Решение № 328 от 18.04.2022, Районен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 328 гр. Добрич, 18.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Георги К. Пашалиев при участието на секретаря Христина Г. Х.а като разгледа докладваното от Георги К. Пашалиев Гражданско дело № 20213230102969 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.

Образувано е по искова молба на П. С. Р., с ЕГН **********, с адрес на управление: гр. ......., ул. „..........“ № ..., срещу „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, с ЕИК 204219357, със седалище и адрес на управление: град Д ..., бул. „ “ № ..., с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1235, 53 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, от която 965, 26 лева са дължими за 25 дни през 2020 г. и 270, 27 лева за 7 дни през 2021г. - предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд Добрич за 2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателно плащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника до 17.01.2020 г. Трудовият му договор е бил прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ със заповед № ЛС-05-86 от 17.01.2020 г., издадена от изпълнителния директор на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД. Сочи се, че заповедта е била отменена с влязло в сила решение по гр.д. № 600 по описа на Районен съд Добрич за 2020 г. Така ищецът се е явил в дружеството в четиринадесетдневен срок, за да заеме работното си място. Трудовото му правоотношение е било прекратено отново 1 със заповед № ЛС-25-1 от 26.03.2021 г. Твърди се, че ответникът не е изплатил дължимото на работника обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за 25 дни през 2020 г., в размер на 965, 26 лева и за 7 дни през 2021 г., в размер на 270, 27 лева. Ищецът се позовава на практика на СЕС, в която е прието, че на работника се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ дори когато поради незаконно уволнение не е имал възможност да полага труд и да ползва полагаемия му се платен годишен отпуск. Независимо, че не е полагал труд за работодателя, на работника се дължи обезщетение за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа.

Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение. Същото е било уважено и е била издадена заповед по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд Добрич за 2021 г. В изпълнение на указанията на заповедния съд са предявени и настоящите искове.

Прави се искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1235, 53 лева, представляваща неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, от която 965, 26 лева са дължими за 25 дни през 2020 г. и 270, 27 лева за 7 дни през 2021г. - предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд Добрич за 2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателно плащане на сумата. Претендират се и разноски.

С протоколно определение от 17.03.2022 г. производството е прекратено в частта за сумата над 188, 20 лева до пълния претендиран размер от 270, 27 лева, представляваща неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 7 дни през 2021г., поради извършен отказ от иска в тази част.

В съдебно заседание ищецът се представлява от адвокат М.Г., която поддържа исковете. В подкрепа на тезата си за дължимост на претендираните суми се позовава на Решение на СЕС от 25.06.2020 г. Претендира и разноски.

В законоустановения срок ответникът е депозирал отговор. Твърди се, че дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ е било платено на ищеца. Оспорва се основният аргумент на ищеца, че на работника се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, дори когато поради незаконно уволнение не е имал възможност да полага труд и да ползва полагаемия му се платен годишен отпуск. В тази връзка се цитира практика на ВКС, като се прави извод, че „през периода от време от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до отмяната на уволнението с влязло в сила решение и възстановяването на незаконно уволнения работник или служител на предишната работа, последният не е престирал реално труд по трудовото правоотношение, поради което за този период от време за него не възниква право да ползва платен годишен отпуск, а в случай на последвало ново уволнение за този период от време работодателят не дължи на работника обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал.

1 от КТ“.

2

Иска се претенциите да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

В съдебно заседание дружеството не се представлява.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правно основание по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. чл. 224, ал. 1 КТ.

В тежест на ищеца е да докаже прекратяването на трудовото правоотношение с ответника; наличие на полагаем и неизползван към датата на прекратяване на трудовото правоотношение платен годишен отпуск; размер на брутното трудово възнаграждение за последния отработен месец.

В тежест на ответника е да докаже, че е заплатил претендираните суми за неизползван платен годишен отпуск.

С разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК законодателят установява задължение за всяка страна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Оттук следва, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици.

При неуспешно проведено пълно и главно доказване на тези факти, съдът следва да ги приеме за неосъществили се в обективната действителност и на тази основа да постанови решението си. В този смисъл е и Решение № 25 от 27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на IV г.о. на ВКС. Ответникът не ангажира доказателства, от които да се установи, че претендираните обезщетения за неизползван платен годишен отпуск за 2020 г. и 2021 г. са били платени на ищеца. С оглед последиците на доказателствената тежест следва да бъде заключено, че такова плащане не е било извършвано.

Ищецът, от своя страна, доказа всички елементи от фактическия състав на чл. 224, ал. 1 от КТ.

