Определение № 217 от 14.08.2023, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 217 гр. Търговище, 11.08.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА

ЯВОР ПЛ. ТОМОВ като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20233500500177 по описа за 2023 година Производството е по чл. 274 ал. 1 т. 2 във вр. с ч. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК 203670940, гр. София, чрез юриск. Ив. Н., срещу Определение № 924/06.07.23 г. по гр.д. 43/2023 г. на Районен съд – Търговище, с което РСТ е отхвърлил молбата на Агенцията по чл. 248 ГПК за изменение на Определение № 727/25.05.2023 г. в частта за разноските.

В частната жалба се излагат следните оплаквания:

Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), която предвижда определяне на последните единствено взависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА, тъй като определените съобразно Наредбата възнаграждения не биха могли да са справедливи и обосновани.

Противоречието на подзаконов нормативен акт със закона води до приложение на чл.15,ал.3 от ЗНА и определяне на дължимите възнаграждения по справедливост. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК законодателят е предвидил само възможност, но не и задължение за съда, по изрично искане на страната, да редуцира размера на претендирания от другата страна адвокатски хонорар.

За да е налице тази възможност следва да се установи прекомерност на 1 възнаграждението, съобразно действителните правна и фактическа сложност на делото. С оглед задължителната за настоящия съд практика на Съда на ЕС отразена в Решение от 23 ноември 2017 година по съединени дела С-427/16 и С-428/16 съдът не е обвързан от установеното в Наредбата. Същата служи единствено за ориентир на съдилищата, относно механизма за определяне на адвокатските възнаграждения при различните видове дела, с оглед защитаваното в процеса субективно материално право.

Жалбоподателят счита, че в процесния случай НМРАВ не следва да намира приложение, тъй като би се стигнало до накърняване изискването за справедлив процес, утвърдено в чл. 6 от ЕКПЧ, което е недопустим резултат.

Наредба № 1/9.07.2004 г. противоречи на правото на Европейския съюз - чл.

101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС. Законодателят оценявал труда на юрисконсултите и на адвокатите, предоставящи по възлагане на Националното бюро за правна помощ безплатна правна помощ, по различен начин и в по-нисък размер, определен в чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ - арг. чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., което трудно се оправдавало с оглед правилата на свободната конкуренция на вътрешния пазар на ЕС. Цитирайки съдебна практика, сочи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за определяне на възнаграждение съобразно вида и броя на предявените искове намира приложение при определяне на възнаграждения при искове в защита на различни интереси и съответно при различен характер на осъществената защита, а настоящият случай не е такъв. В Наредбата не е предвидено и адв.възнаграждение за подаване на възражение по заповедното производство. Сочи, че буди интерес и недоумение аргументът на районния съд относно процесуалното поведение на длъжника в заповедното производство - проучване на доказателства по делото и формиране на мнение относно смисъла от подаване на възражение, след като в случая към заявлението е представен като доказателство единствено договор за кредит, проучване на който не отнема количествено особено много време, а и пречупено през призмата на настоящия казус ответникът, знаейки че е погасил предсрочно процесния договор за кредит, едва ли дълго време би съобразявал и би си „формирал мнение" относно смисъла от подаване на възражението.

По подробно изложени в ч.жалба доводи и съображения, жалбоподателят моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно 2 и незаконосъобразно и за присъждане на ответника разноски в общ размер на 250 лева (50 лева за заповедното производство и 200 лева за исковото производство).

В отговора по чл. 276 от ГПК ответната страна, представлявана от адв. В.Д., ТАК, оспорва жалбата като неоснователна, по съображения, че съдебният акт е съобразен с всички нормативни правила за целта и наложилата се задължителна съдебна практика;счита, че цитираната в жалбата съд.практика е неотносима и неприложима при уреждането на въпроси за разноските в производството по ГПК, тъй като са цитирани решения по административни производства. Сочи, че са присъдени разноски по кумулативни съединените искове, не и по евентуалните такива. Счита, че не кореспондира с изричното уреждане и формираната практика твърдението в жалбата, че НМРАВ не урежда дължимото възнаграждение в заповедното производство, предвид нормата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата. Моли за потвърждаване на определението, и заплащане на адв.възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 и т.3 от ЗАдв.

След извършената проверка по чл. 278 ГПК съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, внесена е държавна такса, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество – е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

По фактите:

По заявление на „АСВ“ ЕАД вх. № 7059/30.08.22 г., заповедният съд е издал разпореждане и заповед по чл. 410 ГПК № 514/31.08.2022 г., постановени по ч.гр.д. № 1104/2022 г. по описа на РСТ, срещу длъжника Г. И.

Е., за сумата 6 316.52лв.- главница по договор за заем за периода 20.03.21 г.20.05.24 г., 1279.36 лв. –договорна лихва, 440.89 лв.- лихва за забава до 30.08.22г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 30.08.22г. до окончателното й плащане; присъдил е разноски в полза на заявителя 160.74 лв.- и 50 лв. юриск.възнаграждение.

В срока по чл. 414 ГПК длъжникът е подал възражение, заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск, по който е образувано гр.д. № 43/2023 г. по описа на РСТ, като след размяна на книжата, с определение от 3

27.03.23г. делото е насрочено в първо о.с.з. за 31.05.23 г.

