Определение № 1120 от 27.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1120 гр. София, 22.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20228002902302 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. Г. срещу решение № 420 от 20. 06. 2022 г. по в. т. д. № 1093/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 264674 от 13. 07. 2021 г. по гр. д. № 13763/2018 г. на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден да заплати на „Авала – В“ ЕООД, гр. София на основание чл. 145 ТЗ общата сума от 14 820, 98 щатски долара, представляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени на дружеството в резултат на дейността му като управител и изразяващи се в изтеглени и преведени от банковата сметка на дружеството в „Първа инвестиционна банка“ АД и неотчетени суми, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 17. 10.

2018 г. до окончателното й изплащане, както и общата сума от 2251, 08 лв., представляваща лихва за забава върху всяка една от изтеглените суми, считано от датата на изтеглянето до 16. 10. 2018 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Касаторът сочи, че съдът неправилно не е кредитирал представените по делото писмени доказателства, 1 установяващи осъщественото от него плащане за погасяване на задължения на дружеството и правомерното разходване на средствата на дружеството.

Делото останало непопълнено с доказателства, тъй като в противоречие с процесуалните правила съдът не допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която да установи средния размер на дължимото възнаграждение на управители в юридически лица, осъществяващи търговия с оръжие. В мотивите на обжалвания акт не било обсъденото направеното от ответника възражение по чл. 181 ГПК, че протоколът-решение на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество с посочена дата 6. 12. 2017 г. няма достоверна дата. Касационният жалбоподател оспорва извода на решаващия състав, че за извършените от него тегления от сметката на дружеството и плащания е следвало да има решение на едноличния собственик на капитала на търговското дружество ищец. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите приети по делото и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните?; 2. За възможността, респ. допустимостта въззивният съд да мотивира решението си чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, когато същите са вътрешнопротиворечиви и е налице явно несъответствие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно размера на обезщетението за имуществени вреди при предявен иск по чл. 145 ТЗ; 3. За извършване на разпоредителни действия с парични суми от банковата сметка на капиталово търговско дружество (ЕООД), свързани с търговската дейност на юридическо лице, необходимо ли е изрично писмено съгласие на едноличния собственик на капитала на дружеството с ограничена отговорност и ако е необходимо, то в кои случаи трябва да бъде представено такова с оглед законосъобразността на осъщественото разплащане?; 4. Как следва да бъде определен размерът на възнаграждението на управителя в капиталово търговско дружество – месечно и допълнително, което се дължи по силата на сключен договор за управление, но за което има само устни 2 уговорки и което не е закрепено в писмена форма?“. Касаторът поддържа, че процесуалните въпроси по т. 1 и 2 от изложението са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно решения по т. д. № 425/2015 г., I I т. о., т. д. № 34/2013 г., II т. о., гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., гр. д. № 1321/2009 г., IV г. о. и т. д. № 1106/2010 г., II т. о. Въвежда основанието по чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите по т. 3 и 4 от изложението, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационният жалбоподател излага доводи, че четвъртият въпрос е разрешен в противоречие с решение по гр. д. № 1387/2011 г. на ВКС, IV г. о.

Поддържа, че атакуваният въззивен акт е очевидно неправилен, тъй като изводите на апелативния съд за наличието на предпоставките по чл. 145 ТЗ за ангажиране на отговорността на управителя не съответстват на фактите по делото и на правната уредба и са явно необосновани.

В депозирания отговор на касационната жалба ответникът по касация „Авала-В“ ЕООД изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не е спорно, че с договор за възлагане на управление от 01.

12. 2015 г. „Авала – В“ ЕООД е възложило на М. И. Г. да управлява и представлява дружеството, като в чл. 2 от договора е предвидено, че изпълнителят Г. има право да сключва всякакви договори и търговски сделки, както и да извършва действия по тяхното изпълнение само след изрично решение на едноличния собственик на капитала. Решаващият състав е установил, че съгласно чл. 5 от договора изпълнителят има право да получава възнаграждение, което ще бъде договорено допълнително съобразно обема, 3 работата и резултатите от дейността на дружеството. В атакувания акт е отразено, че между страните няма спор, че с решение на едноличния собственик на капитала на дружеството от 27. 11. 2017 г. Г. е освободен като управител на дружеството, като заличаването му като управител е вписано в ТР на 01. 12. 2017 г.

