Определение № 1440 от 19.12.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1440 гр. Благоевград, 19.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно частно гражданско дело № 20241200501333 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство е образувано по частна въззивна жалба от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ 177492004, против определение № 2307/ 15.11.2024 г., пост. по гр. д. № 956/ 2024 г. по описа на РС – Благоевград, с което е оставена без уважение молбата по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решение № 735/ 14.10.2024 г. в частта за разноските, като се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС за двата иска, вместо присъдените 200 лв. за двата иска.

В жалбата се твърди, че определението е незаконосъобразно. Поддържа се, че не е спазен минималния праг по НМРАВ за искове до 1000 лв., който е в размер на 400 лв. без ДДС, както и че присъдения размер говори за обезценка и незачитане на адвокатския труд и не е справедлив.

В срока за отговор на частната жалба, е постъпил такъв, в който се оспорва жалбата като неоснователна. Сочи се, че съдът не е обвързан от минималните размери по НМРАВ, както и че и производството не се отличава с фактическа и правна сложност.

Настоящият състав намира, че първостепенния съд правилно е присъдил разноски в производството на ищеца, по следните съображения:

От писмените доказателства се установява, че се Решение № 735/14.10.2024г. съдът частично е уважил предявените искове, като е уважил 1 иска с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП, чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП и е отхвърлил иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, поради плащане в хода на процеса. Съдът е съобразил, че ищеца е представляван от адвокат Д. М., който е предоставил на ищеца безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /изрично вписано в договора/, както и че адвокат М. е регистриран по ДДС.В тази връзка съдът е намерил, че следва да бъде присъдено възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ. Приел е в решението, че съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален интерес, вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и фактическа сложност на делото, обстоятелството, че исковете срещу ответника произтичат от едно правоотношение, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни дела /включително от 10 настоящия ищец в РС-Благоевград/, по които има формирана трайна съдебна практика, намира, че обоснован и справедлив съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 200, 00 лв. общо по двата иска. Ищецът претендира отделно възнаграждение и по втория предявен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД. Според съда неприложима за процесния случай е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г., съгласно която адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. При приложение на посочената разпоредба и присъждане на две възнаграждения за двата кумулативно предявени иска би се стигнало до злоупотреба с право, неоснователно обогатяване и нарушаване на критериите, залегнали в чл.36, ал.2 от ЗАдв. за обоснован и справедлив размер на възнаграждението. За да отговаря на тези изисквания възнаграждението следва да съответства на обема и сложността на извършената от адвоката работа, както и на фактическата и правна сложност на делото. В случая се касае за предявени искове, които произтичат от един и същи юридически факт – договор за предоставяне на кредит, като осъдителната претенция е следствие на нищожността на клаузата от договора, предмет на първия иск.

Разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. би била приложима, ако претенциите произтичаха от различни договори, какъвто настоящият случай не е. /В същата насока и Определение № 721/26.06.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2

640/2024 г. по описа на ОС-Благоевград/. Във възнаграждение се включва и ДДС. В практиката на ВКС, обективирана в определение по ч. т. д. № 2725/2019 г., определение по ч. т. д. № 141/2019 г., определение по ч. т. д. № 2559/2016 г., Определение № 2600/19.09.2023 г. по гр.д. № 20228002104236 по описа за 2022 година на ВКС, Определение № 50017/26.02.2024 г. по т.д. № 1873/2023г. по описа на ВКС, Определение № 303/13.02.2024 г. по т.д. № 2204/2022 г. по описа на ВКС и редица други се приема, че с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по см. на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС; съответно предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА основание не представлява безвъзмездна услуга по см. на ЗДДС; поради което при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА следва да включва ДДС С оглед изложеното, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „Неткредит" ООД, следва да бъде осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № 177492004, с адрес гр.София, бул. „***“ № 125-2, ет. 5, оф.

5.3, представлявано от Д. М. М. сумата от 200, 00 лв. /двеста лева/ с включен ДДС, представляваща възнаграждение за адвокат.

Първостепенният съд, процедирайки така, е постановил правилен съдебен акт.

На основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищеца, следва да се определи възнаграждение за осъществената правна услуга. Съобразявайки, че делото не се отличава с фактическата сложност, а с по-висока от обичайната правна сложност, съобразявайки извършените процесуални действия от процесуалния представител – изготвяне на искова молба и писмено становище по делото, без явяване на същото, правилен се явява извода на съда.

Правото на ищеца да му бъдат присъдени разноски, направени в съдебното производство по граждански дела, е предвидено в чл. 78, ал. 1 ГПК.

Според тази разпоредба разноските се възлагат върху ответника, съразмерно с уважената част от иска.

Тълкуването на така посочената разпоредба налага извод, че в случаите 3 на разрешаване на спора по същество, правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор. Страната, срещу която е постановено решението, носи отговорността за разноски даже и да е положила най-голямата грижа да издири действителното правно положение. Тук вина за предизвикване на делото не е нужна. Страната, срещу която е постановено решението, понася отговорността за разноски, което се явява санкция за неоснователно предизвикания правен спор – чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Относно размера или прекомерността на възнаграждението за адвокат:

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или 4 множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: "че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C?184/13 —C?187/13, C?

194/13, C?195/13 и C?208/13, EU: C: 2014: 2147, т. 43)... член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. ". Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ.

Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се 5 изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж.

Решение по дело № 05.10.2010 г., Elchinov, C173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват "като несъвместими с вътрешния пазар всички... решения на сдружения на предприятия..., които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени... споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни".