Определение № 4987 от 03.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4987 гр. София, 03.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002102000 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. А. К., действащ чрез адвокат М. И. от САК, срещу въззивно решение № 114 от 10.02.2025 г. по в. гр. д. № 1382/2024 година на Софийски апелативен съд, в частта му, в която е потвърдено решение № 1382/08.03.2024 г., постановено по гр. д. № 3350/2023 г. по описа на СГС, I ГО, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Х. А. К. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 15 000 лв. до 124 000 лв., от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП №11-048/1999 г. по описа на ВОП – София, на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.

Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички конкретно установени по делото съществени и релевантни обективни обстоятелства, имащи отношение към въпроса за определяне на справедливо обезщетение по реда на чл. 52 от ЗЗД за неимуществени вреди от нарушаване правото му по чл. 2б от ЗОДОВ; не е обсъдил икономическите показатели в страната, както и не се е съобразил със съдебната практика в сходни хипотези с оглед изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид. Моли за отмяна на въззивното съдебно решение в обжалваната му част.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл.

1

280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че в противоречие с цитирана от него практика на ВКС са разрешени следните правни въпроси от предмета на спора:

1. За релевантните обстоятелства, които следва да бъдат обсъдени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

2. За задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“.

Сочи следната съдебна практика: ППВС № 4/1968 г., решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на III г. о., решение № 394 по гр. д.№ 1520/2011 г. на III г. о., решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на III г. о., решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на III г. о., решение № 3 по гр. д.

№ 637/2011 г. на III г. о, решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на IV г. о.; решение № 126/2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 214/2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., решение № 222 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 120/2020 г., IV г. о., решение № 320 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о. и решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?

Сочи следната съдебна практика: решение № 43/04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2021 г., IV г.о.; решение № 60268/25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 391/2021 г., III г.о.;

Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; решение № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г.о.; решение № 21/26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2020 г., I г.о.; решение № 194/11.01.2021 на ВКС по гр. д. № 4488/2019, IV г.о.; решение № 65 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о.; решение № 72 от 25.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1934/2017 г., IV г.о.

4. Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?

Сочи следната съдебна практика: решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., решение № 667 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г.о., решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., решение № 72 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2021 г., III г.о.; решение № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г.о.; решение № 50062 от 02.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2022 г., IV г.о, решение № 117 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2023 г., III г.о., решение № 283 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2023 г., IV г.о.; решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о.; решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС 2 по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., решение № 667 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., IV г.о.

5. По въпроса във връзка с прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и разрешаването на сходни случаи.

Сочи решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о.

6. По въпроса за изискването, заложено в принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, сходни случаи да се разрешават по сходен/идентичен начин?

Позовава се на практиката на Конституционния съд в негови решения: решение № 12 от 2018 г. по к. д. № 1/2018 г. и решение № 3 от 2019 г. по к. д. № 16/2018 г. и на практиката на ВКС, развита в решение № 126/28.10.2020 год. по гр. д. № 4374/2019 год. на ВКС, III г. о., решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 год. на ВКС, IV г. о., решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о.; решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., решение № 667 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г.о., решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о.; решение № 126/28.10.2020 год. по гр. д. № 4374/2019 год. на ВКС, III г. о.; решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 год. на ВКС, IV г. о.; решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., ГК, решение № 667 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д.

№ 4616/2023 г., IV г.о., ГК.

Не е постъпил отговор от насрещната страна – Прокуратурата на РБългария.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел за установено, че СГС е сезиран с иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС като ищецът твърди, че е наследник на един от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП I 11-048/1999 г. по описа на ВОП-София; че неговият баща А. А. К. е починал в хода на разследването на 25.01.2006 г. и на основание чл. 74, ал. 2 НПК правата му на пострадало лице са преминали върху него като негов наследник. Съдът е констатирал, че страните не спорят, а и от ангажираните доказателства се установява, че ищецът е син на А. А. К., който съгласно представеното удостоверение за идентичност на лице с различни имена на [община] - изх.

№ 016/27.01.2023 г.се именува и като А. А. К..

Съдът е посочил, че с Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990 г. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание, с което е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б. 517 лица във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които е и наследодателят на ищеца с имена А. А. К..

3

От удостоверение изх. № р 12493/09.08.1991 г. на МВР, според въззивния съд, се установява, че наследодателят на ищеца А. А. К. по политически причини е бил въдворен в ТПО Б. за периода 19.02.1985 г. - 26.06.1988 г. за това, че разпространява клеветнически слухове, насочени срещу обществено-политическия строй в Народна Република България, а за периода от 19.03.1986 г. - 22.06.1988 г. е бил изселен в [населено място] с административен акт по политически причини. Посочено е, че със заповед за прекратяване на превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ от 22.06.1988 г. наложената на наследодателя на ищеца превантивна административна мярка е прекратена.

Въззивният съд е констатирал, че с постановление на прокурор при Прокуратурата на Въоръжените сили от 31.01.1991 г. е образувано сл. д. № 1/1991 г. по разделени материали от сл. д. № 1/1991 г. по описа на Главна прокуратура на РБ за дейност в периода 1984 г. - 1989 г.

- престъпление по чл. 162, ал. вр. с чл. 20, ал. 2 НК като делото е водено срещу Т. Ж. председател на ДС и о. з. генерал - полковник Д. С., министър на вътрешните работи, за деяния в посочения период и в съучастие с други лица. Посочено е, че първоначално са повдигнати обвинения по чл. 162, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 НК на Т. Ж., на о. з. генерал-полковник Д. С. А., на Г. А., П. М. и П. К., а в хода на разследването с постановления от 21.12.1992 г. и 14.01.1993 г. за привличане на обвиняем спрямо о. з. генерал - полковник Д. С., Т. Ж. и Г. А. са повдигнати обвинения за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. с чл. 20, ал. 3 вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Посочено е, че с постановление от 25.06.1993 г. на прокурор при ПВС наказателното производство е частично прекратено спрямо Т. Ж., о. з. генерал - полковник Д. С., Г. А., П. М. и П. К. за извършено престъпление по чл. 162, ал. вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 НК.

Въззивният съд е установил, че на 20.07.1993 г. е внесен обвинителен акт срещу Т. Ж., П. С. и Г. А. за престъпление по чл. 387 НК, въз основа на който обвинителен акт е образувано НОХД № 1/1994 г. по описа на ВС, Военна колегия, но с разпореждане на съда делото е върнато за допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. На 19.12.1997 г. е внесен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1/1998 г. на ВС, Военна колегия, но с разпореждане от 28.04.1998 г. делото отново е върнато за допълнително разследване. Съдът е посочил, че с постановление от 29.09.1998 г. сл. д. № 1/1992 г. е преобразувано в сл. д. № 780-/1998 г. на СВОП, като наказателното производство е частично прекратено спрямо Т. Ж., на основание чл. 237, ал. 1, т. 1 НПК (отм.), а с постановление от 18.12.1999 г. наказателното производство е прекратено частично и по отношение на Д. С., на основание чл. 21, ал. 1, т. 4 НПК (отм.).

Съдът е констатирал още, че с постановление от 06.04.1999 г. делото е спряно поради наличие на свидетели в чужбина, а след възобновяването му на 04.12.1999 г. е преобразувано с № ДП 11-048/1999 г. по описа на ВОП София. С постановление от 17.02.2000 г. наказателното производство е прекратено спрямо Г. А., отменено впоследствие, и на 07.12.2012 г. е проведен разпит на лицето в качеството му на обвиняем. След разясняване, че абсолютната давност е изтекла, обвиняемият е заявил, че желае да се ползва от давността и делото, водено срещу него, да бъде прекратено. С постановление на ВОП София от 31.05.2022 г. е прекратено наказателното производство по ДП 11-048/1999 по описа на ВОП 4