Решение № 11161 от 08.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11161 гр. София, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА

ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА

Гражданско дело № 20251110139406 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на П. З. П. срещу „*********“ АД, с която са предявени отрицателни установителни искове за признаване за установено, че ответникът няма право на принудително изпълнение срещу ищеца за следните суми: 6 072.98 евро /евровата равностойност на 11 877.72 лв./ – главница; 3 010.92 евро /евровата равностойност на 5 888.85 лв./ – лихва за забава за периода 15.05.2008 г. – 11.08.2010 г., за които суми е издаден изпълнителен лист на 09.09.2010 г. по ч. гр. д. № 40420/2010 г. по описа на СРС, 32 състав.

Ищецът твърди, че изпълнителният лист е издаден в производство по чл. 242 – 249 ГПК /отм./ и въз основа на него е образувано изп. д. № 20118410403658 по описа на ЧСИ *********. Сочи, че последното изпълнително действие е поискано именно с образуването, след което изпълнителното дело е спряно през 2013 г. по силата на закона на основание чл.

433, ал. 1, т. 5 и т. 8 ГПК, тъй като имуществото на длъжника е несеквестируемо и не са искани изпълнителни действия, поради което счита, че всички изпълнителни действия след това са незаконосъобразни и не се отразяват на давността. Изтъква, че наложеният запор на трудово възнаграждение не е довел до осребряване на имущество на длъжника, поради което не е валидно действие. Счита, че давността е изтекла още на 09.09.2015 г. Сочи, че не са правени искания от взискателя за извършване на изпълнителни действия в продължение на 9 години.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва исковете. Твърди, че изпълнителният лист, въз основа на който е образувано изп. д. № 20118410403658 по описа на ЧСИ *********, е за вземания, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 15.03.2006 г., и е издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която е влязла в законна сила, защото не е подадено възражение от длъжника след връчването на поканата за доброволно изпълнение. Признава, че има качеството на взискател по изпълнителното дело. Счита, че приложима за вземанията му по изпълнителния лист е 5-годишната давност. Излага, че предвид датата на образуване 1 на изпълнителното дело давност не е текла до 26.06.2015 г. Оспорва изпълнителното производство да е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Сочи, че са искани и извършвани множество изпълнителни действия и регулярно са постъпвали удръжки от запор на трудовото възнаграждение на длъжника в периода 20.12.2011 г. – 12.04.2013 г., като с всичко това погасителната давност е прекъсвана. Излага, че тя е прекъсната и с влизането в законна сила на решението по гр. д. № 38464/2020 г. по описа на СРС, с което предходните искове по чл. 439 ГПК на длъжника са отхвърлени. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и обсъди доводите на страните и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема от фактическа и правна страна следното:

Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК. Те са насочени към установяване незаконосъобразност на принудителното изпълнение срещу ищеца поради изтичане на погасителната давност за сумите, за които е издаден срещу него в полза на ответника изпълнителен лист.

При предявени искове с правна квалификация чл. 439 ГПК е достатъчно ищецът да обоснове правния си интерес от търсеното установяване като предпоставка за допустимост на исковете, а в тежест на ответника е да докаже, че притежава право на принудително изпълнение срещу него за вземанията – предмет на изпълнителния лист. Последното в случая предполага ответникът да установи наличието на основания за спиране и/или прекъсване на погасителната давност за вземанията.

В случая с Определение № 13028/02.04.2026 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявено за безспорно, че срещу ищеца в полза на ответника е издаден на 09.09.2010 г. изпълнителен лист по ч. гр. д. № 40420/2010 г. по описа на СРС, 32 състав, за процесните суми и въз основа на него е образувано изп. д. № 20118410403658 по описа на ЧСИ *********, по което ответникът е взискател.

От данните в самия изпълнителен лист следва, а и от писменото доказателство на л.

67 – 69 и л. 119 – 120 е видно, че изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

Страните не спорят, че не е провеждано исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. че заповедта е влязла в законна сила.

Предвид наличието на изпълнителен лист за процесните суми, издаден въз основа на влязла в законна сила заповед по чл. 417 ГПК, и безспорния между страните факт, че към датата на подаване на исковата молба ответникът има качеството на взискател, както и с оглед релевираното с исковата молба възражение за давност, съдът намира, че предявените искове срещу „*********“ АД са процесуално допустими. Единственият способ за защита на длъжника в хипотезата на поддържано твърдение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията, които са предмет на издаден изпълнителен лист, е предявяването на иск по чл. 439 ГПК преди да е приключило принудителното им събиране, защото давността не се прилага служебно, а е необходимо длъжникът да направи изрично волеизявление, с което да се позове на нея. Целта е да бъде признато за установено, че не са налице материалноправните предпоставки за законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задълженията по давност, т.е. да се създаде основание за прекратяване на всяко изпълнително производство по издадения изпълнителен лист /чл. 433, ал. 1, т. 7, пр. 1 ГПК/. От изложеното следва, че ищецът има правен интерес от предявените отрицателни установителни искове срещу ответника.

