Определение № 353 от 27.01.2022, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 353 гр. Варна, 26.01.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Невин Р. Шакирова като разгледа докладваното от Невин Р. Шакирова Въззивно частно гражданско дело № 20223100500151 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 396, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по повод частна жалба на В. Д. Д. срещу Определение № 7108 от 04.11.2021г. по гр.д. № 14767/2021г. по описа на ВРС, 49-ти състав, с което на основание чл. 389, ал. 1 вр. чл. 391, ал. 1, т. 2 вр. чл. 397, ал. 1, т. 2 от ГПК е допуснато обезпечение на предявените от М. АНТ. Г. с ЕГН ********** срещу В. Д. Д. с ЕГН ********** в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване осъдителни искове с правно основание чл. 109 от ЗС и чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответницата да преустанови противоправното си бездействие, като извърши необходимите ремонтно-възстановителни дейности в собственото си жилище, представляващо апартамент № 164, находящ се в гр.

Варна, ж.к. „Младост“, бл. 129, вх. 7, ет. 6, както и да заплати на ищцата сумата от общо 1710 лева, от които за труд 810 лева и за материали 900 лева, представляваща необходима сума за отстраняването на причинените й имуществени вреди по собствения й недвижим имот, претърпени от виновното противоправно бездействие на ответницата да приведе имота си, разположен над жилището на ищцата в изправност, поради което в жилището на ищцата, представляващ апартамент № 161 настъпил постоянен теч, засегнал банята, кухнята и коридора на жилището, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата, посредством налагане на обезпечителна мярка запор върху банкови сметки на частната жалбоподателка до общия размер на цената на иска за обезвреда, а именно: 1710 лева, в лицензирани банки и клонове на чуждестранни банки в България, преминавайки от сметка в сметка до достигане размера на иска в следните банките, както следва: „УниКредит Булбанк“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД, „ОББ“ АД, „Юробанк България“ АД, „Райфайзенбанк България“ ЕАД, „Алианц Банк България“ АД, „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, „ПИБ“ АД, „Българо - американска кредитна банка“ АД, „ПроКредит Банк България“ ЕАД, „Търговска Банка Д“ АД, „Токуда Банк“ АД, „Инвестбанк“ АД; „ЦКБ“ АД, „Общинска банка“ АД, „Интернешънъл Aceт Банк“ АД, „Тексим Банк“ АД, както и на 1 клонове на чуждестранни банки в Република България: „ИНГ Банк Н.В“ - клон София, „БНП Париба СА.“ - клон София, „Ситибанк Европа“ АД - клон България, „Те-Дже ЗИРААТ БАНКАСЪ“ - Клон София, „ВАРЕНГОЛД БАНК АГ“ - клон София, при условие, че молителят представи парична гаранция в размер на 170 /сто и седемдесет/ лева.

Частната жалба е основана на оплаквания за незаконосъобразност на определението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изложени са доводи, че в конкретния случай не са били налице предпоставките на чл. 391 от ГПК за допускане на обезпечението, а именно: представени достатъчно убедителни доказателства в подкрепа на вероятната основателност на иска, както и наличие на достатъчно данни за наличие на обезпечителна нужда за ищцата. Наред с това допуснатото обезпечение противоречи на разпоредбата на чл. 393, ал. 2 от ГПК, съгласно която не се допуска обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на запор върху вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. В тази връзка твърди, че по запорираната в момента нейна банкова сметка, жалбоподателката получава единствено пенсия в размер на 380 лева.

Получаваната от нея пенсия е в размер под МРЗ за страната, а несеквестируемият минимум е минималната за страната работна заплата. Т.е. недопустимо е принудителното изпълнение върху пенсията на ответницата, допуснато с обжалваното определение. Отправя искане в тази връзка обжалваното определение да се отмени, а издадената в полза на молителката обезпечителна заповед – да се обезсили.

В отговор на частната жалба М.Г. оспорила доводите в нея. Изложила, че е налице безпротиворечива практика на ВКС, съгласно която ако са налице предпоставките на чл. 391 от ГПК и липсват пречки по чл. 393 от ГПК, съдът налага искания запор върху банковите сметки на ответника. Преценката за нуждата от обезпечаване на иска е конкретна и обусловена от фактите по делото, като при липса на данни и доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага и не следва да бъде отричана. Нуждата от обезпечение не се определя от имущественото състояние на ответника към момента на исканото обезпечение, а от вероятността неговите активи да намалеят в хода на делото поради негови действия на разпореждане или поради други обстоятелства извън неговото поведение. Ето защо правилен е изводът на ВРС за наличие на обезпечителна нужда, при твърдения на ищеца, че би се затруднило осъществяването на правата му по евентуално позитивно решение. От друга страна обезпечителният запор е мярка по допуснато обезпечение по предявен или бъдещ иск, като неговата цел е да осигури, докато спорът е висящ, че неоснователно отричаното право ще бъде осъществено, а изпълнителният запор е изпълнително действие за събиране на присъдени в полза на взискателя суми, което се извършва чрез превеждане на сумите от банката по специалната сметка на СИ /чл. 508, ал. 3 от ГПК/. Същевременно от представеното удостоверение е видно, че постъпилите по сметката суми не служат за задоволяване на ежедневните нужди на частния жалбоподател, а по-скоро имат спестовен характер. В този смисъл обезпечението е допуснато при наличие на всички предпоставки за допускането му, поради което обжалваното определение е правилно и законосъобразно постановено.

2

При служебна проверка, съдът констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 396, ал. 1 от ГПК срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл.

274, ал. 1, т. 2 от ГПК, от страна с правен интерес от обжалване и удовлетворява изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Производството пред ВРС е образувано по повод предявени от М. АНТ. Г. срещу В.

