Решение № 5852 от 26.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5852 гр. София, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100510325 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от А. Х. А. срещу решение от 07.02.2024г. постановено по гр.д. № 21720/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 28 състав, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на за установено спрямо „ХАРА АУТО БЪЛГАРИЯ“ЕООД, че е собственик на лек автомобил „Ауди S8/“ без рег. номер, с рама № WAUZZZ4E18N006859, с двигател BSM007001 и за осъждането на ответника да му върна веща.

Във въззивната жалба се правят оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение. Въззивникът счита, че въз основа на договор за покупктопродажба на територията на Република Германия, се легитимира като собственик на процесния автомобил, явява се добросъвестен купувач и за придобиването на която вещ е заплатил съответната цена, снабдил се е със свидетелство за регистрация на автомобила и което на основание чл.31 от КМЧП следва да бъде зачетено от българският съд. Посочва, че обжалваното решение е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.65 ал.1 и ал.2 от КМЧП, а направеното оспорване на вписването в идентификационната книжка на автомобила не е доказано от насрещната страна. Твърди, че от доказателствата по делото се установява, че ищецът е установил добросъвестно владение по отношение на лекия автомобил и го е придобил и на оригинерно основание.

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК „ХАРА АУТО БЪЛГАРИЯ“ЕООД е депозирал отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение. Счита, че ответникът е закупил процесния автомобил по договор за финансов лизинг, по който лизингополучателят нито е заявил искане за прехвърляне на автомобила, нито е върнал същия при спиране плащане на лизинговите вноски, автомобила не е 1 нА.ен, поради което е образувано досъдебно производство и автомобила е задържан при опит за регистрацията му в КАТ България, след като е било констатирано, че същия е издирван. Счита, че ищецът не е придобил валидно процесния автомобил, поради неспазена форма на договора за покупко-продажба съгласно германското законодателство, нито съгласно българското поради което и не може да се позове на разпоредбата на чл.78 от ЗС, предвид разпоредбата на чл.78 ал.2 от ЗС.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора.

В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но освен това и по факти и петитум, които не са заявявани от ищеца нито в исковата молба, нито допълнително по реда на чл.214 ал.1 от ГПК /преминаване от установителен към осъдителен иск/, а именно: ищецът в исковата молба твърди и претендира да бъде устновено спрямо ответника, че е собственик на процесния автомобил, като не е твърдял, че ответикът упражнява фактическа власт въху автомобила, нито е формулирал искане към съда ответника да бъде осъден да върне веща т.е. липсва предявен ревандикационен иск /независимо от посочване на правна клафикация в титулната част от исковата молба – чл.108 от ЗС, посочване на правна квалификация от ищеца нито е условие за редовност на исковата молба, нито е обвързваща за съда, който има изключителен прерогатив да определя правната квалификация на предявените претенции/. Доколкото ревандикационната претенция включва както установяване на правото на собственост /предмет и на установителния иск за собственост/, така и осъдителна част за връщане на веща, то в случая единствено произнасянето относно връщането на веща следва да се счита, че е plus petitum и в която част първоинстанционното решение като недопустимо следва да бъде обезсилено – чл.270 ал.3 от ГПК.

Произнасянето по установителната претенция за собственост не е недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК , а е наруш ение на материалния закон като при неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д.

№ 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

2

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че ищецът е собственик на лек автомобил лек автомобил „Ауди S8/“ без рег. номер, с рама № WAUZZZ4E18N006859, с двигател BSM007001 придобит чрез валиден договор за продажба.

Основателността на предявения установителен изисква от ищцовата страна, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл.154 ал.1 от ГПК, да установи правото си на собственост върху процесния автомобил, придобито на заявеното основание /в случая деривативно такова – договор за продажба/, както и да установи и придобивия способ, въз основа на който твърди че праводателя й е бил собственик – в случая продажба. От своя страна, ответникът носи доказателствената тежест да установи правоизключващите си възражения – в случая придобиване на правото на собственост върху процесния лек автомобил, респективно недобросъвестност на приобретателя на движимата вещ.

Тук е необходимо е да се посочи, че съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus, поради което правилата, които ги уреждат, имат императивен характер/.

С оглед посоченото, както и съобразявайки разпоредбата на чл.269 предл.2 от ГПК предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточава върху следните правнорелевантни факти: дали ищецът е добросъвестен купувач, който е сключил договор за продажба на лек автомобил в изискуемата форма според приложимото право и дали сделката е породила вещно-транслативен ефект.