Щом за процесните вземания на ответника е налице влязла в законна сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, приложима по отношение на тях е 5-годишната давност независимо от техния вид. В този смисъл е налице трайна съдебна практика, включително 2

Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. по описа на ВКС, IV ГО, в което е прието следното: „Чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД налага променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение, поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК“. В Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО, изрично е прието следното:

„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение“. Настоящият съдебен състав изцяло споделя горното становище на върховната съдебна инстанция, поради което приема, че за процесните вземания приложение намира разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и срокът на новата давност е 5 години, като техният характер е без значение, след като в случая те са установени с правораздавателен акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо – влязла в сила заповед за изпълнение по чл.

417 ГПК, която е задължителна за всички съдилища, учреждения и общини по отношение на установеното със заповедта правно положение /чл. 297 ГПК/ и със забрана за пререшаване на въпроса, отнасящ се до него, освен в случаите, когато законът разпорежда друго /чл. 299 ГПК/.

От представените от ответника и неоспорени от ищеца документи на л. 27 – 44 се изяснява, че е налице влязло в законна сила съдебно решение, постановено по гр. д. № 38464/2020 г. по описа на СРС, 154 състав, с което по-рано предявените от П. З. П. срещу „*********“ АД искове с правно основание чл. 439 ГПК по отношение на задълженията на първия по същия изпълнителен лист са отхвърлени. С оглед разпоредбите на чл. 297 ГПК, според която влязлото в сила решение е задължително за всички съдилища, и на чл. 299, ал.

1 ГПК, забраняваща пререшаването на спор, разрешен с влязло в сила решение, настоящият съдебен състав не може да пререшава въпроса дали погасителната давност за задълженията на ищеца по процесния изпълнителен лист е била изтекла към датата на образуване на посоченото дело, а е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на решението по него. Ето защо в настоящото производство не следва да се обсъжда какви изпълнителни действия са предприети до момента на завеждане на предходното исково производство по чл. 439 ГПК.

На следващо място, съгласно трайно установената съдебна практика погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника, по аргумент от разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която не изисква други условия за спиране на давността освен висящ процес с предмет конкретното вземане, а предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако бъде отхвърлен /в този смисъл са например Решение № 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 50017/27.03.2023 г. по гр. д. № 720/2022 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 50105/15.06.2023 г. по гр. д. № 1589/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 50099/28.11.2023 г. по гр. д. № 3614/2020 г. на ВКС, III ГО/. Следователно с факта на отхвърлянето на предявените по гр. д. № 38464/2020 г. по описа на СРС, 154 състав, искове по чл. 439 ГПК погасителната давност за вземанията по процесния изпълнителен лист се явява прекъсната, считано от момента на подаването на исковата молба по това дело, а по време на висящността му тя е спряла да тече на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Точната дата на образуването му не е установена по настоящото дело, но доколкото отговорът на исковата молба по предходното дело е от 30.10.2020 г., следва да се приеме, че това е найкъсната възможна дата на завеждане на исковата молба по него.

По изложените по-горе съображения давността е спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, считано от датата на подаване на исковата молба, въз основа на която е 3 образувано настоящото дело.

Предвид всичко изложено съдът намира, че от значение за изхода на настоящото дело е дали след 26.04.2023 г. – датата на влизане в сила на решението, с което предявените по гр. д. № 38464/2020 г. по описа на СРС, 154 състав, искове по чл. 439 ГПК са отхвърлени, е изтекла приложимата 5-годишна давност за вземанията на ответника по процесния изпълнителен лист. В случая дори само при съпоставка между датата на влизане в сила на посоченото съдебно решение и датата на подаване на исковата молба по настоящото дело – 03.07.2025 г., е очевидно, че погасителната давност не е изтекла, поради което е безпредметно да се обсъждат предприетите в този период от време изпълнителни действия.

Предявените отрицателни установителни искове по настоящото дело са неоснователни.

На основание чл. 3 и чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България вр.

Решение /ЕС/ 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 08.07.2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026 г., валутата на Република България, считано от 01.01.2026 г., е евро. Ето защо произнасянето на съда следва да бъде в евро, като превалутирането се извърши по правилата на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определя на 153.39 евро.