Страните не спорят, а и от представения трудов договор № 113/13.09.2010 г. се установява, че П.Х. е бил назначен на длъжността „помпиер“ при ответника (л. 13). Не е спорно, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ със заповед № ЛС-05-86 от 17.01.2020 г., издадена от изпълнителния директор на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД. Видно от приложеното Решение по гр.д. № 600 по описа на Районен съд Добрич за 2020 г., заповедта е била отменена и ищецът е бил възстановен на работа.

Не е спорно също, че ищецът се е явил в дружеството в четиринадесетдневен срок, за да заеме работното си място. За целта, на 24.02.2021 г., е представил уведомление на работодателя, с което е заявил желанието си да заеме предишната си длъжност (л. 28). От заповед № РД-0337 от 25.02.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество се установява, че ищецът е бил възстановен на предишната си длъжност 3

„помпиер“, считано от 01.03.2021 г. (л. 27).

Трудовото му правоотношение е било прекратено отново със заповед № ЛС-25#1 от 26.03.2021 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, считано от датата на връчване на заповедта – 30.03.2021 г. (л. 24). От приложената към отговора служебна бележка на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД се извежда, че брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец преди прекратяване на трудовия договор на ищеца – месец декември 2019 г., е в размер на 733, 60 лева (л. 29).

Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение. Същото е било уважено и е била издадена заповед по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд Добрич за 2021 г. Ответникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК в законоустановения срок. В изпълнение на указанията на заповедния съд са предявени и настоящите искове.

По делото е изготвена и съдебно-икономическа експертиза. От заключението се установява, че полагаемия се на ищеца платен годишен отпуск за 2020 г., за периода от 17.01.2021 г. (датата на първо прекратяване на трудовото правоотношение) до 31.12.2021 г., е двадесет и шест дни и за 2021 г., за периода 01.01.2021 г. до 30.03.2021 г. (датата на последно прекратяване на трудовото правоотношение), е седем дни. Установява се също, че от полагаемия му се отпуск ищецът е ползвал един ден през 2020 г. и два дни през 2021 г. Останали са за ползване двадесет и пет дни от отпуска за 2020 г. и пет дни от отпуска за 2021 г. Експертът е изчислил, че размерът на дължимото обезщетение за неползвания платен годишен отпуск за 2020 г. възлиза на 965, 26 лева а за 2021 г. на 188, 20 лева.

Заключението е обективно и е изготвено от лице с необходимата квалификация, поради което съдът го възприема в цялост.

С протоколно определение от 17.03.2022 г. производството е прекратено в частта за сумата над 188, 20 лева до пълния претендиран размер от 270, 27 лева, представляваща неизплатено брутно трудово обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 7 дни през 2021г., поради извършен отказ от иска.

Спорът между страните се концентрира единствено по въпроса за тълкуването на чл. 224, ал. 1 от КТ в контекста на настоящия случай, в който ищецът претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за период, през който фактически не е полагал труд по трудовото си правоотношение поради незаконосъобразно уволнение. Според ищеца отговорът на този въпрос е положителен. Ответникът оспорва това твърдение като се позовава на практика на ВКС, в която тезата на ищцовата страна се отрича.

Съдът счита, че становището на ищеца е правилно. Този извод се подкрепя от Решение на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела C‑762/18 и C‑37/19. Цитирана от ответника практика на касационната инстанция не може да бъде взета предвид, тъй като е постановена преди решението на Съда на 4

Европейския съюз. С това решение Съдът на Европейския съюз се е произнесъл по преюдициални запитвания на италиански съд и на Районен съд Хасково във връзка с дела, по които спорният в настоящото производство въпрос е решаващ за изхода на делото. Районен съд Хасково е поставил въпросите „Трябва ли член 7, параграф 1 от Директива (2003/88) да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика, според които работник, който е бил незаконно уволнен и след това е бил възстановен на работа от съда, няма право на платен годишен отпуск за времето от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа?“ и „При положителен отговор на първия въпрос, трябва ли член 7, параграф 2 от Директива (2003/88) да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика, според които при последващо прекратяване на трудовото правоотношение този работник няма право на финансово обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за времето от датата на предходното му уволнение до датата на възстановяването му на работа?“.

В решението си Съдът на Европейския съюз е приравнил хипотезата, в която работникът е бил незаконно уволнен, с тази, в която работникът не полага труд поради заболяване. Според съда общото и в двата случая е, че работникът фактически не полага труд по трудовото си правоотношение, но по причини, за които не отговаря и които не е могъл да предвиди. На тази основа е приел, че при незаконно уволнение работодателят трябва да понесе последиците от незаконосъобразното си поведение и е заключил, че „ работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна“.