Решение № 188 от 18.09.2023, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 188 гр. Разлог, 18.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър Трионджиев при участието на секретаря Я. Г. Й., разгледа докладваното от Александър Трионджиев, Гр. дело №

20211240100943 по описа за 2021 година

Производството е инициирано въз основа на ИМ, подадена от „П.К.Б.“ЕООД, ЕИК*, с адрес: г.С., б.„Б.“№49, б.53Е, в.В, против Г. И. К., ЕГН*, с адрес: г.Б., у.„С.“№3.

Искът е предявен по реда на чл.422, във вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК – установителен иск след подадено възражение срещу заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.

№687 от 2021 г. по описа на Рг.РС.

Твърди се, че вземането на „П.К.Б.“ЕООД, срещу Г.И.К., произтича от Договор за потребителски кредит №* от 29.11.2019 г. Сочи се още, че ответникът не е изпълнявал поетите договорни задължения и е изпаднал в забава, за което е бил нарочно уведомен.

Иска се съдът да постанови решение, с което да установи съществуването на вземане в полза на „П.К.Б.”ЕООД, срещу длъжника Г.И.К., за сума общо на 7`391.29 лв., от които: главница от 2`685.88 лева, договорно възнаграждение от 948.68 лева и възнаграждение за услуга Фаст от 776.72 лева и възнаграждение за услуга Флекси от 2`362.50 лева, лихви за забава от 515.93 лева, дължима от 16.12.2019 г., дата на изпадане на длъжника в забава до 03.04.2021 г. (дата на предсрочна изискуемост) и законна лихва от 101.58 лева, дължима от 03.04.2021 г. - датата на предсрочна изискуемост до 27.05.2021 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на входиране на заявлението по чл.410 в съда до изплащане на вземането. Иска се да бъдат присъдени и сторените по делото разноски.

ИМ е връчена на ответника, като в указания му срок има подаден писмен отговор.

Ответникът навежда доводи, че исковата претенция е допустима, но неоснователна. Твърди, че не се доказва изискуемостта на вземането по Договор за потребителски кредит №30040993365/29.11.2019 г., както и че същият е нищожен. В тази вр. са изложени подробни съображения, според които не са изпълнени императивни изисквания на ЗПК.

С депозираната ИМ от страна на ищеца е предявен иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл.240 от ЗЗД, във вр. чл.9 и следващите от ЗПК.

В последното съдебно заседание ищецът не изпраща представител, като посредством писмена молба изразява становище по хода на делото и по съществото на спора.

В последното заседание се явява процесуалният представител на ответника – адв. З.И., излага съображения за отхвърляне на исковите претенции.

Депозираната ИМ е допустима. Разгледана по същество ИМ се явява частично основателна, а съображенията за това са следните:

1

От съдържанието на представения по делото договор за потребителски кредит се установява, че кредитополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на ЗЗП, а така също и че облигационните отношеният между кредитора и кредитополучателя се урежда от разпоредите на ЗПК, който се явява специален спрямо ЗЗД.

Според нормата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискваният на чл.10, ал.1. чл.11, ал.1, т.7-12 и чл.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съдебният състав приема, че процесният договор за кредит е сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа данни за годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 към ЗПК начин. В случая в договора за кредит е посочен размерът на ГПР – 48.83%. Така посоченият размер обаче, не съответства на действителния размер. Според заключението на вещото лице, изготвило допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, в посочения в договора ГПР не са включени възнаграждението по пакета от допълнителни услуги Фаст, уговорено в размер на 900.00 лева и възнаграждението по пакета от допълнителни услуги Флекси, уговорено в размер на 2`700.00 лева. Последните представляват допълнителен разход по договора за кредит, които по силата на параграф 1 от ДР на ЗПК подлежат на включване в ГПР. Видно от заключението на вещото лице по повторната съдебно-счетоводна експертиза, с прибавянето на сумата от 3`600.00 лева, представляваща сбор от възнаграждението по допълнителните услуги, ГПР според експерта, се увеличава до 210.37%. В тази вр. трябва да се има предвид, че според чл.19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Р.Б.. В повторната експретиза е посочено, че петкратният размер на законната лихва към датата на сключване на договора е бил 50%.

Предвид изложеното по-горе, установява се че договорът за кредит не съдържа необходимата информация относно годишния процент за разходите, което обстоятелство означава, че не е била спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид това и съобразявайки разпоредбата на чл.22 от ЗПК, съдебният състав приема, че процесният договор за потребителски кредит се явява недействителен. Съгласно текста на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, физическото лице-потребител връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

С оглед на изложеното, ответникът по делото дължи на ищеца единствено чистата стойност на кредита – главницата, тъй като това е сумата, която е била предоставена от кредитодателя на кредитора.

В горния смисъл са и мотивите към Решение №50056 от 29.05.2023 г. по т.д. №2024 от 2022 г. по описа на ВКС, I Т.О., където е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл.23 ЗПК, дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл.55 ЗЗД. В този смисъл са и мотивите към Решение №312 от 01.06.2023 г. по в.гр.д. №220 от 2023 г. по описа на Бл.ОС и Решение №472 от 27.07.2023 г. по в.гр.д. №490 от 2023 г. по описа на Бл.ОС.

