Решение № 2395 от 27.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2395 гр. Пловдив, 27.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тоско П. Ангелов при участието на секретаря Светла Н. Гърчева като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело № 20235330116584 по описа за 2023 година

Производството е образувано е по искова молба на В. Д. против „Неткредит” ООД и „Кредит гарант БГ“ ООД, с която са предявени субективно съединени установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Ищецът твърди, че с първия ответник „„Неткредит” ООД, сключил договор за потребителски кредит, с който била предоставена сумата от 1000 лева, била уговорена договорна лихва и предоставянето на гаранция съгласно общите условия, като същата следвало да бъде в размер на 1236 лева. В чл. 6, ал. 1 било уговорено, че при неизпълнение на това задължение се дължала неустойка в размер на 1080 лева. За обезпечаването на кредита ищцата била принудена да сключи договор за гаранция с втория ответник с уговорено възнаграждение в размер на 86 лева на месец или общо 1032 лева, като в противен случай дължала неустойката. Страната намира, че договорът за кредит е недействителен поради неспазване на разпоредбите Закона за потребителския кредит. Твърди се, че не е посочено кой точно разходи са включени в ГПР и че възнаграждението по договора за гаранция следва да бъде включено в ГПР.

Поради това намира, че е налице скрита комисионна и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Договорът за гаранция от друга страна бил нищожен поради липса на правно основание, поради нееквивалентност на престациите по него и поради противоречие с целта на Директива 2008/48. Договорът бил акцесорен и недействителността на главния договор за потребителски кредит, водела до недействителност и на договора за гаранция.

1

Иска се установяването на недействителността на договора за кредит и на нищожността на договора за предоставяне на гаранция.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Неткредит” ООД, е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че в договора е действителен, като не съществувало задължение за посочване на всички компоненти на ГПР. В договора било ясно посочен размерът на главницата и лихвата.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Кредит гарант БГ“ ЕООД, е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че приложени към исковата молба документи не са му били връчени. Оспорва да е сключването по посочения в исковата молба договор за гаранция, като твърди че такава не е издавана и не е заплащано възнаграждение за това.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между „Неткредит“ ООД и ищцата е сключен договор за потребителски кредит от *** г., с който е предоставена сумата в размер на 1000 лева. Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент е 41.05%, а годишният процент на разходите (ГПР) 49.72 %. Кредитополучателят се е задължил да върне сумата в срок до 03.11.2024 г., на 12 месечни погасителни вноски. Съгласно чл.

4, ал. 3 от процесния договор ищцата се задължава в срок от 1 ден да предостави на „Неткредит“ ООД едно от следните обезпечения – банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция. В чл. 6, ал. 1 е уговорено, че при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 1080 лева, която се начислява всеки месец. Договорът е сключен от разстояние съгласно ЗПФУР, като страните не спорят по този въпрос.

От ищцата е представен и договор за гаранция от ***г. с „Кредит гаранция БГ“ ООД, съгласно който дружеството се съгласява да издаде гаранция в полза на „Неткредит“ ООД в размер на 1236 лева за изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит, срещу възнаграждение в размер на 1032 лева.

Ответникът „Кредит гранция БГ“ ООД оспорва сключването на договора с ищцата. В тази насока с доклада на делото, обективиран в определение от 26.12.2023 г. бяха дадени изрични указания на ищцата, че не сочи доказателства за сключването на договора за предоставяне на гаранция. Искания в тази насока не бяха направени нито в срок до първото, нито в следващото о.с.з.

Предвид оспорването на ответното дружеството, съдът намира, че по делото не се доказва сключването на процесния договор за предоставяне на гаранция между страните. За установяването на това обстоятелство ищцата е представила единствено заверен електронен образец на договор за гаранция, в който не се съдържат подписи за 2 страните. Търговските дружества като юридически лица извършват правновалидни действия чрез своите органи, съответно чрез други физически лица, на които са възложени определени правомощия. Поради това, за да се удостовери сключването на договора, следва да се докаже извършването на волеизявление от представител на дружеството в тази насока. Установяването не става само и единствено чрез полагането на подпис върху документа. Сключването е възможно да се докаже и с други доказателствени средства предвидени в ГПК- чрез получаването на плащания, отразяването на вземания, конкретни действия или бездействия на служител и други.

Съгласно твърденията на ищцата договорът е бил сключен в електронна форма чрез средства за комуникация от разстояние, но и в този случай в тежест на ищцата е да установи с предвидените в ГПК средства наличието на волеизявление за ответното дружеството. Представеното копие на електронен документи не удостоверява нито наличието на квалифициран електронен подпис, нито сключването му чрез създадена от ответника система за комуникация от разстояние, нито друго обстоятелство, което би могло да даде информация относно авторството на изявлението. Записването на дружеството като автор на съдържащото се в документа изявление не доказва при условията на пълно и главно доказване сключването на договора.

Относно недействителността на договора за кредит:

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая в исковата молба са изложени твърдения за това, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК поради наличието на други разходи освен лихвата, които е следвало да бъдат включени в него. Страната сочи, че такова е възнаграждението на дружеството гарант, като заявява, че в противен случай се дължи неустойка за непредставяне на обезпечение. След това са изложени твърдения за това, че различните дружества за „бързи кредити“ използват различни наименования за означаването на едно и също явление, което в заключение се определя като скрита комисионна.

При така изложените твърдения, ищцата основава претенцията си на неизпълнение на задължението на ответника „Неткредит“ ООД да посочи в договора за кредит ГПР, съдържащ всички реални разходи за потребителя, като е без правно значение по какъв начин са наречени тези суми.

В този насока са и разясненията дадени в т. 55 на Решение от 21.04.2024 г. по дело С-714/2022 на СЕС „с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от 3

Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.“

В настоящия случай не се установява сключването на договора за гаранция, поради което не се доказват твърденията на страната за наличието на този разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. Липсата на му обаче води до необезпеченост на кредита и прилагането на заместващата гаранцията клауза на чл. 6, ал. 1, която предвижда плащане на неустойка в приблизително същия размер.

Поради това, се констатира твърдяното в исковата молба неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно уговореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорено допълнително плащане, наречено неустойка, което се начислява всеки месец, без да може да компенсира повишения риск по друг начин освен с получаването на по-голямо възнаграждение. Неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение.

Доколкото още при предоставянето на договора кредиторът е предвидил по-високи плащания при липса на обезпечение и отпуска сумата без такова да е предоставено, за изчисляването на ГПР следва да изхожда именно от размера на плащанията предвидени в тази хипотеза. По-ниска стойност на плащанията е предвидена само при евентуално представяне на обезпечение, което представлява бъдещо несигурно събитие и не може да бъде взето предвид към момента на сключването на договора, след като не се е сбъднало, по твърдения и на двете ответни дружества. Тъй като неустойката всъщност покрива по-големия риск за кредитодателя и е поставена като изискване за предоставянето на сумата, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР.

При тези данни размерът на ГПР ще надхвърли законовото ограничение, предвид посочения в договора лихвен процент- 41.05% на година, размерът на неустойката- 108% от предоставената сума и периодът на договора от 1 година.

Поради изложеното, посоченият в договора годишен процент на разходите от 49.72%, не отговарят на действителния такъв. Посочването в договора за кредит 4 на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г. ; Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./.

ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените в договора плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и предявеният иск следва да бъде уважен.

Относно недействителността на договора за предоставяне на гаранция:

Съгласно изложените по-горе съображения по делото не се установява сключването на такъв договор между страните. След като липсва договор неоснователна се явява претенцията за прогласяването на неговата нищожност поради липса на основание.

По отговорността за разноски:

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза ответника „Кредит гарант БГ“ ООД следва да бъде присъдена сумата от 100 лева за юрисконсултско възнаграждение.