Определение № 16844 от 11.09.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16844 гр. София, 11.09.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-В, в закрито заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно частно гражданско дело № 20251100506646 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл. вр.с чл.413, ал.2, ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№183678/27.05.2025г. на „АГЕНЦИЯ за СЪБИРАНЕ на ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, гр.София, с ЕИК 203670940, подадена чрез юрк.Б.Д., срещу разпореждане №78725, постановено в закрито съдебно заседание от 17.05.2025г. по ч.гр.дело №26375/2025г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 62-ри с-в, с което е отхвърлено заявление на „АГЕНЦИЯ за СЪБИРАНЕ на ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу К.Т.Б., с ЕГН **********, в частта, с която се претендира сумата от 24.00 лв. за договорно възнаграждение (лихва) за периода 07.03.2023г. до 11.07.2023г.; сумата от 160.46 лв., за лихва за забава за периода 08.03.2023г. до 05.05.2025г. по договор за паричен заем №806985/31.01.2023г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и К.Т.Б., както и в частта относно искането за присъждане на законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане. В частната жалба се излагат доводи, че в заповедното производство съдът няма правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която се черпят права. Изложени са съображения, че длъжникът е бил добре информиран за условията по договора за потребителски кредит, че последният отговаря на всички законови изисквания, че посоченият размер на ГПР от 49.83 % е съобразен със закона и добрите нрави, че са отразени точните суми, дължими от длъжника, предвид на което потребителят би могъл да извърши преценка за обхвата на своето задължение, както и да направи съпоставка с предложения на други кредитни институции. Твърди се още, че кредиторът няма задължение да посочва поотделно елементите, включени в ГПР, и съответно непосочването им не е основание за недействителността на сключения договор за потребителски кредит. Поддържа се още, че няма засягане на добрите нрави със сключения договор, тъй като съдържанието на същия е било съобразено с императивните правила разписани в ЗПК и ЗЗП. В тази връзка частният жалбоподател, чрез своя процесуален представител моли съда да 1 отмени обжалваното разпореждане като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да бъде постановено издаване на заповед за изпълнение за посочените в заявлението суми.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и се запозна с доказателствата по делото, прие от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано да обжалва лице и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

С обжалваното разпореждане №78725, постановено в закрито съдебно заседание от 17.05.2025г., е отхвърлено заявление на „АГЕНЦИЯ за СЪБИРАНЕ на ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу К.Т.Б., с ЕГН **********, в частта, с която се претендира сумата от 24.00 лв. за договорно възнаграждение (лихва) за периода 07.03.2023г. до 11.07.2023г.; сумата от 160.46 лв., за лихва за забава за периода 08.03.2023г. до 05.05.2025г. по договор за паричен заем №806985/31.01.2023г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и К.Т.Б., както и в частта относно искането за присъждане на законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане. По отношение на претендираните със заявлението вземания, за които е отхвърлено искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение, заповедният съд е приел, че е налице отрицателната предпоставка по чл.411, ал.2, т.2 ГПК, като са изложени подробни съображения за това, които са законосъобразни и правилни и настоящият въззивен състав препраща към тях на основание чл.272 ГПК вр. с чл.278, ал.4 ГПК.

Настоящият състав счита, че обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно поради следните съображения:

Разпоредбата на чл.410, ал.1 ГПК установява възможност за издаване на заповед за изпълнение, ако заявлението има за предмет: вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районен съд и предаване на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена на длъжника със задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районен съд. При разглеждане на искането за издаване на заповед, съдът следва да прецени предпоставките по чл.411, ал.2 ГПК, като заявлението може да се отхвърли, когато са налице основанията по чл.411, ал.2 ГПК, т.е. съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично вменено с нормата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК /в този смисъл и определение №974/07.12.2011г. на ВКС по ч.т.д. №797/2010г., II Т.О. и мн. други/, както и дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това – арг. от чл.411, ал.2, т.3 от ГПК.

