Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3762 от 04.06.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13980/2025
Вид
Решение № 3762
Подписан
04.06.2026
Състав
Валерия Банкова, Йоана Красимирова Кацарска, Петър Иванов Минчев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 3762 гр. София, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. И. Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20251100513980 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК .

С решение № 17973/07.10.2025 г., постановено по гр. д. № 10001/2025 г. по описа на СРС, 153 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от Р. Г. Г. срещу Институт по почвознание, агротехнологии и защита на растенията „Никола Пушкаров“ обективно съединени искове, както следва: по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед № ЛС-14-942/09.10.2024 г., на основание чл.

328, ал. 1, т. 10 КТ; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „асистент“ при ответника; по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ за сумата от 23 552 лв., представляваща обезщетение за оставане на ищеца без работа за периода 09.10.2024 г. 09.04.2025 г.; както и по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 9088 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода 09.10.2024 г. - 18.12.2024 г. С решението съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца на основание чл.

226, ал. 2 КТ сумата от 7648,64 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка за периода 18.12.2024 г. - 18.02.2025 г., както и на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 1496,43 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 дни за 2024 г., ведно със законната лихва върху главниците от 18.02.2025 г. до окончателното плащане. Искът по чл. 226, ал. 2 КТ е бил отхвърлен като неоснователен за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 17 024 лв. и за периода 09.10.2024 г. - 17.12.2024 г., като съгласно изхода от 1 спора съдът е разпределил отговорността за разноски между страните.

Срещу решението, в отхвърлителната част, по отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и чл. 128, т. 2 КТ, е подадена въззивна жалба от Р. Г., в която се поддържа неправилност и незаконосъобразност на решението, тъй като по делото ответникът не доказал по безспорен начин правото си да прекрати надлежно трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, доколкото посочената в заповедта дата на прекратяване на трудовото правоотношение била различна от тази, на която то действително било прекратено. Твърди, че за периода 09.10.2024 г. - 18.12.2024 г. е упражнявал трудовите си функции при работодателя, като до 19.10.2024 г. е бил в болничен, а след това е посещавал научни конференции, подготвял е материали за тях, водил е комуникация с други научни работници и е изготвял доклади, свързани с дейността му при работодателя. За установяването на посочените обстоятелства били представени писмени доказателства, но съдът неправилно ги изключил от доказателствения материал по делото. Показанията на разпитания по делото свидетел също установявали специфичния начин на работа на научните работници с водене на кореспонденция по електронна поща, във връзка с осъществяване на тази работа. Посочва, че съдът допуснал съществено процесуално нарушение като не обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. Моли въззивният съд да отмени решението, в обжалваните части, да уважи исковете и да му присъди разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „Институт по почвознание, агротехнологии и защита на растенията Никола Пушкаров“, в който се оспорва основателността на въззивната жалба, тъй като моментът на прекратяване на трудовото правоотношение нямал отношение към законосъобразността на уволнението. Доказателствата по делото установявали, че ищецът не е полагал труд в периода 09.10.2024 г. 18.12.2024 г., за което да му се дължи обезщетение, като присъствието му на една научна конференция без да вземе участие в нея не доказвало обратното.

Твърденията за допуснати от съда процесуални нарушения не били конкретизирани, като в мотивите към решението си съдът обсъдил всички доказателства и посочил кои от тях кредитира и кои не. Моли съда да остави в сила решението, в обжалваните части.

С определение от 30.01.2026 г. въззивният съд е оставил без уважение доказателственото искане на въззивника за приемане на писмени доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима. По 2 отношение на основателността й съдът съобрази следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира решението за валидно и допустимо.

По наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Р. Г. Г. срещу Институт по почвознание, агротехнологии и защита на растенията „Никола Пушкаров“ искове при условията на обективно съединяване:

- конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед № ЛС-14-942/09.10.2024 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ;

- конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „асистент“ при ответника;

- осъдителен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ за сумата от 23 552 лв., представляваща обезщетение за оставане на ищеца без работа за периода 09.10.2024 г. - 09.04.2025 г.;

- осъдителен иск по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 9088 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода 09.10.2024 г. 18.12.2024 г.;

- осъдителен иск по 226, ал. 2 КТ сумата от 17 024 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка за периода 09.10.2024 г. - 18.02.2025 г.;

- осъдителен иск по чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 1496,43 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 дни за 2024 г.

С обжалваното решение съдът е приел от фактическа и правна страна, че страните са били в трудово правоотношение, в рамките на което ищецът заемал длъжността „асистент“ при ответника с основно трудово възнаграждение от 2516 лв., добавка към него от 52% за придобит трудов стаж и професионален опит и 40 дни платен годишен отпуск. Със заповед на ответника от 09.10.2024 г., връчена на 18.12.2024 г. трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Между страните не съществувал спор, че към датата на уволнението ищецът придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като ответникът прекратил правоотношението без да спази предизвестието за това, като указал на ищеца да бъде заплатено обезщетение. При прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание било ирелевантно дали през това време служителят ползва разрешен отпуск, тъй като закрилата по чл. 333 КТ била неприложима в тази хипотеза. Трудовото правоотношение било прекратено, считано от момента на достигане на изявлението за прекратяване 3 до другата страна - в случая на 18.12.2024 г., но точният момент на прекратяване нямал отношение към законосъобразността на уволнението и наличието на предпоставките по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Така искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ подлежал на отхвърляне, което правело неоснователни и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. По иска по чл. 226, ал. 2 КТ съдът приел за установено, че към 18.12.2024 г. трудовата книжка се е намирала при работодателя, който от същата дата е изпаднал в забава за връщането й, съответно дължал обезщетение за периода 18.12.2024 г.

- 18.02.2025 г., което съгласно брутното месечно трудово възнаграждение на ищеца възлизало на сумата от 7648,64 лв., до който размер искът следвало да бъде уважен, а за горницата - отхвърлен. По иска по чл. 128, т. 2 КТ съдът е приел, че в периода 09.10.2024 г. - 18.12.2024 г. между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, като в този период до 18.10.2024 г. ищецът е ползвал отпуск за временна неработоспособност и задължението за заплащане на обезщетение било на осигурителния орган, а не на работодателя. За периода след 19.10.2024 г. ищецът не е доказал да е полагал труд, по-конкретно не е представил доказателства всеки работен ден да е маркирал картата си при идване на работа, каквато била обичайната практика при работодателя му, да е бил командирован да изпълнява задачите си извън института, да му е възложено от работодателя да участва на посочените в исковата молба конференции за процесния период или да е изготвял постери или статии за участието си в тези конференции. По отношение на иска по чл. 224, ал. 1 КТ се установявало, че съгласно допълнително споразумение към трудовия договор от 01.10.2024 г. за цялата 2024 г. ищецът имал право на 40 дни платен годишен отпуск за 2024 г., или съразмерно на 39 дни за периода до 18.12.2024 г., като работодателят му заплатил обезщетение за 30 дни, съответно му дължал обезщетение за още 9 дни, размерът на което възлизал на 1496,43 лв.

Въззивният съд намира обжалваното решение за правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По иска с пр.осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:

Разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ изрично урежда момента на прекратяване на трудовия договор без предизвестие - с получаване от работника на писменото изявление за прекратяване. Така законът свързва действителното прекратяване на правоотношението с настъпването на допълнително събитие, следващо издаване на заповедта, денят на което няма как да бъде посочен в нея. Дори обаче такава дата да бъде определена, тя няма как да има отношение към законосъобразността на уволнението, тъй като не касае вече проведената процедура по упражняване на споменатото потестативно право на работодателя.

Разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 КТ регламентира право на 4 работодателя да прекрати с предизвестие трудовото правоотношение с работник или служител при придобито от последния право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Фактическият състав на нормата изисква работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст след сключване на трудовия договор, като без значение за законността на уволнението е дали правото на пенсия е упражнено от по реда на чл. 94 КСО /решение № 454/08.07.2024г. по гр.д. № 6/2023г. на ВКС, IV г.о./. Уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ се извършва по преценка на работодателя, същият има правото, но не и задължението да стори това.

Работодателят има право да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1 т. 10, предл. 1 КТ единствено в случаите на придобито право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 и сл. КСО.

В случая обстоятелствата относно наличието на условията за придобиване на право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст към датата на уволнението на ищеца на 18.12.2024 г. не са спорни, а и косвено се установяват от приложеното по делото допълнително споразумение /л. 28/ и др. писмени доказателства, поради което работодателят законосъобразно е упражнил посоченото потестативно право. Други конкретни доводи за незаконосъобразност на процедурата по уволнение не са наведени, като противно на поддържаното от въззивника районният съд е направил пълен и обстоен анализ на събраните по делото доказателства. Водим от изложеното, съдът намира, че работодателят законосъобразно е упражнил правото си на прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 КТ, независимо от посочената в заповедта некоректна дата на прекратяването – 09.10.2024г., като въззивният съд изцяло споделя извода на СРС, че правоотношението е прекратено от датата на връчване на заповедта на служителя – 18.12.2024г.