Определение № 385 от 18.03.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 385 гр. Плевен, 18.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20264400500215 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.248 от ГПК.

Производството е образувано по постъпила въззивна частна жалба от „***“ АД, ЕИК *** ,чрез Адвокатско дружество „***“, БУЛСТАТ *** ,чрез адв. Х. М. от САК против Определение № 6257/30.12.2025 г., постановено по гр. дело № 3573/2025 г. по описа на ПлРС, с което е оставена без уважение молбата на „***“ АД, ЕИК *** за изменение на Решение № 1799/24.11.2025 г., постановено по гр. дело № 3573/2025 г. по описа на ПлРС в частта за разноските.

В жалбата се изразява становище, че постановеният съдебен акт от Пл.РС е неправилен. Твърди се, че първоинстанционният съд се е произнесъл по искането за разноски по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. без да събере информация за имущественото състояние на ищцата към момента на образуване на делото, въпреки представените доказателства при оспорване на качеството й на материално затруднено лице. Твърди се, че правото на иск по настоящото дело е упражнено превратно, с цел увреждане на ответното дружество, като се посочва, че ищцата е подала три искови молби срещу дружеството, с цел да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер.

Позовава се на постановени съдебни решения в горния смисъл. По отношение на размера на присъденото възнаграждение се твърди, че същото 1 не е съобразено с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22. В случая освен вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните, следва да се съобразят и допълнителни критерии, произтичащи от спецификата на спора. Счита, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в значително по-нисък размер от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Жалбоподателят моли съда, да отмени обжалваното определение на Пл.РС, с което е оставена без уважение подадената молба по чл.248 от ГПК и да постанови друго, с което да откаже присъждане на претендираните от ищцата разноски, а при условията на евентуалност, да ги намали значително.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответницата по частната жалба Г. В. Й., чрез пълномощника й адв. С. Т. от Пл.АК, в който се изразява становище, че жалбата е неоснователна. Ответницата посочва, че за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. за заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска правна помощ и съдействие е достатъчно да бъде представен договор за правна защита и съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв., т.е. да е сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и съдействие между адвокат и материално затруднено лице и да е заявено изрично основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи, ответницата посочва, че до влизането в сила на Наредбата по чл.36 ал.4 при определяне на възнагражденията при липса на договор се използват критериите, посочени в чл.36 ал.3 и се прилага по аналогия Наредба № 1 / 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Твърди, че в случая е приложима нормата на чл.2 ал.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, която предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Съдът е разгледал и уважил два иска срещу ответното дружество - установителен иск с цена 2532,89 лв. и осъдителен иск с цена 1617,27 лв. При това положение, 2 минималното възнаграждение, съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа е в размер на 461,73 лв. за иска по чл.55 от ЗЗД и в размер на 553,29 лв. за иска по чл.26 от ЗЗД или общо в размер на 1015,02 лв. Предвид обстоятелството, че адв. Т. е претендирал значително по-ниска сума в размер на 700,00 лв., която е изчислил като възнаграждение за един иск по реда на чл.7 ал.2 т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, то присъденото възнаграждение не следва да бъде допълнително редуцирано. Моли съда да отхвърли подадената жалба срещу първоинстанционното определение, като неоснователна.

Съдът, след като се запозна с доводите, изложени в жалбата, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество е неоснователна.

С Решение № 1799/24.11.2025 г. на Пл.РС, постановено по гр. д. № 3573/2025г. по описа на същия съд е признато за установено в отношенията между страните Г. В. Й., ЕГН ********** и „***“ АД, ЕИК ***, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 773586 от 29.12.2021г., е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

На основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД „***" АД, ЕИК *** е осъдено да заплати на Г. В. Й., ЕГН**********, сумата от 1617,27лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 773586 от 29.12.2021г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - 10.06.2025г. до окончателното изплащане на сумата.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК, „***" АД е осъдено да заплати на Г. В.

Й., ЕГН ********** направените по делото разноски в размер на 145,61 лв.

Осъден е „***" АД, ЕИК *** да заплати на адв. С. С. Т. от Пл.АК сумата от 700,00 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 1 т.3 от ЗА за оказана безплатна адвокатска помощ „***“ АД, ЕИК *** е депозирало молба по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските с искане да бъде изследван въпроса, дали 3 ищцата по делото действително е материално затруднено лице, както и с твърдение, че делото е заведено при условията на злоупотреба с право. По отношение на присъдения адвокатско хонорар е посочено, че същият следва да е в значително по-нисък размер от посочения ориентир в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, като е направено искане да бъде изменено постановеното първоинстанционно решение, като бъде отхвърлено искането за присъждане на разноски на ищцовата страна за адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, а при условията на евентуалност, да не се присъждат разноски за държавна такса и адвокатски хонорар, предвид злоупотребата с процесуални права по смисъла на чл.3 от ГПК и при условията на евентуалност, да се намали съществено размера на първоначално присъдените разноски.

