. и размера по справката по ЗДОИ от ДФ Земеделие в размер на 3782,20лв.

В насрещната въззивна жалба се прави изявление, че основния извод, който може да се направи от съдържанието на въззивната жалба на Районен съд - Ловеч е, че съдия Ш., като Председател на ЛРС, посредством въззивната жалба е създала условия за разобличаването й като съдия чрез прекрачване обхвата на нейния функционален имунитет, даден в чл.132 от Конституцията на Република България.

Въззивникът В. Г. С. моли Окръжния съд, да отхвърли въззивната жалба на Районен съд – Ловеч. Моли, да се наложат две глоби на ответника Районен съд - Ловеч за обида на страна и обида на съда, съгласно изложеното в насрещната въззивна жалба. Моли съда, да приеме увеличение на размера на иска с 3782,20 лв. на основание чл. 214 от ГПК, данни за което са предявени с Молба за поправка в размера на иска вх. № 3789/07.02.2024 г. в о.с.з от 07.02.2014 г., когато съдебното дирене не бе приключило.

С Разпореждане № 4399/15.04.2024 г. е оставена без движение 5 подадената насрещна въззивна жалба, като на основание чл.263 ал.2 изр.

Последно вр. чл.262 вр. чл.260 ал.1 от ГПК съдът е указал на жалбоподателя В. Г. С. да отстрани констатираните нередовности на жалбата, като посочи в какво се състои порочността на решението и в какво се състои искането му до съда.

Постъпило е Уточнение на насрещната въззивна жалба от В. Г. С., в което се посочва, че порочността на Решение № 258/07.03.2024 г. на Районен съд - Плевен има два взаимно-свързани правни аспекта в причинноследствена връзка, произтичащи от една страна от липса на мотиви за определяне на обезщетението и от друга страна, със справедливостта за размера на обезщетението, несъответстващо на щетите.

Въззивникът посочва, че взаимната свързаност на тези два правни аспекта е обоснована в чл.235 ал.4 вр.236 ал.2 от ГПК и чл.52 от ЗЗД, като твърди, че липсата на мотиви при определяне на обезщетение за нанесени нематериални и материални щети е процесуално нарушение, което е в състояние да лиши от възможност въззивния съд да упражни правомощията си за решаване на делото по същество, предвид на немотивиран съдебен акт.