Съгласно клаузите на настоящия договор за кредит, който бе приет от съда за недействителен, кредитополучателя е получил от кредитора сума от 3`000.00 лева и само тази сума подлежи на възстановяване. В случая посредством ИМ /а преди това и посредством заявлението по чл.410 от ГПК/ активно легитимираната страна претендира от ответника главница от 2`685.88 лева. Според заключенията на изготвените в хода на 2 производството 2 съдебно-счетоводни екпертизи /втората експертиза е допусната, тъй като вещото лице по първата не е успяло да отговори на едни от поставените въпроси/, кредитодателят е заплатил на кредитора суми общо на 1`020.00 лева, като част от тях са били отнесени за погасяване на главницата, част - за погасяване на договорни лихви и част за погасяване на други задължения, произтичащи от недействителния договора за кредит.

Поради това, следва да се приеме, че всички плащания от 1`020.00 лева са послужили за погасяване на главницата, понеже само тя подлежи на възстановяване. Това означава, че към момента чистата стойност от кредита, която е останала непогасена, е 1`980.00 лева и именно за тази сума се явява основателна исковата претенция, като трябва да бъде присъдена и законната лихва от датата на подаване на ИМ /подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/ до плащане на задължението. За разликата от 1`980.00 лева до претендираните 2`685.88 лева, а така също и за останалите суми, посочени в ИМ и произтичащи от недейсттвителния договор за потребителски кредит, следва да се постанови решение, с което тези претенции да се отхвърлят като неоснователни. Претенцията за законна лихва върху главницата от 03.04.2021 г. – датата на предсрочната изискуемост на кредита, е неоснователна и поради обстоятелството, че от приложените по делото доказателства и по-конкретно обратната разписка към съобщението за обявяване на предсрочната изискуемост, не се установява това съобщение да е било връчено по реда на ГПК или съобразно общите условия на БП на 03.04.2021 г. или преди тази дата, респективно – не се установява, че на 03.04.2021 г. действително е настъпила предсрочна изискуемост спрямо главницата.

Само за пълнота на изложението трябва да се отбележи, че по отношение на претенциите за заплащане на непогасена част от възнаграждението за услуга Фаст в размер на 776.72 лева и непогасена част от възнаграждението за услугата Флекси в размер на 2`362.50 лева, е налице още едно основание за отхвърлянето им. Съдебният състав приема, че тези вземания представляващи възнаграждение за закупени пакети допълнителни услуги, са породени от клаузи за които може да се приеме, че са неравноправни по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП, както и че претенциите за тези суми са в противоречие с чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК, съгласно която норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Според съдържанието на клаузите за предоставяне на пакет от допълнителни услуги /клаузите се намират в общите условия на кредитора/, със закупуването на тези пакети длъжникът си гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит, възможност за отлагане плащането на определен брой вноски. Подобно съдържание на договора и по-конкретно на клаузите за допълнителен пакет от услуги не води до извод за реално предоставяни услуги към датата на подписване на споразумението, а за една хипотетична възможност такива да бъдат предоставени и то при изпълнение на определени предпоставки за това. Също така, по начина, по който са уговорени допълнителните услугите, не може да се направи категоричен извод, че те могат да се упражнят едностранно от кредитополучателя, само и единствено въз основа на неговата воля. От значение е и обстоятелството, че възнаграждението за тези пакети услуги е изискуемо с подписване на споразумението и се изплаща разсрочено, като дори и никога потребителят да не се възползва от услугите, той винаги дължи пълната цена за тях. Заплащането на цена за пакет от допълнителни услуги води и до значително оскъпяване на кредитирането. Посочените в споразумението услуги са във вр. с усвояването и управлението на кредита и по този начин е нарушена императивната повеля на чл.10а, ал.2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. На следващо място стойността на пакета от допълнителни услуги може да се разгледа и като „скрита лихва“, с която се цели значително обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. В тази връзка следва да се отбележи, че цената на пакета от допълни услуги не е отчетена при формиране на годишния процент от разходите, начинът и 3 размерът на определянето на който е ограничена с нормата на чл.19, ал.3 от ЗПК.

Посочените по-горе съображения налага извод, че установителният иск подлежи на уважаване единствено за сумата от 1`980.00 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея от 28.05.2021 г. /датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК/ до погасяване на задължението.

Предвид изхода на делото ответникът следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца така част от съдебните разноски сторени по заповедното и по исковото производство, която да е пропорционална на уважения иск. В заповедното производство ищецът е сторил съдебни разноски от 147.83 лева – заплатена държавна такса. В исковото производство съдебните разноски на ищеца са 254.11 лева – заплатена държавна такса. С оглед на това, ответникът следва да заплатят на ищеца следните суми: 39.60 лева – заплатена държавна такса по ч.гр.д.