Определение № 852 от 12.10.2023, Окръжен съд - Добрич

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 852 гр. гр. Добрич, 12.10.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменуга Ив. Стоева

Членове:

Павлина Н. Паскалева

Надя Г. Славова като разгледа докладваното от Павлина Н. Паскалева Въззивно частно гражданско дело № 20233200500645 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 против Разпореждане №860 от 11.08.2023г. на РС Балчик по ч. гр. д. №468 по описа на същия съд за 2023г. (ел.дело №20233210100468), с което е отхвърлено заявлението на кредитора за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против длъжника П. А. Г., ЕГН ********** от гр.Б. за следните суми, представляващи задължение по договор за паричен заем №130347 от 12.06.2017г., сключен със „Сити кеш“ ООД: 559,16 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението; 67,17 лв. – договорна лихва за периода от 04.09.2017г. до 12.03.2018г.; 488,02 лв. - обезщетение за забава в плащането на главното задължение, изчислено по размер от законната лихва за периода от 05.09.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда /с изключение на периода 13.03.2020г. – 14.07.2020г. на основание чл.6 ЗМДВИПОРНС/, като в последствие вземанията са прехвърлени от страна на кредитора в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, на основание чл.99 от ЗЗД по силата на Приложение 1 от 05.07.2021г. към договор за покупко-продажба на вземания от 05.07.2021г.

Изложени са доводи за незаконосъобразност на атакуваното разпореждане, като се настоява за отмяната му и за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение.

Жалбата е допустима. Депозирана е от лице, разполагащо с правен интерес от обжалване и в законоустановения срок.

Съдът след съвкупен анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и аргументите по жалбата, намира следното:

Ч.гр.д.№468 по описа на РС Балчик за 2023г. (ел.дело №20233210100468) е образувано по 1 подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против длъжника П. А. Г., ЕГН ********** от гр.Б. за следните суми, представляващи задължение по договор за паричен заем №130347 от 12.06.2017г., сключен със „Сити кеш“ ООД: 559,16 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението; 67,17 лв. – договорна лихва за периода от 04.09.2017г. до 12.03.2018г.; 488,02 лв. - обезщетение за забава в плащането на главното задължение, изчислено по размер от законната лихва за периода от 05.09.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда /с изключение на периода 13.03.2020г. – 14.07.2020г. на основание чл.6 ЗМДВИПОРНС/, като в последствие вземанията са прехвърлени от страна на кредитора в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, на основание чл.99 от ЗЗД по силата на Приложение 1 от 05.07.2021г. към договор за покупко-продажба на вземания от 05.07.2021г.

С Разпореждане №800/27.07.2023 г. БРС е оставил заявлението без движение и е дал указания на заявителя за представяне на: договор за цесия, вкл. и доказателства за съобщаването на цесията на длъжника. Съобщението е получено от заявителя на 02.08.2023 г. На 03.08.2023 г. заявителят е подал молба с вх.рег.№3419, в която излага съображения за редовност на подаденото заявление и сочи, че съгласно ГПК не се изисква прилагане на договора за цесия. Към молбата не са приложени договора за цесия и доказателства за нейното съобщаване на длъжника.

С обжалваното разпореждане №860 от 11.08.2023г. подаденото заявление е отхвърлено, като заповедният съд е приел, че непредставянето на доказателствата за сключената цесия е пречка да се прецени материалната легитимация на заявителя по настоящето дело и е отхвърлил заявлението на основание чл.411, ал.2, т.1 от ГПК. В разпореждането са изложени пространни мотиви в покрепа на становището, че заявителят е длъжен да представи договора за цесия в производството по чл.410 от ГПК.

Заявлението е подадено по реда на чл. 410 от ГПК. В разпоредбата на чл.410, ал.2 от ГПК са изрично посочени реквизитите, които заявлението следва да съдържа, а с разпоредбата на ал.3, нова, ДВ бр.100/2019г. е въведено единствено изискването за прилагане към заявлението на договора, измененията и приложенията му и общите условия към него, ако има такива, в случаите, когато вземането произтича от договор, сключен потребител. Така е въведено единственото изключение от правилото, че заявителят не е длъжен да прилага към заявлението си писмени доказателства, които установяват вземането на кредитора или други писмени доказателства, относими към вземането му. Такива документи в случая безспорно са представени. Задължението за представяне на договор, сключен потребител е въведено, за да може заповедният съд да извърши проверка на съдържанието му за евентуално наличие на неравноправни клаузи – така чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.

Действително, в случая заявлението е подадено от цесионер, посочил изрично това си качество и договорът, въз основа на който е придобил процесното вземане, без да го представя. Съгласно съдебната практика и задължителната такава - ТР № 4/ 2013 г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на настъпило частно правоприемство на страната на кредитора, няма пречка да се издаде заповед за изпълнение в полза на 2 правоприемника. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от посоченото тълкувателно решение, заповед за незабавно изпълнение може да се издаде на цесионера въз основа на документите по чл.417 от ГПК. Изискването е към заявлението да се представи нотариално заверен договор за цесия, документи, установяващи вземането на кредитора и доказателства за уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗДС. Това изискване обаче е само в случаите на заявление по чл.417 от ГПК и е неприложимо в настоящия казус, тъй като новият кредитор е поискал издаването на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. Според нормата на чл.410, ал.2 от ГПК заявителят не е длъжен да прилага към заявлението си писмени доказателства, които установяват вземането на кредитора или други писмени доказателства, относими към вземането на кредитора.