Т.е. установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка е безспорна между страните, спорът между същите е относно приложимото право относно придобиване и изгубване на правото на собственост върху процесната движима вещ – лек автомобил – българското или германското право, дали е налице действителен договор за продажба на лек автомобил и който надлежно е прехвърлил правото на собственост върху автомобила на ищеца, който да е добросъвестен.

Предвид горното настоящата въззивна инстанция приема за установено в отношенията между страните, че: процесният автомобил е закупен от Ауди Център Хамбург ООД (Германия), данъчен номер 257678842с фактура о т 30.01.2008 г. от дружество - „Бул Макс Трейд“ ЕООД, което от своя страна е продало лекия автомобил на Хара Ауто България“ ЕООД гр. София ЕИК 175096193 с тогавашна фирма „Хипо Алпе Адриа Аутолизинг“ ЕООД – договор за продажба от 11.02.2008г. и фактура № 0000000032/11.02.2008г.,като нов, като цената от 213833,33 лв. без ДДС е платена от ответника в полза на Бул Макс Трейд“ ЕООД с платежно нареждане от 18.02.2008г..

Ответникът е изръшил регистрацията на автомобила в Република България и вписан като собственик на процесния автомобил марка „Ауди“, модел „S8“ с ДК № ********, рама WAUZZZ4E18N006859 с регистрацията на 19.02.2008 г.; с договор за финансов лизинг № 420102472 ответникът е предоставил автомобила на Р.С.С. от гр. София срещу задължението за заплащане на първоначална вноска от 21866,25 евро и месечни лизингови вноски от по 2115,29 евро за срок от 48 месеца, автомобила е предадена на лизингоплучателя на Бул Макс 19.02.2008г. приемо-предавателен протокол; на 10.10.2010г. ответникът изпраща до лизингополучателя уведомление, че има просрочени задължения по договора за лизинг и го кани да изпълни същите или да върне автомобила, като поради липса на последваща реакция от лизингополучателя с последващи уведомления през 2012г. ответникът поради изтичане на срока на лизинговия договор и невръщане на лизинговата вещ, упълномощава юридически лица за извършване на правни и 3 фактически действия по връщане на фактическата власт върху автомобила, който не е нА.ен в държане на лизингополучателя, като през 2013г. е подаден сигнал по Софийска районна прокуратура и образувано досъдебно производство №15387/2013г. по описа на 04 ПРУ – СДВР за извършено престъпление по чл.206 ал.1 от НК, а лек автомобил марка „Ауди“, модел „S8“ с ДК № ********, рама WAUZZZ4E18N006859 е обявен за издирване;междувременно - а втомобилът бил регистриран в Дания с рег. № AJ41764 на името на датски дружества; физическото лице П.М.Х. закупил автомобила на 21.01.2014 г. от Amager Willand A/S, което дружество в последствие било обявено в несъстоятелност на 01.11.2018 г.; на 19.05.2017 г. автомобилът бил продаден от П.М.Х. на С.Х.К. в Херенг с посредничеството на „Michael Lassen Automobiler“.;С.Х.К. го продал през 2019 г. на Н.Б..;на 24.10.2019 г. бил направен опит автомобилът да бъде регистриран в Берлин, Германия от Й.Й., който купил автомобила от Ю., който от своя страна го купил от търговец на коли К.-Е.Т. ; след като автомобилът бил задържан К.-Е.Т. развалил договора за продажба и върнал парите на купувачите; Самият К.-Е.Т. закупил автомобила от датска фирма Bella Tradin ApS като при сделката същата се представлявала от датчанин Й. и за която сделка е издадена фактура; автомобилът бил задържан в Германия, но след като от българските власти не била изпратена в срок информация за основанията за собствеността на ответника или други лица, с постановление от 23.10.2020г. на Прокуратуратна на Траунщайн превозното средство е освободено и върнато на О.Ю., закупил автомобила от Е.Ю.; междувременно - на 05.10.2020г.между О.Ю. и ищеца е сключен т.нар частен писмен договор за продажба на процесния автомобил срещу заплащане на сумата от 16500 евро; при опит ищецът да регистрира лекия автомобил в Република България и по постоянния си адрес, същия е задържан съответно доброволно предаден от ищеца на органите на МВР, поради видящо досъдебно производство.