За да постанови обжалваното определение, с което е оставена без уважение молбата на „***“ АД, ЕИК *** по чл.248 от ГПК, Пл.РС е приел, че при определяне на дължимото възнаграждение е съобразена Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, фактическата и правна сложност на делото и предвидения минимум. Съдът е посочил, че не се счита обвързан от опредените с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа минимални размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело C-438/22 г. Взел е предвид фактическата и правна сложност на делото и неговата продължителност, извършената работа от адвоката, стойността на предявения иск и е изложил съображения в тази насока, които поддържа.

Окръжният съд изцяло споделя изложените от Пл.РС съображения.

В първоинстанционното производство ищцата Г. В. Й. е представлявана от адв. С. Т. от Пл.АК съгласно представения по делото Договор за правна защита и съдействие № 123 от 12.06.2025 г., като в същия е посочено, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за оказване на помощ на материално затруднено лице.

С молба от 13.10.2025 г., ответникът „***“ АД, ЕИК *** оспорва с нарочно възражение предпоставките за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по представения договор за безплатна правна помощ, като заявява, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е 4 в значително по-нисък размер от посочения ориентир в Наредба №1/2004г. за възнагражденията за адвокатска работа.

Искането по чл.78 ал.5 от ГПК е направено своевременно, преди приключване на съдебното дирене в съдебното заседание на 20.11.2025 г.

По отношение на направеното възражение в частната жалба, че съдът не е изследвал въпроса, дали ползващото се от безплатна правна помощ по делото лице, действително е материално затруднено, настоящата съдебна инстанция счита същото за неоснователно. Разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗАдв. предвижда, че на адвоката, осъществил безплатна правна помощ следва да се присъди съответно възнаграждение, когато насрещната страна е осъдена за разноски. В настоящия случай, след като в договора за правна защита, сключен между ищцата Г. В. Й. и адв. С. Т. е посочено, че процесуалното представителство и защита е безплатно на основание чл.38 ал.2 от ЗА, това е достатъчно основание за приложение на посочената разпоредба. Основанията, предвидени в т.1-3 на ал.1 на чл.38 от ЗАдв. лежат на плоскостта на договорната връзка адвокат - доверител и не са предмет на изследване от съда при преценката за разпределение на отговорността за разноски. В този смисъл е определение № 2371/04.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4807/2022 г., в което е прието, че наличието на основанието по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски, като взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на този текст е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. При това положение, след като адв. С. Т. е осъществил безплатна правна помощ на ищцата и предявените от същата искове са уважени, на пълномощника се дължи възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. Следва да се посочи, също така, че действително е образувано тълкувателно дело № 3/2025 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл.38 ал.1 от ЗАдв. при направено искане по чл.38 ал.2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда, по което, обаче, все още не е постановено тълкувателно решение.

Съдът намира за неоснователно твърдението на ответника „***“ АД, че 5 е налице злоупотреба с право. Фактът, че ищцата е подала три искови молби срещу ответното дружество, сам по себе си не води до извод за злоупотреба с права, доколкото се касае за отделни и самостоятелни правоотношения, за различни договори за потребителски кредити, сключени между страните, с различен предмет, което обуславя наличието на правото на иск по всяко правоотношение поотделно, респективно, в свободната преценка на ищеца е дали да предяви искове по всяко правоотношение и как да ги съедини. Съдът може служебно да съедини делата в едно производство на основание чл.213 от ГПК, но не е задължен да го направи, тъй като нормата не е императивна, а освен това, преценката на съда за наличието на предпоставки да бъде приложена хипотезата на чл.213 от ГПК обхваща и етапа на висящност на отделните производства, който може да бъде различен, при което съединяването им не би било целесъобразно.

Няма основание при решаване на въпроса за дължимите деловодни разноски по едно конкретно гражданско дело, съдът да изследва и да взема предвид присъдените в полза на ищеца деловодни разноски по други граждански дела със същия ответник. След като е безспорно, че заведените пред ПлРС три граждански дела между едни и същи страни не са съединени по реда на чл.213 от ГПК, няма основание съдът да преценява присъдените разноски по другите дела. В конкретния случай приложение следва да намери разпоредбата на чл.81 от ГПК, която предвижда, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В този смисъл, съдът дължи произнасяне по направените деловодни разноски, единствено с оглед изхода на спора по настоящото дело.