Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 694 от 25.09.2023, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно частно търговско дело 1325/2023
Вид
Определение № 694
Подписан
25.09.2023
Състав
Емилия Василева, Зорница Хайдукова, Анна Баева

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 694 гр. София, 25.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Частно касационно търговско дело № 20238003901325 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частни касационни жалби на И. И. Д., К. Г. Д. и Г. Г. Д. срещу определение № 490 от 20.06.2023 г. по ч.гр.д. № 401/2023г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 187 от 05.04.2023г. по гр.д. № 25/2022г. по описа на Районен съд – Костинброд, с което е оставена без уважение молбата на ищците И. И. Д., К. Г. Д. и Г. Г. Д. за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение № 9 от 12.01.2023г. по гр.д. № 25/2022г. по описа на Районен съд – Костинброд в частта за разноските.

Частните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд неправилно е приел, че са налице предвидените в чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставки разноските по делото да бъдат възложени в тяхна тежест. Посочват, че съдът не е отчел поведението на ответника, както и че извънпроцесуалните действия на последния са станали причина за завеждане на делото. Сочат, че ответникът е подал молба за конституирането му като взискател в образуваното срещу ищците изпълнително производство, включително е изискал извършване на действия по принудително изпълнение.

Изпълнителното производство не е прекратено и за ответника съществува възможност да поиска извършване на други действия на принудително изпълнение срещу ищците. Излагат, че последното поведение на ответника накърнява правната им сфера, доколкото съобразно установената практика на съдилищата настъпилата по силата на закона перемция не е пречка за извършване на действия по принудително изпълнение. Поддържат, че и след 1 заявеното признание на иска ответникът е отправил писма до ищците, с които е изискал плащане, вместо да предприеме действия за прекратяване по негова молба на производството по висящия изпълнителен процес. Сочат, че сезирането на съда с иска по чл. 439 ГПК е условие за упражняване на субективните им права да се позоват на изтекъл давностен срок пред съд, поради което в тази хипотезата признаването на иска не е достатъчно основание за възлагане на разноските на ищеца, доколкото не е налице първата изискуема кумулативно предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. По тези доводи молят обжалваният съдебен акт да бъде отменен и вместо него да бъде отменено решението в частта, с която са присъдени разноски за процесуален представител на ответника, и вместо това да бъде присъдено възнаграждение на представляващия ищците адвокат при условията на чл. 38 ЗА, евентуално съдът да постанови разноските да останат за страните, както са ги сторили.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване по въпросите: Освобождава ли се кредиторът от отговорността си за разноски в производството по предявен иск по чл. 439 ГПК, ако след настъпване на срока по чл. 433, ал. 2 ГПК не е искал извършването на принудителни изпълнителни действия? Как следва да се разпредели отговорността за разноски по делото, ако кредиторът, въпреки направеното признание на иска, отправя покани за плащане на процесното вземане до длъжника?

Частните жалбоподатели излагат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с практиката на ВКС по определение № 50413 от 05.10.2022г. по ч.т.д. № 2100/2022г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, с което обосновават искане за допускане на обжалвания акт до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поддържат, че е налице противоречива съдебна практика, с което обосновават искането си за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът, „Банка ДСК“ АД, правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, оспорва частната касационна жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като определението е постановено в съответствие с утвърдената и непротиворечива практика на ВКС по определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. 510/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV

ГО, определение №

534/06.12.2019г. по ч.гр. д. № 4484/2019г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, определение № 318/25.07.2018г. по ч.гр. д. № 2828/2018г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, определение № 474/07.11.2019г. по ч.гр. д. № 3063/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, и определение № 60228/04.06.2021г. по ч.гр.д. № 1916/2021г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.

2

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че от установените по делото факти се обосновава извод за приложимост на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Констатирал е, че по издаден на 27.05.2014г. по ч. гр. д. № 302/2014г. по описа на РС – Костинброд изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 1654/2014г. на ЧСИ Д. Вълков, впоследствие образувано под номер 780/2015г. по описа на ЧСИ Ал. Цанковски, като с молба от 17.02.2015г. ответникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е легитимирал като взискател, цесионер по прехвърленото му вземане. Счел е, че поради бездействие още на 26.04.2018г. е настъпила перемпция (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК), като и след тази дата ответникът не е искал и предприемал съдебно или извънсъдебно никакви действия за удовлетворяване на вземането до предявяването на отрицателния установителен иск на 08.10.2021г. Посочил е, че перемираното изпълнително дело не е прекратено с изричен акт. При тези факти, позовавайки се на практиката по определение № 60228/2021 г по ч. гр. д. № 1916 за 2021г. по описа на ВКС, ГК, III ГО; определение № 95/2018г. по ч.гр.д. № 510/18г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 744 от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, е изтъкнал, че за възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение се отдава на активното поведение на ответника като кредитор и взискател - на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните, мерки, които е предприел, докато установено и продължаващо бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат. Посочил е, че в този смисъл е практиката по определение № 318/2018г. по гр. д. № 2828/2018г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, определение № 534/2019г. по ч. гр. д. № 4484/2019г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и определение № 474/2019г. по ч. гр. д. № 3063/2019г. по описа н а ВКС, ГК, IV ГО. Подчертал е, че в случая в очертания с исковата молба период взискателят е бездействал, не е предприемал никакви мерки, не е посочил изпълнителни способи, нито е правил искания или други изявления с процесуални последици за длъжниците, поради което правилно районният съд е възложил всички разноски в тежест на ищците по делото.

Настоящият състав намира, че съобразно разясненията, дадени с ТР 1/19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, изхождайки от обстоятелствената част на изложението, следва да уточни и обедини поставените от касаторите въпроси в един общ и значим за изхода на делото правен въпрос относно отговорността на ответника за разноски по иск за несъществуване на вземане, погасено поради изтекъл давностен срок, при заявено признание на иска от ответника.

По този въпрос е формирана непротиворечива практика на ВКС по постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения, включително 3 соченото от касаторите определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, служебно известните на съда определение № 71 от 21.01.2014г. по ч.т.д. № 17/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. 2062/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, както и сочените от ответника определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. 510/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 474 от 07.11.2019г. по ч.гр. д. № 3063/2019г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието му с формираната практика. Този извод на съда изключва наличието на соченото от жалбоподателите допълнително основание по чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно цитираната съдебна практика предпоставките за недължимост на разноски по делото от ответника, когато искът е уважен, са посочени в чл.

78, ал. 2 ГПК и са кумулативно изискуеми: ищецът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска.

Със съдебната практика по определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д.

№ 592/2012г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, определение № 71 от 21.01.2014г. по ч.т.д. № 17/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. 2062/2018г. по описа на ВКС, ГК, I V ГО, е прието, че не е налице първата предпоставка на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотеза, в която предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца. При даване отговор на въпроса с последните два съдебни акта е изтъкнато, че при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес.

Цитираната от ответника, а и от въззивния съд, съдебна практика по определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. 510/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 474 от 07.11.2019г. по ч.гр. д. № 3063/2019 г. на ВКС, ІІІ ГО, противно твърдяното от ответника, не влиза в противоречие с горното разрешение, а напротив, допълва го и урежда отговорността за разноски на ответника в хипотеза, при която ответникът не разполага с изпълнителен титул или с друга възможност за процесуална или извънпроцесуална принуда по отношение на позоваващия се на давност ищец по отрицателния установителен иск. Със съдебните актове е направено разграничение между уредбата по ГПК отменен и ГПК в сила от 01.03.2008г., като е подчертано, че съобразно действащия ГПК, в отклонение на предходната уредба, се дава по – широка защита на длъжника и се признава интереса му да установи действителното правно положение и в хипотеза, в 4 която кредиторът не разполага с изпълнителен титул срещу него или с други средства за принуда. Такива са и разгледаните с двата съдебни акта хипотези, като изрично е подчертано, че в тези случаи, когато кредиторът не разполага с изпълнителен титул или други средства за принуда и признае иска, не следва да бъде прието, че е станал причина за завеждане на делото. Изрично е посочено, че „при такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяване на иска“.

Практиката по определение № 60228 от 04.06.2021г. по ч.гр.д. № 1916/2021г. на ВКС, ІІІ ГО, е неотносима към поставения от касаторите въпрос, доколкото е постановена при други факти – искове за изпълнение на парични задължения с формиран извод, че разноските са дължими в полза на ищеца.

Останалата цитирана от страните съдебна практика е по съдебни актове, с които ВКС е отказал да допусне касационно обжалване. Същите не представляват практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно разясненията, дадени с т. 2 на ТР 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което няма да бъдат обсъждани.