Решение № 130 от 14.06.2025, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 130 гр. Сливница, 14.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Св. Василев при участието на секретаря Галина Д. Владимирова като разгледа докладваното от Николай Св. Василев Гражданско дело № 20241890100870 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Д. Р. И., с която против „Ф.Б.“ ЕООД са предявени обективно евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № 570869 от 11.12.2017 г. или при условията на евентуалност за прогласяване на нищожност на клауза на чл. 5 от договора;

Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит. Твърди, съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечавал с поръчителството на дружество, свързано с ответника. За тази услуга ответникът му начислил възнаграждние. Твърди, че поради невключването на размера на това възнаграждение в ГПР, то посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв. Поради това договорът противоречи на редица разпоредби на ЗПК. Счита, че това възнаграждение се явява скрита неустойка и води до обогатяване на кредитодателя. Посочва още, че процесната клауза е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена.

Ответникът оспорва исковете. Счита, че договорът и посочените клаузи отговарят на закона и са действителни.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и въз основа на закона, достигна до следните фактически и правни изводи:

По иска с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК:

Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, нищожни са договорите, които противоречат на закона и които противоречат на добрите нрави. Според 1 чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

За основателност на исковете в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже следните предпоставки: 1. сключването на процесния договор за кредит и свързан с него договор за поръчителство, 2. съдържанието на процесните клаузи, 3. както и че договора, респ. клаузите са нищожни на заявените в исковата молба основания – нарушаване на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, респ. по евентуалния иск – нарушаване на изискванията за добросъвестност при уговаряне на клаузата на чл. 5 от договора за кредит;

Не се оспорва от ответника, а и от представения по делото договор за кредит № 570869 от 11.12.2017 г., се установява, че между ищеца като кредитополучател и ответника „Ф.Б.“ ЕООД като кредитодател е сключен договор за кредит. По силата на този договор ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата от 1000 лева, а ищецът се е задължил да я върне в срок до 06.08.2018 г., заедно с възнаградителна лихва в размер на 230 лева.

Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 0 % и годишен процент на разходите – 49,11 %. Общият размер на всички плащания е 1230 лева. Следователно налице е първата предпоставка за уважаване на иска.

На следващо място трябва да се установи дали този договор, респ. чл. 5 от договора противоречи на закона или го заобикаля.

Сключеният между „Ф.Б.” ЕООД и ищеца договор, представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на този закон.

Съгласно чл. 5 от договора, страните са уговорили заемът да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от Фератум Банк (понастоящем Мултитюд Банк p.l.c.) в полза на дружеството – ответник. С одобряването на предоставеното поръчителство уговорката става неотменима, а заемателят заявява, че сам и недвусмислено е посочил при кандидатстването за кредит избрания поръчител, като е можел да посочи и физическо лице за поръчител.

В т. 4.3 от предоставената на ищеца преддоговорна информация, е посочено, че при избор да се сключи договор за поръчителство с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за това за заемателя ще бъдат 770 лева, които няма да се включват при изчисляването на ГПР, тъй като не влизат в общия разход по кредита съгласно § 1.1 ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на кредита.

По делото е представен договор за гаранция, сключен между ищеца и третото лице Фератум Банк /сега Мултитюд Банк ПЛС/ за обезпечаване задълженията на ищеца по процесния договор за кредит, с уговорено и дължимо възнаграждение в размер на 770 лева. Уговореното заплащане в полза на дружеството – поръчител по същество не се и оспорва от ответника, като се оспорва фактът, че сумата следва да е част от ГПР по договора за кредит.

2

От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър и регистър на ЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на договора, едноличен собственик на капитала на дружеството „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК .............., е ФЕРАТУМ ОЙ, Чуждестранно юридическо лице, Финландия;

Понастоящем, едноличен собственик на капитала на дружеството е Мултитюд АГ, Чуждестранно юридическо лице, Швейцария.