Ищецът е депозирал молба вх. № 4456/22.05.23 г., с която е заявил, че оттегля исковете си на осн.чл. 232 от ГПК и моли за прекратяване на исковото производство и обезсилване на издадената заповед за изпълнение. Направил е възражение за съобразяване заплащане на претендираното от ответника адв.възнаграждение с оттеглянето на иска, естеството на защитата, непровеждане на открито с.з., обуславящо разглеждането му по реда на чл.

78, ал. 5 от ГПК.

С определение № 727/25.02.2023г., постановено по гр.д. № 43/2023 г. по описа на РСТ, влязло в сила на 15.06.2023г., съдът е ПРЕКРАТИЛ производството по делото поради ОТТЕГЛЯНЕ НА ИСКА , на осн. чл. 232 от ГПК;

ОБЕЗСИЛИЛ е заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 514/31.08.2022 г., постановена по ч.гр.д. № 1104/2022 г. по описа на РСТ, на осн. чл.415, ал.5 от ГПК във вр. чл.232 ГПК.

Със същото определение съдът е ОСЪДИЛ «АГЕНЦИЯ ЗА

СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ» ЕАД, ЕИК 203670940, гр. София ДА ЗАПЛАТИ на ответницата по делото Г. И. Е., сумата 1900 лв., представляваща направени в исковото производство разноски за заплатено адв. възнаграждение и сумата 700 лв.- заплатени в заповедното производство разноски-адв.възнаграждение , на осн. чл.78 ал.4 ГПК.

В едноседмичния срок за обжалване, на 08.06.2023г., ищецът е подал молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на определението в частта за разноските, като бъдат намалени разноските от 1900 лв. на 200 лв. в исковото производство по гр.д. № 43/2023г. на РСТ и от 700 лв. на 50 лв. - в заповедното производство по ч.гр.д. № 1104/2022г. по описа на РСТ, които са разноски за действително заплатено адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответницата, който я е представлявал в заповедното и в исковото производство.

При така установеното, въззивът приема следното:

С оглед обезсилване заповедта за изпълнение, депозираното възражение по чл. 414 от ГПК, предвид и представените доказателства за заплащане на адв.възнаграждение, са налице основанията за ангажиране отговорността на заявителя за заплащане на разноски, на осн. чл. 78, ал. 4 и 4 чл. 81 ГПК, и по това страните не спорят.

Спорът е как се определя дължимото адв.възнаграждение в случая, предвид и естеството на производството- заповедно, респ.исково.

За заповедното производство:

Ответницата е представила доказателства за заплатено адв.възнаграждение в размер 700 лв. (л.41-42 от ч.гр.д. № 1104/22 г. на РСТ).

Съгласно задължителното тълкуване, дадено в т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и разясненията в мотивите към тази точка, с решението по иска с правно основание чл. 422 ГПК съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски, съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В заповедното производство не става въпрос за предявяване на искове, а се предявява ВЗЕМАНЕ (т. 9, б.а от образеца за заявление по чл. 410 ГПК), респ. съдът се произнася по дължимостта на това вземане (независимо от разбивката по пера – главница, договорна, лихва за забава и др.). Това е и логиката както на уредбата на заповедното производство в ГПК, така и на дължимите в заповедното производство държавни такси, съгласно чл. 12 от ТДТССГПК.

При преценка дължимостта на претендираното адв.възнаграждение в заповедното производство, следва да се има предвид, че това са разноски по повод подадено възражение срещу издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Доколкото процесуалният закон не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК, то и разноските следва да бъдат определени в приложение на чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. по аналогия на основание §1 от Допълнителните разпоредби. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 102/14.03.22 г. на ВКС по чтд № 2481/2021г., ТК, І т.о.: „ Правилото на чл. 11 урежда подобна хипотеза на възнаграждение за частно производство. Необходимо е 5 да се има предвид, че защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява чрез подаване на частна жалба - чл. 419 ГПК, искане за спиране - чл. 420 ГПК и възражение - чл. 414 ГПК, все действия, с които не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя материално право. Поради тази причина сторените разноски по повод извършване на сочените действия не следва да бъдат съизмервани със заявения за защита от молителя материален интерес. Той има значение единствено при определяне на разноските, сторени от заявителя, предвид разписаното в чл.

7, ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. правило. Едва с отговора на исковата молба по чл. 422 ГПК ответникът е длъжен да наведе всичките си доводи в защита срещу предявения иск под страх от преклузия, с което осъществява същинската отбрана срещу заявеното материално право.“ Съобразявайки и споделяйки това становище, въззивът намира претенцията на ответницата за разноски в заповедното производство, при уважаване възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, за основателна в размер на 400 лв., съобразно редакцията на чл.

11 от Наребна1/09.07.2004 г. (с изм. в ДВ.бр.88/04.11.22 г.) към датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие (15.11.22 г.- л. 42), в какъвто смисъл следва да бъде изменено и обжалваното определение.

По разноските в исковото производство:

Ищецът е предявил три обективно кумулативно съединени иска за установяване на вземането по процесуалния ред на чл. 415, ал. 1 във вр. с чл.422 ГПК , за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК, възразена в срок от ответницата: