Решение № 448 от 20.02.2020, Районен съд - Перник

Р Е Ш Е Н И Е

№ 448 / 20.2.2020г. гр. Перник, 20.02.2020 г.

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XI състав, в открито съдебно заседание на трети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ

КРИСТИНА КОСТАДИНОВА при участието на секретаря Капка Станчева, като разгледа докладваното от съдия К.

Костадинова гр.д. № 3731 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.

Образувано е по искова молба на „А1 България“ ЕАД, с ЕИК: ********* /предишно наименование „Мобилтел“ ЕАД/, подадена чрез процесуалния му представител – адв. Д.Ц, срещу Ж.И.В., с ЕГН: **********, с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от общо 1250.35 лева, от които 1159.11 лева – главница, 91.24 лева – обезщетение за забава, изчислено върху сумата от 569.97 лева, за периода от 01.03.2017 г. до 17.12.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на ЗИПЗ – 21.12.2018 г. до окончателното плащане на главницата. Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответницата е налице облигационно отношение, възникнало по силата на Договор № *** от 05.02.2016 г., който имал рамков характер. По договора на ответницата бил определен ID /абонатен номер/ ***. Въз основа на рамковия договор страните сключили множество други сделки за предоставяне на мобилни услуги и за продажба на мобилни устройства.

На следващо място се твърди, че ответницата ползвала мобилни услуги въз основа на рамковия договор и сключените към него сделки /обективирани в приложения и договори/ в периода от 09.01.2017 г. до 08.08.2017 г., но не заплатила цената на тези услуги. В тази връзка се твърди, че за посочения период на ответницата били издадени седем фактури за сумата от общо 569.97 лева – представляваща стойността на ползвани, но незаплатени мобилни услуги и на неизплатени вноски по продадени устройства.

В исковата молба се твърди също, че извън тази сума на ответницата била начислената и сумата от общо 589.14 лева – за различни видове неустойки по сделките – 150 лева – неустойка за ползване на мобилна услуга за номер ********** /за 6месеца/, 59.52 лева – неустойка за ползване на телевизионна услуга /за 6 месеца/, 39.96 лева – неустойка за ползване на мобилна услуга за номер *** /за 3месеца/, 49.74 лева – неустойка за ползвана мобилна услуга за номер ***, 26.36 лева – неустойка за отстъпка от цена за закупено крайно устройство по сметка № ***, 173.56 лева – неустойка за отстъпка от цена за закупено крайно устройство по сметка № *** и 90 лева – неустойка за отстъпка от цена за закупено крайно устройство по сметка № ***.

Прави се уточнение, че претендираната главница се формира от сумите 569.97 лева – представляваща стойността на ползвани, но незаплатени мобилни услуги и неизплатени вноски по продадени устройства и 589.14 лева – за различни видове неустойки.

На последно място се поддържа, че върху сумата от 569.97 лева на ответницата била начислена и сумата от 91.24 лева – обезщетение за забава за периода от 01.03.2017 г. до 17.12.2018 г.

Доколкото посочените суми не били заплатени се иска предявените искове да бъдат уважени в пълен размер.

С исковата молба са представени общи условия на ищеца, рамков договор и приложения към него, фактури и сметки за претендираните неустойки.

В срока по чл. 131 от ГПК от страна на ответницата не е подаден отговор на исковата молба.

Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

От ищцовото дружество е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответника за вземанията, които са предмет на настоящото производство. В тази връзка по подаденото заявление районният съд е издал заповед № ***/27.12.2018 г. по ч.гр.д. № ***/2018 г. по описа на РС Перник. Последната е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

От представените по делото доказателства /Рамков договор № *** от 05.02.2016 г. за абонатен № ***, както и приложенията към същия; Приложение № 1 от 05.02.2016 г. за абонатен № ***, към рамков договор № *** от 05.02.2016 г, за абонатен № ***; Договор за електронни и съобщителни услуги от 13.01.2017 г. към рамков договор № *** от 05.02.2016 г. за абонатен № ***; Договор за електронни и съобщителни услуги от 25.08.2017 г. към рамков договор № *** от 05.02.2016 г. за абонатен № ***; Договор за продажба на изплащане от 25.08.2016 г. за абонатен № ***, както и приложенията към същия/ се установява, че между страните са сключени сделки за доставка и ползване на мобилни услуги съответно за продажба на мобилни устройства в периода от 09.01.2017 г. до 08.08.2017 г.

От представените по делото фактури - №№ *********/13.02.2017 г.,; *********/13.03.2017 г.; *********/11.04.2017 г.;, *********/12.05.2017 г.; *********/12.06.2017 г.;, *********/12.07.2017 г. и *********/11.08.2017 г. се установява, че в периода от 09.01.2017 г. до 08.08.2017 г. ответницата е ползвала мобилни услуги съответно е закупила устройства на обща стойност 569.97 лева. Липсват твърдения същите да са заплатени.