В конкретния случай от посочените в заявлението обстоятелства и представения към него договор за потребителски кредит №806985 от 31.01.2023г. се установява, че процесният договор е сключен между „Сити Кеш“ ООД и физическо лице - К.Т.Б., с ЕГН **********, което има качеството на потребител. В Закона за потребителския кредит /ЗПК/ е налице специална регламентация за изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, какъвто характер има и сделката, въз основа на която се претендира предявеното вземане за възнаградителна лихва, както и за последиците от нарушаване на тези изисквания относно действителността на този вид 2 договор. В чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е предвидено, че елемент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит е в него да е посочен годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. В настоящия случай въззивният съд констатира, че определеният в договора ГПР от 49.83 % не отразява действителния размер на разходите на длъжника, които се натрупват към дължимата от него главница, защото не са включени други разходи - неустойка, уговорена от страните в чл.11 от договора, в размер на 174.98 лв., не е включена като разход по кредита. Съгласно дадена в §1, т.1 от ДР на ЗПК дефиниция на "общ разход по кредита", тази допълнителна услуга е следвало да бъде включена в общия разход по кредита, тъй като е сигурен разход. При условие, че този сигурен разход би бил включен, то годишният процент на разходите би бил различен. До този извод съдът достига като препраща към изложените от СРС мотиви, на основание на които е прието, че въведените изисквания в чл.5 от договора за потребителски кредит, които задължават длъжника да обезпечи дълга си, съдържат комплицирани по своя характер и естество мерки, което обезпечение следва да се осъществи в тридневен срок от сключване на договора - чл.11. Срокът е прекомерно кратък и затруднява значително длъжника да изпълни задължението си по чл.5 от договора за кредит, поради което следва да се приеме, че вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. С така въведените изисквания в чл.5 от договора се цели единствено длъжникът да заплати уговорената неустойка, превръщайки последната в сигурен разход и по този начин би се стигнало до неоснователно обогатяване на кредитора, поради което клаузата е неравноправна като противоречаща на добрите нрави – чл.26, ал.1 ЗЗД.

На следващо място въззивният съд намира също така, че в процесния договор за потребителски кредит уговорената възнаградителна лихва в размер на 40.05 % противоречи на добрите нрави, тъй като този размер на лихвата не съответства на типичните си функции и е прекомерно завишена до степен противоречие с добрите нрави.

Налице е нарушение на императивната норма на чл.11 ал.1, т.10 ЗПК, защото по същество изследвания договор за кредит не съдържа отговарящ на действителното положение верен размер на ГПР, а това нарушение е предвидено в нормата на чл.22 ЗПК като основание за недействителност на договора. В този смисъл е и даденото определение в чл.3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно изричната правна норма на чл.23 ЗПК въз основа на този недействителен договор не може да възникне задължение за потребителя – К.Т.Б., с ЕГН **********, да заплати на „АГЕНЦИЯ за СЪБИРАНЕ на ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, гр.София, с ЕИК 203670940, възнаградителна лихва за ползването на предоставените му в заем парични средства, както и други обезщетения и разходи по кредита. Следователно правилно и законосъобразно договора е обявен за недействителен от СРС като съгласно чл.23 от ЗПК заявлението е уважено единствено в частта, равняваща се на чистата стойност на отпуснатия кредит, не се дъжат разноски и лихви, в т.ч. не следва да се присъжда и законна лихва от заявлението.

По отношение на възражението на жалбоподателя, че атакуваното разпореждане е неправилно, тъй като в заповедното производство съдът не събира доказателства и 3 не решава материалноправния спор по същество, то същото не намира опора по отношение на настоящия случай. Първостепенният съд не е събрал допълнителни доказателства освен предоставените със заявлението, а от своя страна материалноправният спор, ако се стигне до него, ще се реши в бъдещ исков процес.

Относно възражението, че с подаденото заявление не се претендира неустойка, поради което тази клауза от договора не е следва да бъде част от извършената проверка от заповедния съд, настоящият състав намира за неоснователно, тъй като по своя характер и съгласно §1, т.1 ДР ЗПК, неустойката е сигурен разход по кредита, поради което следва да бъде включена при изчисляването на ГПР. От друга страна съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК заповедният съд дължи служебна проверка за наличие на нищожни или неравноправни клаузи в договорите.

В производството по чл.410 от ГПК съдът не извършва проверка на съществуване на вземането, а е длъжен да издаде заповед за изпълнение само въз основа на заявлението на кредитора. Когато претендираното вземане се основава на потребителски договор, съдът дължи проверка за наличие на неравноправни клаузи и при констатиране на такава вероятност искането за издаване на заповед за изпълнение следва да бъде отхвърлено, освен за чистата стойност на кредита съгласно чл.23 от ЗПК.

С оглед на горното въззивният съд при съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите, приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и спазване на основния принцип в гражданския процес за претендираните вземания за договорна лихва и за лихва за забава заповед за изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от 20.09.2018г. по дело C-448/17 на СЕС.

По горните аргументи вземанията, произтичащи от такива клаузи не могат да се отнесат към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда на заповедното производство. На основание чл.411, ал.2, т.3 ГПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да бъде отхвърлено за сумите, претенциите за които се основават на нищожна/неравноправна клауза.

От изложеното следва извод, че заявлението в частта за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 24.00 лв. за договорно възнаграждение (лихва) за периода 07.03.2023г. до 11.07.2023г.; както и за сумата от 160.46 лв., за лихва за забава за периода 08.03.2023г. до 05.05.2025г. по договор за паричен заем №806985/31.01.2023г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и К.Т.Б., се основава на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител, съответно налице е обоснована вероятност за това, поради което и на основание чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, правилно районният съд е отказал издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ПКГПГг ГПК за тези вземания.