Следователно, изискванията към заявителя, когато се иска издаване на заповед в полза на правоприемник по договор за цесия, обхващат представяне на доказателства за сключването и съобщаването на цесията, единствено в хипотезата на чл.417, т.2 от ГПК, когато се постановява незабавно изпълнение на парично задължение, но не и в тази по чл. 410 от ГПК. Поради това заповедният съд не е следвало да поставя това изискване като условие за редовността на заявлението и неправилно е счел, че неизпълнението на указанията му чрез непредставяне на поискания договор, са основание за отхвърляне на заявлението.

Като е отхвърлил заявлението, заповедният съд е постановил незаконосъобразен акт, който следва да бъде отменен частично.

Според твърденията на заявителя, длъжникът не е заплатил задълженията си по договор за паричен заем №130347, сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД на 12.06.2017 г. По силата на съглашението кредитодателят е предоставил на длъжника сумата от 800 лева, а последният се е задължил да я върне, ведно с лихвите, до 12.03.2018 г. Длъжникът е усвоил цялата сума, но не е изпълнил задължението си за връщането й, като претенцията за главница е в размер на 559,16 лв. Поради неизпълнение на паричното задължение му е начислена мораторна лихва от 488,02 лева, за периода от 05.09.2017 г. до 24.07.2023г. /с изключение на периода 13.03.2020г. – 14.07.2020г. на основание чл.6 ЗМДВИПОРНС/.

Неплатена е останала и възнаградителна лихва от 67,17 лева, за периода от 04.09.2017 г. до 12.03.2018 г. Всички вземания са прехвърлени от „Сити кеш“ ООД на заявителя с Приложение №1 към договор за цесия от 05.07.2021 г. Настоящият състав счита, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение за претендираната главница и за претендираното обезщетение за забава за сумата от 299,99 лв. В останалата част заявлението правилно е било отхвърлено от заповедния съд, макар и на друго основание.

Искането за издаване на заповед за изпълнение за възнаградителна лихва е неоснователно.

Този извод се аргументира с размера й, преценен в съответствие с принципа на свободата на договаряне. Не съществува законово ограничение за размера на договорната лихва, поради което водеща за страните е разпоредбата на чл.9 от ЗЗД с посочените рамки – императивните правни норми и добрите нрави. В чл.19, ал.4 ЗПК е регламентирано законово ограничение за размера на годишния процент на разходите, а именно – да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на Министерския съвет. Това ограничение обаче не намира 3 приложение, макар и в него да е включена възнаградителната лихва. Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципа на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника е размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва. Съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително е тя да не надвишава с повече от три пъти законната такава /в този смисъл решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д. №315/2005 г.

II г.о., и др. /. В случая това съотношение не е налице. Договорената по процесния договор годишна лихва в размер на 40,08 % надхвърля значително размера на законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент към датата на сключване на договора и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.

Уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е извън рамките на свободата на договарянето по чл.9 ЗЗД. Целта на уговореното възнаграждение по договора за заем е покрИ.е на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението му, и с оглед съотношението спрямо законната лихва, води до неправомерно разпределение на блага в отношенията между страните.

Заявлението е неоснователно и в частта за сумата над 299,99 лв. до пълния претендиран размер от 488,02 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата, за периода от от 05.09.2017 г. до 24.07.2023г. /с изключение на периода 13.03.2020г. – 14.07.2020г. на основание чл.6 ЗМДВИПОРНС/. За претендирания период дължимото обезщетение за забава възлиза на 299,99 лв. (изчислено с лихвен калкулатор). Над тази сума заявлението правилно е отхвърлено.

В правомощията на заповедния съд е служебно да проверява дали размера на претендираното обезщетение за забава е правилно изчислен. В случая се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, поради което длъжникът има качеството на „потребител”, като съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК в приложимата редакция. Разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, предвижда, че заповед за изпълнение се издава, след като се извърши преценка относно наличието на неравноправни клаузи в договора с потребителя или относно обоснована вероятност за това и при наличие на подобен извод съдът трябва да откаже издаването на такава. Освен това, в процесния договор е налице уговорка, че при просрочие потребителят дължи лихва за просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума. Договореното е в съответствие и с императивната разпоредба на чл.33, ал.2 от ЗПК, предвиждаща, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва (който размер, 4 доколкото е определен с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г., в сила от 01.01.2015г., не е спорен). С присъждането на по-високо обезщетение за забава от нормативно установеното би се стигнало до заобикаляне на забраната на чл.33, ал.2 от ЗПК.