От представените по делото сметки за неустойки се установява, че на ответницата по посочените сделки е начислена сумата от общо 589.14 лева – за различни видове неустойки. Липсват твърдения сумата да е заплатена.

Така установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:

Исковете са с правно основание по чл. 79, ал. 1, чл. 92 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.

124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК – за установяване вземанията на ищеца към ответника, за които е издадена заповед № ***/27.12.2018 г. по ч.гр.д. № ***/2018 г. на Пернишкия РС за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което е наложило даване на указания за предявяване на иск в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. В тази връзка предявеният установителен иск е допустим като целта му е издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след установяване съществуването на вземането по съдебен ред в исково производство.

Ответникът по настоящото производство има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на търговска или професионална дейност.

По делото безспорно се установява, че между страните е била налице облигационна връзка в периода от 09.01.2017 г. до 08.08.2017 г.

Исковата претенция за главница обаче съдът намира за основателна до сумата от 569.97 лева. За сумата от 589.14 лева, представляваща разликата до пълния предявен размер от 1159.11 лева, претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

Посоченият извод се обосновава на първо място с обстоятелството, че с исковата молба е предявено единно вземане в размер на 1159.11 лева. Предвид съдържанието на исковата молба и изложените в нея твърдения, както и на петитума на иска, съдът намира, че според ищеца посочената сума представлява главница по процесните договори. Такава логика ищецът е приложил и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, подадено по ч.гр.д. № ***/2018 г. на Пернишкия РС, където изрично е посочил, че вземането от 1159.11 лева е едно вземане и същото представлява именно „главница“. Тази сума като едно единно вземане съвпада с предмета на установителния иск по настоящото исково производство, поради което и съдът е приел същия за допустим.

Предвид наличните по делото факти и доказателства обаче съдът счита, че дадената от ищеца правна квалификация на вземането му за сумата от 1159.11 лева като вземане за „главница“ е неправилна.

Посоченият извод следва от обстоятелството, че видно от изложените в исковата молба твърдения, а и предвид параметрите на сключените между страните сделки, сумата от 1159.11 лева е формирана от няколко отделни вземания: вземането за 569.97 лева – стойност на потребени мобилни услуги и закупени устройства, и вземането за 589.14 лева – стойност на начислени неустойки. Доколкото от доказателствата по делото се установява, че потребените мобилни услуги и закупени устройства са на стойност 569.97 лева, то съдът намира, че ищецът е доказал размер на главницата до сумата от 569.97 лева.

Останалите вземания: за общо 589.14 лева – стойност на начислени неустойки, по своята правна същност не представляват главница, както смята ищецът, доколкото понятието „главница“ изразява главното вземане по сделката, което в случая е стойността на потребените мобилни услуги съответно цената на закупените устройства. Посочените вземания противно на твърденията на ищеца не представляват главница, а изразяват – стойността на начислени на ответницата неустойки за неизпълнение на задължението за главница. Същите няма как да са част от последното, доколкото са обусловени от него и предсталяват акцесорни вземания без самостоятелен характер, какъвто самостоятелен характер има вземането за главница.

По тези съображения и доколкото със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а и с исковата молба, се претендира едно единно вземане за главницата, то съдът намира, че същото е доказано в размер от 569.97 лева. Освен това съдът не може да присъди и вземането от 589.14 лева на друго основание, доколкото така би излязъл извън рамките на издадената заповед за изпълнение, което по настоящия установителен иск е недопустимо.

На следващо място съдът достигна до извода и че вземането от 589.14 лева – неустойки не следва да бъде присъждано и на още едно основание. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В настоящия случай процесното вземане представлява сбор от няколко неустойки, които могат да се обособят в две групи – неустойки, уговорени съответно начислени като стойност въз основа на месечните вноски по договорите за мобилни услуги и неустойки, представляващи ползвани от ответника отстъпки от цената на крайни устройства. Първата група неустойки /за 150 лева – неустойка за ползване на мобилна услуга за номер **********, 59.52 лева – неустойка за ползване на телевизионна услуга, 39.96 лева – неустойка за ползване на мобилна услуга за номер *** и 49.74 лева – неустойка за ползвана мобилна услуга за номер ***/ съдът намира за неравноправни и недействителни по арг. на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Освен това при преценката си съдът съобрази и т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, където е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от развалянето, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение. В настоящия случай клаузите за неустойка за предсрочно прекратяване на услуги по абонаментен план са несъразмерно високи и не следва да обвързват валидно потребителя (чл. 146 ал. 1 от ЗЗП).

В тази връзка следва да се отбележи, че част от тях са съизмерими със стойността на всички вноски до края на договора / 150 лева – неустойка за ползване на мобилна услуга за номер **********, 59.52 лева – неустойка за ползване на телевизионна услуга/, а друга част са несъразмерно високи предвид размера на неизпълненото задължение / 39.96 лева – неустойка за ползване на мобилна услуга за номер *** и 49.74 лева – неустойка за ползвана мобилна услуга за номер ***/.