От извършена служебно справка в публично достъпния Търговски регистър на Малта се установява, че собственици на капитала на Multitude bank p.l.c., (рег. № C 56251) са лицата Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта, притежаващо 9999999 дяла на стойност по 1 евро всеки, и Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), регистрирано в Швейцария, притежаващо 1 дял. Същевременно собственици на капитала на мажоритарния собственик – Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта, са Multitude International Services OY (рег. № 25832647), регистрирано във Финландия, притежаващо един дял на стойност 1 евро, и Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), регистрирано в Швейцария, притежаващо 9999999 дяла. При справка в публично достъпния търговски регистър на Швейцария се установява, че на основание решение от 05.09.2024 г. Multitude P.L.C. (рег. № C 109441) е преместило офиса си от Гзира (Малта) в Швейцария, където е било регистрирано Multitude AG (рег. № CHE445.352.012), тоест Multitude P.L.C. (рег. № C 109441), което сочи, че е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, е идентично с Multitude AG (рег. № CHE445.352.012).

Това е индиция за знание у заемодателя за наличие на допълнителни такси под формата на възнаграждение за поръчителство още към момента на сключване на договора, тъй като дружествата са свързани. Чрез въвеждането на тази клауза се цели заобикалянето на закона и въвеждането на допълнителни разходи за длъжника. Кредиторът не е включил възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка следва да се посочи още, че съгласно чл. 11 ЗПК задължителен реквизит от договора за кредит е лихвеният процент по кредита. Именно лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва и клауза, надвишаваща този размер, се счита за нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвид 3 изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Предвид предпоставките, при които се предоставя поръчителството, то сумата която се дължи е с характер на възнаграждение и е следвало стойността да бъде включена изначално при формирането на ГПР /в този смисъл е и т. 7 от решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС/. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е следвало да се включи в процента на разходите по кредита. Следователно в процесния договор за кредит е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти. Такива са и изводите на вещото лице по ССчЕ, който посочва, че при включване на възнаграждението за поръчител действителният размер на ГПР е 319.63 %. По този начин е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Освен това ГПР надвишава максимално допустимия размер от 50%, което пък е в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Затова следва да се приеме, че договорът е недействителен на основане чл. 22 от ЗПК /в този смисъл е и т. 8 от решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС/.

На следващо място клаузата на чл. 5 от договора е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, предоставящ кредити по занятие и тези на потребителя.

Обезпечението на кредита е свързано с процедурата по отпускане на кредита, респ. действия на кредитора по усвояване и управление на кредита, за които съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК на същия не се дължи заплащане на такси и комисионни. Освен това уговореното възнаграждение за поръчителство е с необосновано висок размер с оглед размера на отпуснатия заем. На следващо място доколкото договорът за поръчителство е сключен с дружество свързано с дружеството заемодател, то следва изводът, че единствената цел на този договор е увеличаване на задълженията на длъжника. Отделно от това длъжникът е бил ограничен в избора си на поръчител, тъй като същият следва да бъде дружество одобрено от заемодателя. Действително, предвидена е възможност поръчители да бъдат и физически лица, но същите следва да бъдат одобрени от заемодателя, което на практика принуждават задълженото лице да избере за поръчител дружество, посочено от заемодателя.

Предварително наложената идентификация от кредитора кой може да бъде поръчител по отпускани от него заеми като обезпечение, не отчита интереса на потребителя, а само този на кредитодателя, което води до неравнопоставеност в правата и задълженията на страните. В случая правата на длъжника не са защитени, защото той няма свободата и неограничената възможност да избере такъв поръчител, чрез който може успешно да обезпечи задължението си към кредитора и да си учреди с него безплатно поръчителство, доколкото в конкретния договор за предоставяне на 4 поръчителство, поръчителстването е платено от потребителя на поръчителя.

По изложените аргументи съдът счита, че договорът е недействителен и предявеният иск следва да бъде уважен.

По разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат ищеца.

Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски, като доказа такива в размер на 50 лева – платена държавна такса, 5 лева за съдебно удостоверение и 350 лева – депозит за вещо лице, които на основание чл.78, ал.1 от ГПК му се дължат от ответника.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие, съгласно който ищецът и ЕАД „Д. М.“ са уговорили адвокатско възнаграждение за представителство по делото в размер на 2200 лева с ДДС, като в договора е обективирана разписка за заплащането на това възнаграждение от ищеца на адвокатското дружество. Съдът счита, че това възнаграждение следва да остане за сметка на ищеца въпреки изхода на спора.