Решение № 127 от 17.08.2026, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. К., 17.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Кирил М. Димов

Невена К. Калинова при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова като разгледа докладваното от Невена К. Калинова Въззивно гражданско дело № 20265100500172 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по по въззивна жалба вх. N 4049/17.04.2026 г., подадена от “П. к.

Б.“ ЕООД гр.С., чрез представител по пълномощие, срещу решение N 186/01.04.2025 г. по гр.д. N 1274/2025 г. по описа на РС – К., с което договор за потребителски кредит N ********** от 30.12.2024 г., сключен между К. И. М. от с.О., общ.К. и “П. к. Б.“ ЕООД гр.С., е обявен за нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД. Решението се обжалва като неправилно поради нарушение на материалния закон с оглед неправилното разбиране на първоинстанционния съд за същността на неустойката като обезпечение и за функцията на процесната неустойка, в т.ч. и относно това, че същата не е включена в разходите при изчисляване на ГПР съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК.

Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

Въззиваемият К. И. М. от с.О., общ.К., чрез представител по пълномощие, с отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК, постъпил по ЕПЕП с вх. N 6706/18.06.2026г., оспорва въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивникът “П. к. Б.“ ЕООД гр.С. не се представлява, поддържа въззивната жалба чрез представител по пълномощие, който прави мотивирано възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК на разноските на 1 насрещната страна за адвокатско възнаграждение и претендира разноски по делото.

В съдебно заседание въззиваемият К. И. М. не се явява и не се представлява, поддържа отговора на въззивната жалба с писмено становище чрез представител по пълномощие, с искане на адвоката да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ за въззивната инстанция на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв и съгласно приложен към становището списък по чл.80 от ГПК.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 изр. 1-во от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение N 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело N 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението на К.йския районен съд е валидно, допустимо и правилно.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск против “П. к.

Б.“ ЕООД гр.С. за обявяване нищожността на договор за потребителски кредит N ********** от 30.12.2024 г., сключен между К. И. М. от с.О., общ.К. и “П. к. Б.“ ЕООД гр.С., на основание чл.26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД, вр. чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.21,ал.2 от ЗПК, като противоречащ на закона

Исковата претенция ищецът К. И. М. основава на твърдението, че сключен между нея като длъжник и “П. к. Б.“ ЕООД гр.С. като кредитор договор за потребителски кредит N **********/30.12.2024г., за предоставен заем в размер на 4 000 лв., при фиксиран ГЛП от 53.00 % и ГПР от 67.36 %, при дължима за връщане сума от 7 843.21 лв., включваща главница и лихва, като впоследствие се оказало, че дължимата общо за погасяване на кредита сума е 9 643.21 лв., включваща освен главница и лихва, и неустойка 1 800 лв., платима разсрочено за 12 месеца, за непредоставяне в срок от 14 дни на обезпечение съгласно сключеното допълнително споразумение по кредита, е нищожен, тъй като в съдържанието си включва следните нищожни неравноправни клаузи: ГЛП е 53 % и договорната лихва е прекомерна, на което основание само договорът е нищожен, предвид съдебната практика, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, в случая 39.12 % при еднократен такъв от 13.04 % към 30.12.2024г., при което е налице основание за нищожност на клаузата по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 –то от ЗЗД, наред с което ГПР е 67.36 % и е над допустимия 2 съгласно чл.19, ал.4, вр. ал.1 от ЗПК петкратен размер на законната лихва, като ГПР е увеличен по скрит начин, тъй като в него не е включена дължимата сума от неустойката, което е основание за нищожност на договора по чл.26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради това, че ГПР не включва всички разходи по кредита и съгласно чл.21, ал.2 от ЗПК с оглед размера на неустойката и разпоредбата на чл.32, ал.4 от ЗПК е налице нищожност на клаузите за ГЛП, ГПР и неустойка, за което в исковата молба развива подробни съображения.

В срока по чл.131 от ГПК с писмен отговор на исковата молба ответникът „П. к.

Б.“ ЕООД, чрез представител по пълномощие, счита предявеният от ищеца иск за неоснователен, като излага подробни съображения относно действителността на договора за потребителски кредит. Сочи, че ответникът е в договорни отношения с ищеца по силата на сключения между страните договор за потребителски кредит N ********* за предоставена и усвоена от кредитополучателя сума от 4 000 лв., който е действителен, тъй като не противоречи на императивните норми на закона и не съдържал неравноправни клаузи. В чл. 4 и чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от договора, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено било посочено какво представлява договорното възнаграждение по кредита и какви са условията за прилагане на договорния лихвен процент. Счита за неоснователно оплакването на ищеца, че възнаградителната лихва от 53 % противоречи на добрите нрави и моли да се отхвърли предявения установителен иск за прогласяване на недействителността на договора за потребителски кредит като неоснователен и недоказан. Претендира разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай, че същото надвишава минималния размер, определен съобразно

Наредба N 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Пред първата инстанция е представен договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт с N *************** от 30.12.2024г., ведно с общи условия на П. к.

Б. ЕООД към договор за потребителски кредит, СЕФ, декларация по чл.66, ал.2 от ЗМИП, погасителен план към договор за потребителски кредит N **************, както и допълнително споразумение към договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт N **********/30.12.2024 г., ведно с погасителен план за разсрочване на неустойката, които установяват твърденията на ищеца относно съдържанието на потребителския договор и допълнителното споразумение към него. От заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че посоченият в договора ГПР включва само възнаградителната лихва, а при включване към него и на дължимата неустойка за непредставено обезпечение, размерът му е 138.35 %., при ГЛП за кредита 53 % , като за сравнение ОЛП на БНБ към сключване на договора е 3.04 %, и накрая –общо платената сума по договора към 16.02.2026г. е 1 084.04 евро, от 3 която 183.29 евро главница, 373.89 евро договорно възнаграждение, 391.86 евро неустойка, 76.69 евро такса за промяна на погасителен план, 15.34 евро такси по тарифа и 42.97 евро лихви за просрочие.

От тези доказателства следва, че между ищеца К. И. М. и ответника „П. к. Б.“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт N ******** от 30.12.2024г., за сумата 4 000 лв., при договорени ГПР 67.36 % и ГЛП 53.17 % - фиксиран, с лихвен % на ден 0.15, с обща сума по кредита 7 843.21 лв., платима разрочено на 36 месечни вноски, с месечна вноска от 217.95 лв., с краен срок на действие 15.12.2027г. - падеж на последна погасителна вноска. В допълнителното споразумение към договора е посочено, че при сключване на договора клиентът не е предоставил поисканото от кредитора обезпечение, поради което се дава на клиента нов допълнителен срок от 14 календарни дни за предоставяне на обезпечение съгласно чл.10 от Общите условия, при неизпълнение на което на основание чл.92 от ЗЗД клиентът ще дължи неустойка за неизпълнение в размер на 1 800 лв. за 12 месеца.

При така установенoт о следва извод, че предявеният установителе н иск за нищожност на процесния договор за потребителски кредит е основателен и подлежи на уважаване.

С Решение N 378/18.05.2006г. по гр.д.N 315/2005 г., ІІг.о., ВКС приема, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва/чл.240, ал.2 от ЗЗД/ или неустойка за забавено изпълнение на парични задължения/чл.92 от ЗЗД/ над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД, както и, че по действащото българско право максималният размер на договорната лихва/възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл.9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.Трайно е прието в практиката, че максималният размер на договорната лихва, възнаградителна или за забава, е ограничен винаги от чл.9 от ЗЗД и за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг субект, и лихва, надвишаваща значително установената от закона, формирана от основния лихвен % на БНБ плюс 10 пункта, е несъответна на добрите нрави, за което съдът е длъжен да извърши преценка, тъй като когато същите са накърнени, е налице нищожност на договореното съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД, като съдът следи служебно за спазване на императивния закон/ Определение N 901/10.07.2015г. по ч.т.д. N 6295/2014 г., ІV г.о., ВКС/. В подкрепа на така посочената практика са и приетите разпоредби на чл.19, ал.4 - 6 от действащия Закон за потребителския кредит от 2010г., въведени с изменението му от ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г., съгласно които годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени 4 задължения в левове и валута, определена с Постановление на Министерския съвет на Република България/чл.19, ал.4/, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, са нищожни/чл.19, ал.5/ и надвзети вземания по нищожни клаузи се приспадат от последващи вземания /чл.19, ал.6/, които норми в случая са приложими, тъй като са приети преди сключване на процесния договор и съответно са законов критерий при преценка за накърняване на добрите нрави.

Така сключеният между страните договор за потребителски е недействителен поради противоречие с добрите нрави. Договореният годишен лихвен процент е фиксиран, когато не са приложими правилата на чл.11 т.9 и т.9а от ЗПК, но размерът му от 53 % не отразява действителното съотношение на главницата по договора за потребителски кредит и договореното възнаграждение за дадената в заем парична сума. Така, при отпуснат кредит в размер на 4 000 лв. и общо дължима сума по кредита от 7 843.21 лв., включваща договорната лихва от 3 843.21 лв., съотношението между дължимата договорна лихва и главницата по кредита е 96.08 % /3 843.21 лв. дог. лихва/ 4000 лв. главница = 0.9608 Х 100% = 96.08 %/ в „полза“ на лихвата. Тази сума заедно с включената в месечните погасителни неустойка за непредоставяне на обезпечение от 1 800 възлиза на 9 643.21 лв., като съотношението между договорната лихва и оскъпяващата я неустойка такса към главницата е 141.08 % /5 643.21/4 000=1.4108 Х100%=141.08/. Такъв размер на договорната лихва, още повече на оскъпяващата я неустойка, без съмнение противоречи на добрите нрави, тъй като води до несъразмерност на насрещните престации по договора и като краен резултат е налице неоснователно обогатяване на едната от страните по договора. С договорената с допълнителното споразумение към договора неустойка, ако длъжникът не предостави на кредитора обезпечение в срок от 14 дни, възлизаща на 1 800 лв., разсрочена за 12 месеца, е налице недобросъвестно определяне и на ГПР по договора за кредит, тъй като при определяне на същия не е взето предвид дължимото обезщетение с неустойка в размер на 1 800 лв. поради непредоставено обезпечение, с което ГПР нараства на 138.35 %, защото увеличава месечната вноска за първите 12 месеца със 150 лв., т.е. от 217.95 лв. месечно, вноската става 367.95 лв. Тази неустойка следва да бъде включена в ГПР, тъй като същата увеличава дължимата по договора сума, с което кредитът се оскъпява - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който извод следва и от разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането 5 на търговски клаузи и условия. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая договорът за кредит не отговаря и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът за потребителски кредит задължително следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като следва да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение N 1 начин. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Безспорно, ако в ГПР се включи размерът на неустойката от 1 800 лева, размерът би надхвърлил значително посочения в договора размер на ГПР. В уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази постановките на т. 1 и т. 5 от Решение по дело C714/22 П. к. Б. на СЕС, според което е възприето: „Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, както и тези за дължима неустойка, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит...“.