Решаващият състав е приел, че между страните няма спор и от представеното извлечение от сметката на ищцовото дружество в „Първа инвестиционна банка“ АД се установява, че сумите от 904, 70 щатски долара, 301, 44 щатски долара, 91, 97 щатски долара, 3045, 07 щатски долара и 3045, 07 щатски долара са изтеглени от ответника от банковата сметка на дружеството на посочените в исковата молба дати – 7. 11. 2017 г., 9. 11. 2017 г., 17. 11. 2017 г., 29. 11. 2017 г., а на 30. 11. 2017 г. ответникът е наредил от банковата сметка на дружеството по своята банкова сметка в същата банка сумите от 1 219, 63 щатски долара и 6 203, 80 щатски долара.

В решението е обсъдена фактура №1711-12 от 07.11.2017 г., на която ответникът е основал възражението, че е използвал посочените суми за погасяване на задължението на ищеца към юридическо лице, предоставящо логистични услуги, митническо складиране, съдействие и представителство пред митнически и др. органи, за заплащане на сумата 203 100 000 индонезийски рупии, равняващи се на 15 000 щатски долара по курса към 30.

11. 2017 г. Съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че фактурата е с получател „Авала–В“ ЕООД, касае митническо освобождаване на внесен товар, като името на издателя е заличено, и удостоверява, че сумата от 15 000 щатски долара (203 100 000 индонезийски рупии) е надлежно предадена в брой от Г. на 01. 12. 2017 г. в Кьолн, Германия. В обжалвания акт е установено, че тази фактура не е осчетоводена от ищцовото дружество и липсват доказателства за наличието на договор, на чието основание същата е издадена. Решаващият състав е приел, че не е доказано и липсва твърдение на ответника да е налице изрично решение на едноличния собственик на капитала на ищеца да се заплати сумата по посочената фактура, респ. липсва одобрение на извършеното плащане. Констатирал е, че след узнаване за извършените разпореждания със средства от банковата сметка на дружеството, ответникът Г. е освободен като управител на дружеството.

Въззивният съд е формирал извод, че по делото ответникът не 4 представя разходо-оправдателни документи за извършените тегления и преводи от банковата сметка на дружеството. Изтъкнал е, че липсват доказателства за налични договорни отношения на ищеца с друг търговец, по силата на който да се дължи сума от 15 000 долара, както и решение на едноличния собственик на капитала за такова разпореждане.

При така установените факти, въззивният съд е счел, че е установено осъществяването на всички елементи от фактическия състав на т. нар. управленски деликт по чл. 145 ТЗ, тъй като без решение на едноличния собственик на капитала ответникът е изтеглил за процесния период от сметките на дружеството в посочената банка общата сума от 14 820,98 щатски долара, с което е причинил имуществена вреда на дружеството, като несъмнено между вредата и деянието е налице причинна връзка. Подчертал е, че ответникът е изтеглил сумата, знаейки, че няма разрешение да извърши тези операции, както и да извърши твърдяното плащане на неизвестно дружество. В решението е прието, че неустановяването на основанието за разходване на средствата сочи на осъществени от управителя нарушения на задълженията му, свързани със стопанската отчетност и контрол. По тези съображения въззивният съд е споделил изводите на Софийски градски съд за основателност на исковете по чл. 145 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за лихва за забава върху всяка една от сумите от датата на която е изтеглена до предявяване на исковата молба.

В обжалваното въззивно решение е прието за неоснователно възражението на ответника за прихващане с дължащо му се по договора за управление възнаграждение в размер на по 2 000 щатски долара месечно за периода от 01. 12. 2015 г. до 01. 12. 2017 г., през който е бил управител на дружеството. Решаващият състав е посочил, че съобразно уговорката в договора за възлагане на управление изпълнителят има право да получава възнаграждение, което ще бъде договорено допълнително съобразно обема, работата и резултатите от дейността на дружеството, като по делото ответникът, на когото е указана тежестта за установяване на този факт, не е представил доказателства за изрично писмено уговаряне между страните по договора на размера на дължимото на управителя възнаграждение. Посочил е, че този размер не може да бъде установяван със заключение на съдебноикономическа експертиза относно нормалното възнаграждение на управител на дружество, осъществяващо търговия с продукти, свързани с отбраната.

5

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросите по т. 1 от изложението на касатора се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите на страните по делото и събраните доказателства и са обуславящи изхода на спора, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е придържал към практиката на ВКС по поставените въпроси. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са и цитираните от касатора, е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните 6 въпроси по делото, определени от оплакванията във въззивната жалба на ответника срещу първоинстанционното решение и доводите в отговора на жалбата. В обжалваното решение е отразено, че с протокол-решение от 6. 12.