Решение № 4027 от 15.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4027 гр. Пловдив, 15.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330103289 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба и уточнение към нея от 21.03.2024г., подадени от Й. Й. С. срещу „Стик Кредит” АД, с които е предявен главен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК и, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 27, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 17, ал. 1 от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ........................................, сключен между страните, предвиждащи заплащането на неустойка в размер от 0.9% от стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, в който заемателят не е предоставил обезпечение на вземанията на кредитора по договора, тъй като с включването на горепосочената процентна стойност, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България и при условията на евентуалност са предявени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. „1- во“, „2- ро“ и „3-то“ ЗЗД да прогласяване нищожността на горепосочените клаузи от договора за кредит, поради противоречието им със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ........................................, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 950 лева.

Поддържа се, че в клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора била уговорена и неустойка в размер на 0.9% от усвоената сума за всеки ден, в който ищецът не осигурява обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, който следва да отговарят на многобройни, кумулативно предвидени критерии в общите условия, приложими към договора. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена при формиране на ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузите на чл. 27, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 17, ал. 1 от Договора. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Излагат се и аргументи в насока противоречие със закона, заобикаляне на 1 закона и накърняване на добрите нрави на клаузите на чл. 27, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 17, ал. 1 от Договора. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 27, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 17, ал. 1 от процесния договор за кредит.

Претендират се и сторените в процеса разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Стик Кредит” АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Излагат се и съображения, че неустойката не противоречи на закона и добрите нрави, тъй като размерът й не е прекомерен. Поддържа се, че доколкото кредиторовото вземане не е обезпечено, то е оправдано неустойката да бъде в посочения в договора размер. Изтъква се, че единствената причина неустойката да бъде начислена, съответно претендирана от кредитора по договора е недобросъвестното поведение на длъжника- ищец в процеса, който не е осигурил обезпечение в срок. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски..

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Стик- Кредит” АД и Й. Й. С. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ..................................., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 950 лева /л. 10- 19 от гр.д. № 414/ 2024г., по описа на РС- Перник/. Отразеният в договора лихвен процент е 36 %, а годишният процент на разходите е 42, 58 %.

Съобразно чл. 17 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител – физическо лице или 2) банкова гаранция. Съобразно чл. 17, ал. 2 от Договора, поръчителят и банковата гаранция следва да отговарят на изискванията, посочени в приложимите към кредитното правоотношение общи условия.

Съгласно чл. 19 и сл. от общите условия към договора за кредит, учредените обезпечения в полза на кредитора трябва да обезпечават всички вземания по сключения Договор за кредит, в т. ч. главница, лихви, такси, комисиони,неустойки и обезщетения и други разходи. Чл. 20 (1) от общите условия разписва, че поръчител може да е дееспособно физическо лице навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в България,с непрекъснати осигурителни права /социално и здравно осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на Заявката за кредит, което полага труд потрудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към датата на подаване на Заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12месеца преди датата на подаване на Заявката за кредит. Съобразно чл. 19 (2) от общите условия поръчителят следва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да предостави следните документи: минимален осигурителен брутен доход - 1500 лв.; валидно трудово или служебно правоотношение при последен 2 работодателминимум - 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочил, под наблюдение, загуба и т.н.; да не е поръчител по съществувагц кредит, в която и да е банка или небанковафинансова институция; да не е настоящ потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад считано от датата на предоставянето й пред кредитора.

По отношение на банковата гаранция, съобразно чл. 22 от приложимите общи условия, гаранцията следва да бъде с валидност най- малко 30 дни след падежа на последната вноска по договора за кредит.

При неизпълнение в срок на задължението на потребителя да осигури обезпечение, съобразно чл. 27, ал. 1 от Договора за кредит, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. В договора не е отразен лимит на неустойката.

С подадения по делото отговор на исковата молба, ответникът признава, че при формиране на приложимия по договора годишен процент на разходите (ГПР) не се включва вземането за неустойка по чл. 27, ал. 1 от Договора за кредит. Предвид това, посоченото обстоятелство е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото. С подаденото становище по хода на делото от 03.10.2024г., ответникът потвърждава неизгодното за него обстоятелство, че неустойката по чл. 27, ал. 1 от договора не се включва при формиране на разходите по кредитното правоотношение.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Стик- Кредит" АД като заемодател и Й. Й. С. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 950 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. В тази връзка, както е посочено и в доклада по делото, главният иск е този с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, който се базира на твърденията за нарушение на императивните правила на специалния закон, приложим в отношенията между страните- ЗПК. Единствено в случай, че се приеме, че правилата на ЗПК не са нарушени, за съда ще възникне задължение да разгледа и да се произнесе по твърденията за наличие на нищожност на клаузите поради нарушение изискванията на ЗЗД.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 27, ал. 1, вр. чл. 17, ал. 1 от Договора за кредит, при непредставяне в определения тридневен срок от страна на потребителя, на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер от 0,9% от 3 стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури физическо лице- поръчител (което следва да отговаря на множество, кумулативно поставени условия, посочени във фактическата част от настоящото изложение) и л и обезпечение под формата на банкова гаранция с валидност най- малко 30 дни след падежа на последната вноска по договора за кредит.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 27, ал. 1 и чл. 17, ал. 1 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 17 от Договора за кредит и чл. 20 от общите условия към него възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в сравнително нисък размер (950 лв.). Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора (обстоятелство, което се признава изрично от кредитора- ответник в отговора на исковата молба). Съобразно изложеното, то явен е стремежът на кредитора да заобиколи по този начин нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора (л. 19 от гр.д. № 414/ 2024г., по описа на РС- Перник) изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.