Д. Д. искове осъдителни искове с правно основание чл. 109 от ЗС и чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответницата да преустанови противоправното си бездействие, като извърши необходимите ремонтно-възстановителни дейности в собственото си жилище, представляващо апартамент № 164, находящ се в гр. Варна, ж.к. „Младост“, бл. 129, вх. 7, ет. 6, както и да заплати на ищцата сумата от общо 1710 лева, от които за труд 810 лева и за материали 900 лева, представляваща необходима сума за отстраняването на причинените й имуществени вреди по собствения й недвижим имот, претърпени от виновното противоправно бездействие на ответницата да приведе имота си, разположен над жилището на ищцата в изправност, поради което в жилището на ищцата, представляващ апартамент № 161 настъпил постоянен теч, засегнал банята, кухнята и коридора на жилището, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 12.10.2021г. до окончателно изплащане на сумата.

В исковата си молба ищцата навела фактически твърдения, че е собственик на жилище, съставляващо апартамент № 161 на основание договор за покупко продажба, сключен през 2014г. От юни 2015г. жилището й е наводнявано, като трайни поражения са останали по стените на коридора, кухнята и банята. Наводняването е вертикално и е причинено от ВиК проблем в банята на апартамента на ответницата, разположен над нейното жилище. След консулт със специалист, ищцата била уверена, че първо следва да се отстрани повредата на горния етаж и едва след отстраняване на теча, ищцата да отпочне ремонтни дейности в собственото й жилище. Въпреки проведените разговори и поредно наводняване, ответницата не предприема ремонтни дейности в апартамент № 164.

Инициирала е производство по обезпечаване на доказателства по гр.д. № 15609/2020г. по описа на ВРС, в хода на което е прието заключение на СОТЕ. От същото е установено, че има следи от течове в ап. 161, причинени са вреди в коридора, в банята и значителни в кухнята, които са резултат и следствие на извършено преустройство в ап. № 164. Размера на причинените имуществени вреди в ап. 161 е определен на 1710 лв. към 20.11.2020г. Ето защо отправила искане за осъждане на ответницата да отстрани за своя сметка причината за теча, както и да заплати на ищцата обезщетение за причинените й имуществени вреди. В исковата молба, ищцата отправила искане и за допускане на обезпечение на предявения иск за обезвреда посредством налагане на обезпечителна мярка запор върху банковите сметки на ответницата до размера на причинените вреди – 1710 лв. в описаните банки.

След преценка на твърденията в молбата, придружаващите я писмени доказателства, нуждата от обезпечение и адекватността на предлаганата мярка, с обжалваното определение, ВРС допуснал исканото обезпечение, налагайки запор върху банковите сметки на 3 ответницата чрез последователно преминаване от сметка в сметка в поредността на описаните банки до размера на исковата сума 1710 и при гаранция в размер на 170 лв.

Заповедта е издадена на 05.11.2021г.

ВОС, за да се произнесе съобрази следното:

Предпоставките за допускане на обезпечение по чл. 391 от ГПК са обезпечаваният иск да е допустим, да е налице обезпечителна нужда, както и представени убедителни писмени доказателства и/или представена гаранция по чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД, а исканата обезпечителна мярка да е подходяща на обезпечавания интерес, както и да липсват пречки по чл. 393 от ГПК. Доводът, че преценката за нуждата от обезпечаване на иска е конкретна и обусловена от фактите по делото, като при липса на данни и на доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага и не следва да бъде отричана, се споделя от съдебния състав.

В конкретния случай правилно в обжалваното определение съдът е приел, че предявените искове са процесуално допустими, подкрепени са с достатъчно убедителни писмени доказателства, обосноваващи вероятна основателност на претенциите, както е представена и гаранция в определен от съда размер. ВРС е приел, че искането за допускане на обезпечение на иск за парично вземане е подкрепено с убедителни писмени доказателства и без допускане на обезпечението за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата му по бъдещото осъдително решение, имащо за предмет паричното притезание. Намерил е, че запорът на банкови сметки на ответника, представлява подходяща обезпечителна мярка.

Обезпечителните мерки, вземани в рамките на обезпечително производство – чл. 389 и сл. от ГПК имат за цел да гарантират бъдещото реализиране на материалното право, предмет на исковия процес като обезпечат съхранението на имуществото на длъжника. С чл.

133 от ЗЗД е разпоредено, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане.

Обезпечението се допуска по допустими и вероятно основателни искови претенции, без значение дали е предявен осъдителен, конститутивен или установителен иск. Освен това обезпечителната мярка следва да бъде адекватна, т.е. същата да е допустима от гледна точка на възможността за принудително изпълнение. Затова те са само примерно посочени в закона и могат да бъдат най-различни в съответствие с вида на иска и търсената защита.

Запорът на вземания е предвидена като обезпечителна мярка в чл. 397, ал. 1, т. 2 от ГПК и е една от обичайните, налагани в рамките на обезпечителното производство като в текста липсва ограничение във връзка с неговата секвестируемост. Запор може да бъде наложен върху всички вземания, включително и такива, които са обявени, че не подлежат на принудително изпълнение. Длъжника, който извлича благоприятни последици, следва да докаже предпоставките на чл. 446 - чл. 446а от ГПК, а именно, че доходът, получен по банкова сметка, не по-рано от един месец преди налагане на запора е с произход трудово 4 възнаграждение или пенсия, чиито размери не надхвърлят МРЗ за страната, но това следва да стане при предприемане на действия по принудителното изпълнение в рамките на изпълнителния процес, а не при допускане на обезпечението.